дома на тая еврейка…

— Правят го заради моя първороден син — прекъсна я князът, изгубил търпение, — а той не е евреин…

— Евреин е!… — кресна Кама. Рамзес скочи.

— Да не си луда?… — рече той, успокоил се внезапно. — Не знаеш ли, че синът ми не може да бъде евреин?…

— А пък аз ти казвам, че е евреин!… — викаше тя и удряше с юмрук о масата. — Евреин е като дядо си, като вуйчовците си и се нарича Исак…

— Какво каза, финикийко?… Нима желаеш да те изпъдя…

— Добре, изпъди ме, ако лъжа… Но ако казвам истината, изпъди оная… еврейката, заедно с копелето й и дай двореца на мене… Аз искам, аз заслужавам да бъда първа в дома ти… Защото оная те мами… подиграва се с тебе… А аз се отказах от богинята си заради тебе… излагам се на отмъщението й…

— Покажи, че заслужаваш и дворецът ще бъде твой… Не, това е лъжа!… — каза князът. — Сара не би си позволила такова престъпление… Моят първороден син!…

— Исак!… Исак!… — крещеше Кама. — Иди при нея и се убеди…

Рамзес избяга от Кама полузамаян и се отправи за вилата, където живееше Сара. Въпреки звездната нощ той се заблуди и известно време се лута из градината.

Но хладният въздух го отрезви, той намери пътя и влезе в дома на Сара почти спокоен.

Въпреки че беше късно, там още не спяха. Сара сама переше пеленките на сина си, докато прислугата й си убиваше времето в ядене, пиене и музика.

Когато, блед от вълнение, Рамзес застана на прага, Сара извика, но веднага се успокои.

— Бъди поздравен, господарю — каза тя и като избърса ръце, наведе се към краката му…

— Сара, как се казва синът ти?… — попита Рамзес. Ужасена, тя се хвана за главата.

— Как се казва синът ти, Сара?… — повтори той.

— Нали знаеш, господарю, името му е Сети… — отвърна тя с едва чут глас.

— Погледни ме в очите…

— О, Йехова!… — прошепна Сара.

— Виждаш ли, че лъжеш. А сега аз ще ти кажа: моят син, синът на египетския престолонаследник, се нарича Исак… и е евреин… — долен евреин!…

— Боже!… Боже!… Милост!… — извика тя и се хвърли в краката му.

Рамзес нито за миг не повиши глас, само лицето му беше сиво.

— Предупреждаваха ме — каза той — да не вземам в дома си еврейка… Кипях от гняв, когато виждах чифлика да гъмжи от евреи… Но потисках отвращението си, защото ти вярвах. И ти заедно със своите евреи ми открадна сина, ти, похитителко на деца!…

— Жреците заповядаха да бъде евреин… — прошепна Сара, разплакана в краката му.

— Жреците?… Какви жреци?…

— Най-достойният Херхор… най-достойният Мефрес… Казваха, че така трябвало да бъде, защото твоят син щял да стане първият еврейски цар…

— Жреците?… Мефрес?… — повтори князът. — Еврейски цар?… Но аз ти бях казал, че твоят син може да стане командир на моите лъконосци, мой писар… Аз ти бях казал това!… Нима ти, нещастнице, си помислила, че титлата еврейски цар е равна по достойнство на мой лъконосец или писар?… Мефрес… Херхор!… Благодаря на боговете, че най-сетне разбрах тия сановници и зная каква съдба готвят на потомството ми…

Известно време той обмисляше нещо, като хапеше устни. После изведнъж извика със силен глас:

— Хей!… Слуги!… Войници!…

За миг стаята се изпълни с хора. Влязоха разплакани прислужничките на Сара, писарят и управителят на дома й, после роби, най-сетне няколко войници, пред-вождани от офицер.

— Смърт!… — кресна Сара със сърцераздирателен глас.

После се хвърли към люлката, грабна сина си и като застана в ъгъла на стаята, извика:

— Убийте мене… но него няма да ви дам!… Рамзес се усмихна.

— Стотнико! — каза на офицера. — Вземи тая жена с детето й и я заведи в постройката, където живеят робите ми. Тази еврейка няма да бъде вече господарка, а слугиня на тая, която ще я замести.

— А ти, управителю — добави Рамзес, като се обърна към чиновника, — помни, че утре сутринта тази еврейка трябва да умие краката на господарката си, която след малко ще дойде тук. Ако тази слугиня не изпълни това, по заповед на господарката си трябва да получи пръчки. Отведете я в помещението за слугите.

Офицерът и управителят се приближиха до Сара, но се спряха, без да смеят да я докоснат. Ала не стана и нужда. Сара уви разплаканото дете с къс платно и напусна стаята, като шепнеше:

— Боже на Авраама, Исаака и Якова, смили се над нас…

На излизане тя се поклони ниско на княза; а от очите й течеха изобилни сълзи. Дори в преддверието Рамзес слушаше нежния й глас:

— Боже на Авраама, Иса…

Когато всичко утихна, наместникът се обърна към офицера и управителя:

— Ще отидете с факли в къщата между смокинови-те дървета…

— Разбирам — отвърна управителят.

— И веднага ще доведете тук жената, която живее там…

— Ще бъде изпълнено.

— Отсега нататък тя ще бъде ваша господарка и господарка на Сара, еврейката, която всяка сутрин ще трябва да й мие краката, да я облива с вода и да държи пред нея огледалото. Това е моята воля и заповед.

— Ще бъде изпълнена — отвърна управителят.

— А утре сутринта ще кажеш дали новата слугиня е послушна…

Като даде тия разпореждания, наместникът се върна в двореца си, но цяла нощ не спа. Дълбоко в душата му се разгаряше огънят на отмъщението.

Той чувствуваше, че без да повиши дори за миг глас, смаза Сара, мизерната еврейка, която бе посмяла да го измами. Наказа я като цар, който с един знак на окото си събаря човека от висините в бездната на робството. Но Сара беше само оръдие на жреците, а престолонаследникът имаше твърде силно чувство за справедливост, за да може да прости на истинските виновници, след като бе строшил оръдието им.

Яростта му се усилваше още повече при мисълта, че жреците са неприкосновени. Князът можеше да прогони и изпрати посред нощ Сара и детето в помещението за слугите, но не можеше да лиши Херхор от властта, нито Мефрес от първожреческия му сан. Сара падна в краката му като стъпкан червей; но Херхор и Мефрес, които му бяха изтръгнали първородния син, се издигаха като пирамиди над Египет и — о, какъв срам! — над него самия, над бъдещия фараон…

И неизвестно за кой път вече през тая година той си припомни униженията, които беше изпитал от жреците. В училището така го биеха с тояги, че гръбнакът му пукаше, или така го измъчваха с глад, че коремът му се залепваше за кръста.

На маневрите миналата година Херхор му разстрои целия план, а после прехвърли вината върху него и го лиши от командуването на корпуса. Пак Херхор стана причина негово величество да го лиши от благоволението си, задето доведе в дома си Сара, и да го възвърне на предишното почетно положение едва след като той, князът, прекара няколко месеца в доброволно изгнание.

Очакваше, че като стане командир на корпус и наместник, жреците ще престанат да го потискат с настойничеството си. Но ето че именно сега те удвоиха енергията си. Защо го направиха наместник?… За да го отстранят от фараона и да сключат позорен договор с Асирия. Принудиха го да отиде в светилището и получи сведения за състоянието на държавата като каещ се; а там го мамеха чрез чудеса и ужаси и му дадоха съвсем фалшиви обяснения.

После почнаха да се бъркат в развлеченията му, в любовните му работи, във връзките му с финикийците, в дълговете, а накрая, за да го унизят, да го направят смешен пред очите на цял Египет, направиха първородния му син евреин!…

Има ли селянин, има ли роб, има ли затворник в каменните кариери, има ли египтянин, който не би