фараона, а… младите жреци ще ни покажат пътя до скривалищата…

— Няма да се осмелят… ще ги сполети наказание на боговете…

Тутмозис махна презрително с ръка… — Да не сме селяни или пастири, та да се боим от богове, с които се подиграват евреите, финикийците и гърците и всеки войник-наемник безнаказано светотатствува с тях? …

Жреците са измислили тия басни за боговете, в които сами не вярват. Ти добре знаеш, че в светилищата признават само единствения… Те също правят чудеса, но се смеят с тях.

Само селянинът по старому удря чело пред идолите. Но работниците се съмняват във всемогъществото на Озирис, Хор и Сет, писарите мамят боговете в сметките, а жреците си служат с тях както с веригата и ключа, за да запазят съкровищата си.

Охо, минаха ония времена — продължаваше Тутмозис, — когато целият Египет вярваше във всичко, което му казваха в светилищата. Днес ние обиждаме финикийските богове, финикийците обиждат нашите, а върху никого не пада гръм…

Наместникът наблюдаваше внимателно Тутмозис.

— Откъде ти идват такива мисли в главата? — попита той. — Неотдавна ти побледняваше само като се споменеше за жреците…

— Защото бях сам. Но сега вече зная, че цялата аристокрация мисли като мене и ми е по-леко…

— А кой е говорил на аристокрацията и на тебе за договора с Асирия?

— Дагон и другите финикийци — отвърна Тутмозис. — Те дори се задължават, когато му дойде времето, да разбунтуват азиатските племена, та нашата войска да има повод да прекрачи границите. А щом веднъж тръгнем към Ниневия, финикийците и съюзниците им ще се присъединят към нас… Тогава ти ще имаш армия, с каквато не е разполагал дори Рамзес Велики!

На престолонаследника не се хареса това усърдие на финикийците. Но той нищо не каза за него, а попита:

— А какво ще стане, ако жреците узнаят за вашите плещения?… Уверявам те, че никой от вас няма да избегне смъртта!

— Нищо няма да узнаят — отвърна Тутмозис весело. — Прекалено много вярват в силите си, лошо плащат на шпионите и със своята алчност и надменност са си спечелили омразата на целия Египет. Затова аристокрацията, войската, писарите, работниците, дори низшите жреци чакат само знак, за да нахлуят в светилищата, да задигнат съкровищата и ги донесат пред трона. А когато светите мъже бъдат лишени от богатствата си, ще изгубят и властта. Дори ще престанат да правят чудеса, защото и за това трябват златни пръстени…

Престолонаследникът промени темата на разговора и накрая даде знак на Тутмозис, че може да си върви.

Когато остана сам, Рамзес потъна в размисъл.

Той щеше да бъде възхитен от враждебното отношение на аристокрацията към жреците и от войнственото настроение на най-висшите сфери, ако ентусиазмът не беше избухнал така внезапно и ако зад него не се криеха финикийците.

Това караше престолонаследникът да бъде предпазлив; защото разбираше, че за работите на Египет е по-добре да вярва на патриотизма на жреците, отколкото на приятелството на финикийците.

Но той си припомни думите на баща си — финикийците говорят истината и са верни, когато се отнася за техните интереси. А без съмнение финикийците имаха голям интерес да не попадат под властта на асирийците. Затова в случай на война можеше да се разчита на тях като на съюзници, понеже поражението на Египет би се отразило преди всичко върху Финикия.

От друга страна, Рамзес не допускаше, че жреците вършат измяна, дори като подписват такъв неизгоден договор с Асирия. Не, те не бяха предатели, а обзети от леност сановници. Мирът е удобен за тях, защото в мирно време увеличават богатствата си и разширяват властта си. Не искат война, защото войната би засилила властта на фараона, а тях би изложила на значителни разходи. Така, въпреки че му липсваше опит, младият престолонаследник разбра, че трябва да бъде предпазлив, да не бърза, никого да не кори, но също така и никому да не вярва прекалено много. Той беше вече решил да воюва с Асирия, но не защото това желаеха аристокрацията и финикийците, а защото Египет се нуждаеше от богатства и роби.

Но взел решение да воюва, Рамзес желаеше да действува разумно. Искаше постепенно да спечели за войната жреците и само в случай на съпротива да ги смаже с помощта на войската и аристокрацията.

И тъкмо когато свети Мефрес и свети Ментезуфис се шегуваха с предсказанието на Саргон, че престолонаследникът няма да се подчини на жреците, но ще ги принуди да го слушат, князът вече имаше готов план за укротяването им и виждаше с какви средства разполага за тая цел. Момента за започване на борбата и начина за провеждането й той предоставяше на бъдещето.

— Времето е най-добрият съветник! — казваше си Рамзес.

Той беше спокоен и доволен, като човек, който след дълго колебание знае какво има да прави и вярва в собствените си сили. И за да не остане нито следа от неотдавнашните му вълнения, отиде при Сара.

Винаги когато се забавляваше със сина си, Рамзес се успокояваше и сърцето му се изпълваше с радост.

Той премина през градината, влезе във вилата на първата си любовница и я намери… отново в сълзи.

— О, Сара! — извика той. — Ако Нил беше в твоите гърди, ти и него би успяла да изплачеш.

— Няма вече… — отвърна Сара, но още по-изобилен поток потече от очите й.

— Какво значи това? — попита князът. — Да не би пак да си извикала някаква врачка и тя да те е уплашила с финикийките?

— Не от финикийките се боя аз, а от Финикия… — рече тя. — О, ти не знаеш, господарю, колко подли хора са те…

— Горят деца, нали? — засмя се наместникът.

— Да не мислиш, че е лъжа?… — отговори тя, като го гледаше с широко отворени очи.

— Приказки! Зная много добре от княз Хирам, че това са празни приказки…

— Хирам?… — викна Сара. — Хирам! Но това е най-големият престъпник!… Попитай баща ми и той ще ти разправи, господарю, как Хирам прилъгва на корабите си млади момичета от далечни страни, после опъва платната и ги откарва, за да ги продаде… У нас имаше една светлокоса робиня, отвлечена от Хирам. Тя лудееше от копнеж по родината си, но не можеше да каже дори къде се намира нейното отечество. И умря!… Такъв е Хирам, такъв е и подлият Дагон, и всички тия негодници…

— Може и да е вярно, но нас какво ни интересува това? — попита князът.

— Много, много — каза Сара. — Ти, господарю, слушаш днес съветите на финикийците, а в това време нашите евреи са разкрили, че Финикия иска да предизвика война между Египет и Асирия… Дори се говори, че най-личните финикийски търговци и банкери със страшни клетви са се задължили да сторят това…

— Защо им е дотрябвала война?… — подхвърли князът с престорено равнодушие.

— Защо ли?… — извика Сара. — Ще доставят на вас и на асирийците оръжие, стоки и сведения и ще ви карат да им плащате за всичко десет пъти по-скъпо… Ще ограбват убитите и ранените от двете страни… Ще изкупуват от вашите и от асирийските войници задигнатите предмети и робите… Нима това е малко?… Египет и Асирия ще се разорят, но Финикия ще построи нови складове за богатствата си.

— Кой ти разправи тия мъдрости?… — усмихна се князът.

— Нима не чувам какво шепнат баща ми, роднините и познатите и се оглеждат тревожно да не ги подслушва някой? Най-сетне нима не познавам финикийците? Те, господарю, падат ничком пред тебе и ти не виждаш лукавите им погледи, но аз неведнъж съм се вглеждала в позеленелите им от алчност или в жълтите им от гняв очи. О, пази се, господарю, от финикийците като от отровна змия!

Рамзес гледаше Сара и неволно сравняваше нейната искрена любов с изкусната пресметливост на Кама, нейните нежни избухвания — с коварната студенина на финикийката.

„Наистина — мислеше той — финикийците са отровни гадове. Но ако Рамзес Велики си е служил във войната с лъв, защо аз да не използувам срещу враговете на Египет змии?…“

И колкото по-пластично си представяше хитростта на Кама, толкова по-силно я желаеше. Героичните души понякога търсят опасността.

Той се сбогува със Сара и неочаквано, кой знае защо, си припомни, че Саргон го беше подозирал в