…

Но след малко добави:

— Във всеки случай не е хубаво това, което е станало… занапред Саргон може да ни гледа вече с антипатия…

— Жрец!… Жрец!… — извика князът, като клатеше глава. — Ти забравяш много по-важно нещо: че Египет няма защо да се бои, нито пък да се грижи за доброто или лошото отношение към него не само на Саргон, но дори на цар Асар…

Ментезуфис беше така смутен от сполучливата бележка на фараоновия син, че вместо да отговори, почна да се кланя и да мрънка:

— Боговете са те надарили, княже, с мъдростта на първожреците… Да бъде благословено името им!… Аз вече исках да издам заповед за преследването и задържането на тия млади скандалджии, но сега предпочитам да поискам от тебе съвет, защото си мъдрец над мъдреците.

Затова кажи ми, господарю, как да постъпим със Саргон и с тия дръзки младежи?…

— Преди всичко почакай до утре — отвърна престолонаследникът. — Като жрец, знаеш по-добре от всички, че божественият сън често донася добри съвети.

— Но ако и до утре нищо не измисля? — попита Ментезуфис.

— Във всеки случай аз ще посетя Саргон и ще се постарая да изтрия от паметта му тая дребна случка.

Жрецът почтително се сбогува с Рамзес. А когато се прибираше, мислеше:

„Готов съм да ми извадят сърцето от гърдите, ако князът има нещо общо с тая работа: нито сам е нанасял побой, нито другиго е наговарял, той дори не знаеше за случката. Който така хладнокръвно и разумно преценява работата, не може да бъде съучастник. В такъв случай мога да започна следствие и ако не умилостивим рошавия варварин, ще дам побойниците под съд. Великолепен договор за приятелство между две държави, който започва с оскърбления на посланика!…“

На другия ден знаменитият Саргон лежа до обед на постеля от кече, което му се случваше много често — след всяко пиянство. На ниска софа до него с впити в тавана очи седеше благочестивият Истубар и шепнеше молитви.

— Истубар — въздъхна сановникът, — сигурен ли си, че никой от нашия двор не знае за моето нещастие?

— Кой може да знае, щом никой не те е видял?

— Но египтяните!… — простена Саргон.

— От египтяните знаят Ментезуфис и князът, а също и тия безумци, които навярно дълго ще помнят юмруците ти.

— Така е… така!… Но струва ми се, че между тях беше престолонаследникът и носът му е разбит, ако не и счупен…

— Носът на престолонаследника е цял и той не е бил там, в това те уверявам.

— В такъв случай — въздъхна Саргон — князът трябва да набие на кол няколко от тях. Аз съм посланик!… Моето тяло е свещено…

— А пък аз ти казвам — посъветва го Истубар — да изпъдиш злото от сърцето си и дори да не се оплакваш, защото, ако тия пройдохи отидат под съд, цял свят ще узнае, че посланикът на най-достойния цар Асар се събира с финикийците и което е по-лошо, посещава ги сам нощем. И какво ще отговориш, когато твоят смъртен враг, Лик-Багус, те попита: „Саргоне, с какви финикийци си се виждал ти и какво си говорил с тях при светилището им посред нощ?…“

Саргон въздишаше, ако може да се нарече въздишки хриптенето, което наподобяваше ръмжене на лъв.

Внезапно в стаята се втурна един от асирийските офицери. Той коленичи, удари чело о пода и каза на Саргон:

— Светлина от зениците на нашия господар!… Пред входа е пълно с египетски големци и сановници, а начело стои лично престолонаследникът… Иска да влезе тук, изглежда, с намерение да ти изкаже почитанията си…

Но преди още Саргон да даде нарежданията си, на вратата се появи князът. Той отблъсна настрани грамадния асириец, който беше на пост, и бързо се приближи до леглото. Смутеният посланик беше отворил широко очи и не знаеше какво да прави: да избяга ли гол в съседната стая, или да се скрие под завивката?

На прага стояха няколко асирийски офицери, смаяни от влизането на престолонаследника, несъвместимо с етикецията. Но Истубар им даде знак и те изчезнаха зад завесата.

Князът беше сам; свитата си бе оставил на двора.

— Поздравявам те — каза той, — посланико на великия цар и гостенин на фараона. Дойдох да те посетя и да те попитам не се ли нуждаеш от нещо. Ако ли пък имаш време и желание, искам да се разходиш с мене из града; ще ти дадем кон от конюшните на баща ми и ще те обкръжава нашата свита, както прилича на посланик на могъщия цар Асар — да живее вечно!

Саргон лежеше и слушаше, без да разбира нито дума. Но когато Истубар му преведе думите на княза, той беше толкова възхитен, че почна да удря глава в постелята и да повтаря: „Асар и Рамзес.“

Като се успокои и се извини пред княза за плачевното състояние, в което го намира такъв знатен и достоен гост, Саргон добави:

— Не ми се сърди, о, господарю, че аз, земен червей в подножието на трона, показвам по такъв необикновен начин радостта си от твоето посещение. Но аз се зарадвах двойно. Първо, че ми оказа такава неземна чест, второ — защото мислех в своето глупаво и подло сърце, че ти, господарю, си бил виновник за вчерашното ми нещастие. Струваше ми се, че между тоягите, които падаха върху гърба ми, усещах и твоята тояга, която наистина удряше здраво…

Спокойният Истубар преведе на княза дума по дума казаното от Саргон. На това престолонаследникът с действително царско достойнство отвърна:

— Излъгал си се, Саргон. Ако не беше разбрал сам грешката си, щях да заповядам да ти ударят веднага петдесет тояги, за да запомниш, че хора като мене не нападат групово сам човек, нито пък нощем.

Докато просветеният Истубар преведе отговора, Саргон допълзя до княза, прегърна краката му и възкликна:

— Велик господар!… Велик владетел!… Хвала на Египет, че има такъв владетел!

На това князът каза:

— Ще ти кажа още нещо, Саргон. Щом си бил нападнат вчера, уверявам те, че това не го е извършил никой от придворните ми. Защото смятам, че какъвто си силен, на не един е трябвало да разбиеш черепа. А моите хора са здрави.

— Истина казва той и мъдро говори! — прошепна Саргон на Истубар.

— Но — продължи князът — макар това грозно дело да е станало не по моя вина, нито по вина на двора ми, аз се чувствувам задължен да намаля огорчението ти от тоя град, в който си бил посрещнат така недостойно. Затова нахълтах лично в спалнята ти, затова отварям своя дом за теб през всяко време на денонощието, колкото пъти пожелаеш да ме посетиш. Затова… моля те да приемеш от мен тоя малък дар…

Като каза това, князът бръкна в туниката си и извади огърлица, покрита със сапфири и рубини.

Грамадният Саргон дори заплака; това развълнува княза, но не разчувствува равнодушния Истубар. Жрецът знаеше, че у Саргон, като посланик на мъдър цар, сълзите, радостта и гневът се явяват, щом пожелае.

Наместникът остана още малко и после се сбогува с посланика. А на излизане си помисли, че все пак асирийците, въпреки че са варвари, не са зли хора, щом ценят великодушието.

А Саргон беше толкова възбуден, че заповяда веднага да му донесат вино и пи, пи от обед чак до вечерта.

Късно след залез слънце жрецът Истубар излезе за малко от стаята на Саргон и се върна веднага, но през тайна врата. Следваха го двама души с тъмни наметала. Когато смъкнаха качулките от лицата си, Саргон позна в единия първожреца Мефрес, а в другия — пророка Ментезуфис.

— Носим ти, достойни пълномощнико, добра новина — рече Мефрес.