— Моят господар, цар Асар, ти изпраща, княже, чифт прекрасни коне, дано те да те носят само към победи. Изпраща ти чаша, и нека от нея винаги се излива радост в сърцето ти, изпраща и меч, какъвто няма да намериш никъде освен в оръжейната на могъщия владетел. — Той извади от ножницата доста дълъг меч, който блестеше като сребро, и почна да го огъва с ръка. Мечът се огъна като лък, после изведнъж се изправи.

— Действително, великолепно оръжие… — рече Рамзес.

— Ако позволиш, наместнико, ще ти покажа и друго негово качество — каза Саргон, който, намерил случай да се похвали с отличното за онова време асирийско оръжие, забрави гнева си.

По негово искане един от египетските офицери извади бронзовия си меч и го вдигна като за нападение. Тогава Саргон замахна със стоманения меч, удари и отсече парче от оръжието на противника си.

В залата се разнесе шепот на изумление, а по лицето на Рамзес се появи силна руменина.

„Тоя чужденец — мислеше князът — ми отне бика в цирка, иска да се ожени за Кама и ми показва оръжие, което реже нашите мечове като трески!…“

И Рамзес почувствува още по-силна омраза към цар Асар, към асирийците изобщо и особено към Саргон.

Въпреки това той се мъчеше да се владее и с цялата любезност, на която беше способен, покани посланика да му покаже даровете за фараона.

Веднага донесоха огромни сандъци от благовонно дърво и висшите асирийски чиновници почнаха да вадят от тях топове пъстри платове, чаши, кани, стоманено оръжие, лъкове от рога на диви кози, позлатени брони и щитове, обсипани със скъпоценни камъни.

Най-великолепен дар обаче беше един макет на двореца на цар Асар, направен от злато и сребро. Той като че ли се състоеше от четири сгради, различни по големина, сложени една върху друга, като всяка от тях беше заобиколена с гъста редица колони, а вместо покрив имаше тераси. Лъвове или крилати бикове с човешки глави пазеха входовете. От двете страни на стълбищата се издигаха статуи на царските васали, които носеха дарове, а от двете страни на моста имаше фигури на конници в най-различни пози. Саргон отмести едната стена на макета и вътре се откриха богати стаи, изпълнени със скъпоценни вещи. Особено голямо възхищение предизвика залата за аудиенции, където се намираха фигурки, които представяха царя на висок трон, придворните му, войници и васали, които му отдават почести. Целият макет беше дълъг колкото двама души, а висок — почти един човешки бой. Египтяните почнаха да си шепнат, че само тоя подарък на цар Асар струва към сто и петдесет таланта.

Когато изнесоха сандъците, наместникът покани двамата посланици и свитата им на пир, през време на който гостите бяха богато надарени. Рамзес отиде толкова далеко в своята любезност, че когато на Саргон му хареса една от жените на престолонаследника, князът му я подари, разбира се, с нейно съгласие и с позволението на майка й.

Той беше любезен и щедър, но челото му не се проясни. А когато Тутмозис го попита не е ли красив дворецът на цар Асар, князът отговори:

— По-красиви биха ми се видели неговите развалини върху пепелищата на Ниневия.

През време на пиршеството асирийците бяха много въздържани. Въпреки изобилието на вино те пиеха малко и още по-малко разговаряха високо. Саргон нито веднъж не избухна в гръмък смях както обикновено. Седеше притворил клепачи, потънал в размисъл.

Само двамата жреци, халдеецът Истубар и египтянинът Ментезуфис бяха спокойни, като хора, които познават бъдещето и имат власт над него.

След приема у наместника Саргон остана още известно време в Пи-Баст, където чакаше писма от фараона в Мемфис. В същото време между офицерите и благородниците почнаха да се носят странни слухове.

Финикийците разправяха, разбира се, в най-голяма тайна, че неизвестно по каква причина жреците не само опростили на Асирия старите данъци, не само я освободили завинаги от това задължение, но и сключили с асирийците дългогодишен мирен договор, за да ги улеснят в някаква война на север.

— Фараонът — говореха финикийците — дори се разболял още по-тежко, когато узнал за направените на варварите отстъпки. Княз Рамзес се тревожи и ходи тъжен, но и двамата са принудени да отстъпват на жреците, защото не са сигурни в чувствата на благородниците и войската.

Това най-много възмущаваше египетската аристокрация.

— Как така — шепнеха помежду си потъналите в дългове големци, — значи, династията не ни вярва вече?… Значи, жреците са се заели да опозорят и да опро-пастят Египет?… Защото ясно е, че ако Асирия воюва някъде далеко на север, именно сега трябва да я нападнем и с придобитата плячка да подкрепим обеднялото съкровище на фараона и аристокрацията…

Някой от младите благородници се осмеляваше да попита престолонаследника какво мисли за асирийските варвари. Князът мълчеше, но блясъкът в очите му и свитите му устни достатъчно изразяваха неговите чувства.

— Явно е — продължаваха да си шепнат благородниците, — династията е уплетена от жреците и не вярва на аристокрацията, а Египет е заплашен от страшно нещастие…

Глухото възмущение бързо премина в тайни съвети, които дори приличаха на заговор. Но при все че в тях участвуваха много лица, самоуверените или заслепени жреци не знаеха нищо, а Саргон, макар да предчув-ствуваше омразата, не й придаваше особено значение. Той забеляза, че княз Рамзес не го обича, но свързваше това със случката в цирка и преди всичко с ревността за Кама. Но сигурен в своята посланическа неприкосновеност, пиеше, пируваше и почти всяка вечер отиваше при финикийската жрица, която все по-любезно приемаше неговите ухажвания и подаръци.

Такова беше настроението на най-висшите кръгове, когато една нощ в жилището на Рамзес се втурна свети Ментезуфис и заяви, че веднага трябва да се види с княза.

Придворните му казаха, че князът е с една от жените си и затова не смеят да го безпокоят. Но Ментезуфис настояваше все по-упорито и те се видяха принудени да извикат престолонаследника.

След малко князът се появи, без дори да е сърдит.

— Какво има — попита той жреца, — да не би да е избухнала война, та ваша милост се е потрудил да ме посети в толкова късен час?

Ментезуфис изгледа внимателно Рамзес и си отдъхна дълбоко.

— Цялата вечер ли не си излизал, княже? — попита той.

— Нито крачка.

— Значи, мога да гарантирам това с жреческата си дума?

Престолонаследникът се учуди.

— Струва ми се — отвърна той гордо, — че твоята дума не е необходима, щом аз давам моята. Какво значи това?…

Минаха в отделна стая.

— Знаеш ли, господарю — каза възбуденият жрец, — какво се е случило преди около един час?… Някакви младежи нападнали и набили с тояги негово достойнство Саргон…

— Какви младежи?… Къде?…

— При вилата на финикийската жрица Кама — продължи Ментезуфис, като следеше внимателно израза на лицето на престолонаследника.

— Смели момчета! — отвърна князът и вдигна рамене. — Да нападат такъв силен човек!… Допускам, че там са се строшили доста кости.

— Но да нападат посланик… Вземи под внимание, достопочтени господарю, нападнат е посланикът, закрилян от величието на Асирия и Египет… — каза жрецът.

— Хо-хо!… — засмя се князът. — Значи, цар Асар изпраща свои посланици дори при финикийските танцьорки?…

Ментезуфис се обърка. Внезапно той се плесна по челото и отвърна също със смях:

— Гледай, княже, какъв простак съм, съвсем не познавам дипломатическия церемониал. Та аз забравих, че Саргон не е посланик, когато се влачи нощем около къщата на подозрителна жена, а обикновен човек!