гъркът…

— Аз пък ти казвам — отвърна със същия глас жрицата, — че докато не събера двадесет таланта, няма да мръдна оттук… А имам само осем…

— Откъде ще вземеш останалите?

— Ще ми ги дадат Саргон и наместникът.

— За Саргон съм съгласен, но за княза не!…

— Ех, че си глупав, Ликон, нима не виждаш защо ми харесва донякъде тоя хлапак!… Прилича на тебе! …

Гъркът се успокои напълно.

— Добре, добре!… — измърмори той. — Разбирам, че когато една жена има да избира между престолонаследника и такъв певец като мене, няма защо да се боя… Но аз съм ревнив и необуздан, затова те моля да не ставаш много интимна с него.

Той я целуна, измъкна се от вилата и изчезна в тъмната градина.

Кама замахна след него със стиснат юмрук.

— Жалък смешник!… — прошепна тя. — При мене ти можеш да бъдеш само роб, задължен да ми пее…

Когато на другия ден Рамзес отиде да види сина си, намери Сара потънала в сълзи. Той я попита за причината. Отначало Сара отговаряше, че нищо й няма, после, че й е тъжно, най-сетне падна в краката на Рамзес и силно се разплака.

— Господарю… господарю мой!… — хълцаше тя. — Аз зная, че вече не ме обичаш, но поне не се излагай на опасност…

— Кой ти каза, че не те обичам? — попита учудено князът.

— Та нали имаш три нови жени в дома си… моми от знатни родове…

— Ах… в това ли била работата…

— А сега се излагаш на опасност за четвърта… за изменчива финикийка…

Князът се смути. Откъде ли Сара можеше да знае за Кама и да отгатне, че е изменчива?…

— Както прахът се промъква в скрина, така злата мълва нахлува и в най-спокойните къщи — рече Рамзес. — Кой ти е говорил за финикийка?…

— Знам ли аз? Лошо предсказание и сърцето ми.

— Значи, и предсказания дори има?…

— Страшни! Една стара жрица узнала като че ли с помощта на кристална топка, че всички ще загинем поради финикийците или поне аз и… синът ми!… — избухна отново Сара.

— И ти, която вярваш в единия, в Йехова, се боиш от приказките на някаква си глупава старица, а може би и интригантка?… Къде остана твоят велик бог?…

— Моят бог е само мой, а другите — са твои, затова трябва да ги уважавам.

— Значи, тая старица ти е говорила за финикийците? — попита Рамзес.

— Тя ми врачува по-рано, още като живеех край Мемфис, и ми каза, че трябва да се пазя от финикийките — отвърна Сара. — Но сега всички тук говорят за някаква финикийска жрица. Знам ли аз, може би само нещо обърква загрижената ми глава. Говорят дори, че ако не били нейните уроки, ти, господарю, нямало да скочиш тогава на арената… Ах, ако беше те убил бикът!… И сега още, като помисля за нещастието, което можеше да се случи, сърцето ми замира…

— Всичко това са глупости, Саро — прекъсна я весело князът. — Когото аз приближа до себе си, се издига толкова високо, че никакъв страх не бива да го плаши… Още по-малко такива глупави слухове.

— А нещастието? Нима съществува толкова висока планина, до която не може да достигне неговата стрела?…

— Майчинството те е изморило, Саро — каза князът, — а горещината разстройва мислите ти и затова се тревожиш без причина. Бъди спокойна и се грижи за сина ми. Човек — каза той замислено, — който и да е, финикиец или грък, може да стори зло само на себеподобните си, но не и на нас, които сме богове на тоя свят.

— Какво каза ти за гърка?… Какъв грък?… — попита неспокойно Сара.

— Аз ли казах „грък“?… Нищо не помня. Може да се е промъкнала такава дума през устата ми, а може и така да си чула.

Той целуна Сара и сина си и се сбогува. Но не можа да прогони безпокойството си.

„Веднъж за винаги трябва да разбера — мислеше по пътя той, — че в Египет не може да се укрие никаква тайна. Мене ме следят жреците и придворните ми дори тогава, когато са или се преструват на пияни, а над Кама бдят змийските зеници на финикийците. Но щом досега не я скриха от мен, значи, не се грижат много за нейната чистота. Пък и от кого да я крият? От мене ли? Та нали сами ми откриха измамите, които вършат в светилището си!… Кама ще ми принадлежи… Твърде голям интерес имат те от това, за да поискат сами да си навличат гнева ми…“

Няколко дни по-късно при княза дойде светият жрец Ментезуфис, помощник на достопочтения Херхор в министерството на войната. Като гледаше бледото лице и сведените очи на пророка, Рамзес отгатна, че и той вече знае за финикийката, а може би като жрец иска дори да го укори. Но Ментезуфис тоя път не засегна сърдечните работи на престолонаследника.

Като поздрави княза твърде официално, пророкът седна на посоченото му място и започна:

— От мемфиския дворец на господаря на вечността ме уведомиха, че тия дни в Пи-Баст е пристигнал великият халдейски жрец Истубар, придворен астролог и съветник на негова милост цар Асар.

Князът искаше да подскаже на Ментезуфис целта на пристигането на Истубар, но прехапа устни и замълча.

— Знаменитият Истубар — продължаваше жрецът — е донесъл със себе си документи, по силата на които достопочтеният Саргон, сродник и сатрап на негова милост цар Асар, остава у нас като посланик и пълномощник на тоя могъщ владетел…

Рамзес за малко не избухна в смях. Сериозността, с която Ментезуфис благоволяваше да му открие частица от отдавна известните му тайни, го изпълни с веселост и презрение.

„Значи, тоя фокусник — мислеше престолонаследникът — дори не предчувствува, че аз зная всичките им мошеничества?…“

— Достопочтеният Саргон и уважаемият Истубар — каза Ментезуфис — ще отидат в Мемфис, за да целунат нозете на негово величество. Преди това обаче вие, ваше достойнство, ще благоволите, като наместник, да приемете милостиво тия двама велможи и свитата им.

— С голяма радост — отвърна князът — ще използувам тоя случай и ще ги попитам кога Асирия ще ни изплати закъснелите данъци.

— Нима, ваше достойнство, ще сторите това? — рече жрецът, като го гледаше в очите.

— Най-напред това!… Нашето съкровище се нуждае от тия данъци…

Неочаквано Ментезуфис стана от мястото си и с тържествен, макар и снижен глас рече:

— Наместнико на нашия господар и дарител на живота, в името на негово величество забранявам ви да говорите с когото и да било за данъци и преди всичко със Саргон, Истубар или с някого от свитата им.

Князът побледня.

— Жрец — каза той и също стана, — на какво основание се обръщаш към мен с такъв заповеднически тон?…

Ментезуфис разкри дрехата си и свали от шията верижка, на която висеше един от пръстените на фараона.

Наместникът разгледа пръстена, целуна го с благоговение и като го върна на жреца, добави:

— Ще изпълня заповедите на негово величество моя господар и баща.

Двамата отново седнаха и князът запита жреца:

— Не би ли могъл, ваше достойнство, да ми обясниш защо Асирия не трябва да ни плати данъците, които веднага биха спасили държавното съкровище от затрудненията.

— Защото нямаме сили да принудим Асирия да ни плаща данъци — отвърна студено Ментезуфис. — Ние