със сериозен израз на лицето казваха, че престолонаследникът не е трябвало да се бърка в борбата с бикове. За това имало други хора, платени, които съвсем не се радват на всеобщо уважение.

Рамзес или не чуваше различните мнения, или не им обръщаше внимание. В паметта му се бяха отпечатали два епизода от зрелището: асириецът му изтръгна победата над бика и ухажваше Кама, която посрещаше това много благосклонно.

Понеже не беше прилично да покани при себе си финикийската жрица, един ден той й изпрати писмо, с което съобщаваше, че иска да я види, и питаше кога ще го приеме. По същия куриер Кама отговори, че ще го чака същия ден вечерта.

Щом се появиха звезди, князът се измъкна тайно (както му се струваше) от двореца и тръгна.

Градината на светилището на Астарта беше почти пуста, особено около дома на жрицата. В къщата беше тихо и горяха само няколко светлинки.

Когато князът почука несмело, жрицата му отвори сама. Тя му целуна ръцете в тъмното преддверие и пошепна, че би умряла, ако тогава, в цирка, освирепялото животно му беше причинило нещо лошо.

— Но сега трябва да си спокойна — отвърна сърдито престолонаследникът, — любовникът ти ме спаси.

Когато влязоха в една стая, князът забеляза, че Кама плаче.

— Какво значи това? — попита той.

— Отвърна се от мене сърцето на нашия господар — рече тя. — И може би с основание.

Престолонаследникът се усмихна горчиво.

— Защо? Любовница ли си му вече, свещена девойко, или ти предстои да станеш такава?…

— Любовница?… Никога!… Но може да стана жена на тоя ужасен човек.

Рамзес скочи от мястото си.

— Сънувам ли?… — извика той. — Или Сет ме е проклел?… Ти, жрица, която пазиш огъня при олтара на Астарта, която под страх на смъртно наказание трябва да останеш девица, ще се жениш?… Вярно, че финикийското лицемерие е по-лошо, отколкото разправят хората!

— Чуй ме, господарю — рече Кама, като бършеше очите си, — и ме укори, ако заслужавам. Саргон иска да ме вземе за жена, за своя първа жена. Според нашите закони при крайно изключителни случаи жрица може да се ожени, но само за мъж с царска кръв. А Саргон е сродник на цар Асар…

— И ти ще се ожениш за него?

— Какво мога да сторя, щом върховният жречески съвет на Тир ми заповяда?… — отвърна тя и отново се обля в сълзи.

— А защо тоя съвет държи толкова за Саргон? — попита князът.

— Изглежда, че много държи — каза тя с въздишка. — Говори се, че асирийците щели да завладеят Фи-никия. Саргон щял да стане сатрап…

— Ти си полудяла!… — възкликна князът.

— Казвам това, което зная. В нашия храм вече втори път уреждат молебени, за да отмине това нещастие от Финикия. Първия път го правихме, преди ти, господарю, да дойдеш при нас…

— А сега защо пак?…

— Защото се говори, че тия дни пристигнал в Египет халдейският жрец Истубар с писма, с които цар Асар назначава Саргон за свой посланик и пълномощник да сключи с вас договор за завладяването на Финикия.

— Но аз… — прекъсна я князът.

Искаше да каже „нищо не зная“, но се въздържа. Почна да се смее и отвърна:

— Кама, кълна ти се в честта на моя баща, че докато съм жив, Асирия няма да заграби Финикия. Това достатъчно ли е?

— О, господарю!… Господарю!… — извика тя и се хвърли в краката му…

— И сега сигурно няма да станеш жена на тоя грубиян?

— Ах! — трепна тя. — Има ли нужда да ме питаш?

— И ще бъдещ моя… — прошепна князът.

— Значи, желаеш смъртта ми?… — отвърна тя ужасена. — Ех!… Щом искаш това, готова съм…

— Желая да живееш… — шепнеше той, пламнал от страст — да живееш и да ми принадлежиш…

— Това е невъзможно…

— А върховният жречески съвет в Тир?

— Той може само да ме ожени…

— Но ти ще влезеш в моя дом.

— Ако вляза там не като твоя жена, ще умра… Но съм готова… дори да не видя утрешното слънце…

— Бъди спокойна… — отговори сериозно князът, — Който е придобил благоволението ми, на него никой не може да му стори зло.

Кама отново коленичи пред него.

— Как може да стане това?… — попита тя и скръсти ръце.

Размес беше толкова възбуден, така забравяше положението и дълга си, че беше готов да обещае женитба на жрицата. Въздържа го от тая постъпка не разсъдъкът, а някакъв глух инстинкт.

— Как може да стане това?… Как може да стане това?… — шепнеше Кама, като го поглъщаше с очи и целуваше краката му.

Князът я вдигна, настани я далеко от себе си и отвърна с усмивка:

— Питаш ме как може да стане това… Ще ти обясня. Преди да стана пълнолетен, последен мой учител беше един стар жрец, който знаеше на памет множество чудни истории из живота на боговете, царете, жреците, дори на низшите чиновници и селяните.

Тоя старец, известен с благочестието и чудесата си, не зная защо, не обичаше жените, дори се боеше от тях. Затова много често ми говореше за изменчивостта на жената, а веднъж, за да ми докаже каква силна власт имате вие над мъжете, ми разказа следната история.

Някакъв млад, беден писар, който нямал в торбата си дори меден утен, а само една ечемична питка, пътувал от Тива за Долен Египет, за да дири работа. Казали му били, че в тая част на Египет живеят най- богатите големци и търговци и стига да има късмет, може да си намери добра работа и да забогатее.

И ето, вървял той по брега на Нил (за кораб нямал с какво да плати) и си мислел:

„Колко лекомислени са хората, които, след като наследят от родителите си един талант, два таланта или дори десет таланта, вместо да увеличават богатството си чрез търговия или като дават заеми с висока лихва, пилеят парите си? Аз, ако имах една драхма… Ех, една драхма е малко… Но ако имах един талант или още по-добре няколко ниви, щях да ги увеличавам от година на година и към края на живота си щях да бъда богат колкото най-богатия номарх.

Но какво да правя!… — казвал си той с въздишка. — Боговете, изглежда, покровителствуват само глупците; а пък аз съм изпълнен с мъдрост от перуката до босите си пети. А ако и в моето сърце се крие някакво зърно глупост, то е само затова, че наистина не бих могъл да пропилея богатство и дори не бих знаял как да се заловя за такова безбожно дело.“

Като разсъждавал така, бедният писар минал край една глинена колиба, пред която седял човек, нито млад, нито стар, с поглед, който прониквал чак до глъбините на сърцето. Писарят, мъдър като щъркел, веднага се сетил, че това сигурно е някой бог, поклонил се и рекъл:

— Поздравявам те, достопочтени собственико на тоя прекрасен дом. Съжалявам само, че нямам нито вино, нито месо, за да го поделя с тебе в знак на уважение и да ти докажа, че всичко, което имам, е и твое.

На Амон — това бил той в човешки образ — се харесала любезността на младия писар. Той го изгледал и попитал:

— Какво мислеше, като идваше насам? Защото виждам мъдрост върху челото ти, а пък аз съм от тия, които събират думите на истината, както яребицата пшеничните зърна.

Писарят въздъхнал.

— Мислех — казал той — за своята бедност и за тия лекомислени богаташи, които, неизвестно защо и как, пропиляват богатствата си.

— А ти не би ли ги пропилял? — попитал богът все още в човешки образ.