Амон.

„Добър е тоя бог — мислел той, — щом оценява достойнствата на мъдреците дори когато са боси и ги възнаграждава справедливо. Какво великолепно имение ми даде!… Е, вярно е, че и аз го почетох, като написах и на двете писма името «Амон» на вратата на колибата. Или как хубаво му пресметнах колко кокоши яйца ще получи срещу седем яребици. Прави бяха учителите ми, като твърдяха, че мъдростта отваря устата дори на боговете.“

Отново погледнал в ъгъла. Покритата с воал фигура пак въздъхнала.

— Интересно — казал си писарят, — защо моят приятел Амон ми забрани да докосвам туй нещо, дето стои там в ъгъла? Е, за такова богатство имаше право да ми постави условия, при все че аз не бих направил това. Защото, щом целият дворец е моя собственост, щом мога да употребявам всичко, което е тук, защо да не мога дори да докосна онова нещо?…

То така се казва обикновено — не бива да се пипа! Но все пак бих могъл да видя…

Той се приближил до фигурата, свалил внимателно воала и видял… нещо много хубаво. Уж красив юноша, но не бил юноша… Косата — дълга до коленете, чертите нежни, погледът изпълнен със сладост.

— Какво си ти? — обърнал се той към фигурата.

— Аз съм жена — отговорила му тя с такъв тънък глас, сякаш го пронизал финикийски нож през сърцето.

„Жена? — помислил писарят. — Това не са ме учили в жреческото училище.“

— Жена?… — повторил той. — А тук какво имаш?…

— Това са очите ми.

— Очите ти?… Какво ще видиш ти с такива очи, които могат да се разтопят от каква и да е светлина?

— Моите очи не са, за да гледам с тях, а ти да ги гледаш — отговорила фигурата.

— Странни очи! — рекъл си писарят, като се разхождал по стаята.

Отново се спрял пред фигурата и попитал:

— А това какво е?

— Това е устата ми.

— О, богове! Та ти ще умреш от глад — извикал той, — с такава малка уста не можеш да се нахраниш! …

— Моята уста не е за ядене — отвърнала фигурата, — а за да я целуваш.

— Да я целувам? — повторил писарят. — И това не са ме учили в жреческото училище… А това тук… то пък какво е?

— Това са ръчичките ми.

— Ръчичките?… Добре, че не каза ръцете, защото с такива ръце ти не би могла да направиш нищо, дори да издоиш овца.

— Моите ръчички не са за работа.

— А за какво? — учудил се писарят, като пипал един по един пръстите й…

(Както аз твоите, Кама — каза престолонаследникът, милвайки малките ръце на жрицата.)

— За какво са такива ръце? — попитал писарят повторно фигурата.

— За да те прегръщам през шията.

— Искаш да кажеш: за врата?… — изкрещял ужасен писарят, когото някога жреците винаги хващали за врата, когато искали да го бият.

— Не за врата — рекла жената, — а така…

И тя го прегърнала — продължи князът — с ръце през шията, ето така… (Тук той прегърна жрицата.) И го притиснала до гърдите си… ето така… (Тук Рамзес се притисна до Кама.)

— Господарю, какво правиш?… — прошепна Кама. — Та това значи моята смърт…

— Бъди спокойна — отвърна князът, — аз само ти показвам какво е правила фигурата с писаря.

… Внезапно земята затреперала, дворецът изчезнал, изчезнали кучетата, конете и робите. Възвишението, покрито с лозя, се превърнало в гола скала, маслиновите дървета в тръне, а пшеницата — в пясък…

Когато се пробудил в обятията на любимата си, писарят разбрал, че той отново е същият бедняк, какъвто е бил вчера на пътя. Но не съжалявал за богатството си, понеже имал жена, която го обичала и галела!…

— Значи, всичко изчезнало, а само тя останала!… — възкликна наивно Кама.

— Милостивият Амон му я оставил за утеха — каза князът…

— О, Амон е милостив само към писарите! — отвърна Кама. — Но какво значи тая история?

— Отгатни. Нали чу от какво се е отказал бедният писар заради целувката на жената…

— Но от трона не би се отрекъл! — прекъсна го жри-цата.

— Кой знае?… Ако много го молят — прошепна страстно Рамзес.

— О, не!… — извика Кама и се изтръгна от обятията му. — От трона не бива да се отказва, защото какво ще стане тогава с обещанията му за Финикия!…

Двамата се загледаха в очите дълго… дълго… И в тоя момент князът почувствува, че сякаш в сърцето му се е отворила рана и от тая рана е изтекло някакво чувство. Не страст, защото страстта си беше останала, а уважението и вярата в Кама.

„Чудни са тия финикийки — помисли престолонаследникът. — Можеш да лудееш по тях, но не бива да им вярваш!…“

Той се почувствува изморен и се сбогува с Кама. На тръгване огледа стаята, сякаш му беше мъчно да се раздели с нея, и си каза:

„И все пак ти ще станеш моя и финикийските богове няма да те убият, ако мислят за своите светилища и жреци…“

Едва Рамзес напусна вилата на Кама, в стаята се втурна някакъв млад грък, удивително красив и удивително приличащ на египетския престолонаследник. Лицето му беше изкривено от ярост.

— Ликон!… — извика уплашена Кама. — Какво правиш тук?…

— Подла гадино!… — отвърна гъркът със звучен глас. — Дори месец не е минал от оная вечер, когато се кълнеше, че ме обичаш, че ще избягаш с мене в Гърция, а вече на друг любовник се хвърляш на шията… Мъртви ли са боговете, или справедливостта е избягала от тях?…

— Безумни ревнивецо — прекъсна го жрицата, — ти ще ме погубиш…

— Сигурно аз ще те убия, а не твоята каменна богиня… Ето с тия ръце — викаше той и протягаше ръце като орлови нокти — ще те удуша, ако станеш любовница…

— Чия?…

— Знам ли аз?… Навярно и на оня дъртак, асириеца, и на това князче, чиято глава ще разбия с камък, ако продължава да се влачи тук… Княз!… Малко му са всичките жени на Египет, та… му се приискали чужди жрици… Жриците са за жреците, не за чуждите…

Кама вече бе дошла на себе си.

— А ти не си ли чужд за нас? — рече тя високомерно.

— Змия!… — избухна гъркът повторно. — Аз не мога да бъда чужд за вас, щом съм отдал в служба на вашите богове гласа си, с който са ме дарили боговете… А колко пъти вече използувахте външността ми, за да заблуждавате глупавите азиатци, че египетският престолонаследник изповядва тайно вашата вяра?…

— Тихо!… Тихо!… — изсъска жрицата и му запуши устата с ръка.

Нещо в докосването й, изглежда, му подействува омагьосващо, защото гъркът се успокои и й зашепна тихо:

— Слушай, Кама. Тия дни в Себеницкия залив ще пристигне гръцки кораб, управляван от мой брат. Постарай се първожрецът да те изпрати в Пи-Уто, откъдето най-сетне ще можем да избягаме в Северна Гърция, на едно пустинно място, където още не е стъпвал финикийски крак…

— Ще стъпи, ако аз се скрия там — пресече го жрицата.

— Ако падне косъм от главата ти — прошепна разяреният грък, — кълна се, че Дагон… че всички тукашни финикийци ще загубят главите си или ще изпукат в каменните кариери! Ще разберат какво може