— Погледни ме, господарю — рекъл писарят. — Аз имам продупчено наметало, а по пътя загубих сандалите си, но папируса и мастилницата винаги нося със себе си, като своето собствено сърце. Защото и като ставам, и като си лягам да спя, повтарям, че е по-добре да бъдеш умен бедняк, отколкото глупав богаташ.

А щом съм такъв, щом мога да пиша на двете писма и да направя най-сложни сметки, щом зная всички растения и всички животни, които съществуват под небето, можеш ли да помислиш, че аз, толкова умен човек, ще съм способен да пропилея богатство?

Богът се замислил и рекъл:

— Думите ти текат бързо като Нил при Мемфис; но ако наистина си толкова умен, напиши ми „Амон“ по двата начина.

Писарят извадил мастилницата, четчицата и за късо време на вратата на колибата написал „Амон“ по двата начина така изразително, че дори безсловесните животни се спирали, за да почетат бога.

Богът бил доволен и добавил:

— Ако ти смяташ така добре, както пишеш, направи ми следната търговска сметка: ако за една яребица ми дават четири кокоши яйца, колко яйца ще трябва да ми дадат за седем яребици?

Писарят събрал камъчетата, наредил ги в различни редици и преди слънцето да залезе, отговорил, че за седем яребици трябва да се дадат двадесет и осем кокоши яйца.

Всемогъщият Амон чак се усмихнал, че вижда пред себе си такъв голям мъдрец и рекъл:

— Виждам, че си ми казал истината за мъдростта си. Ако се окажеш и постоянен в добродетелта, ще направя така, че да бъдеш щастлив през целия си живот, а след смъртта синовете ти ще сложат твоята сянка в прекрасна гробница. Кажи сега — какво богатство искаш, което не само няма да пропилееш, но и ще го умножиш?

Писарят паднал пред краката на милостивия бог и отвърнал:

— Ако имах поне тая колиба и четири мери земя, щях да бъда богат.

— Добре — рекъл богът, — но най-напред се огледай дали това ще ти стигне.

Завел го той в колибата и му казал:

— Ето ти тук четири кепета и четири престилки, две наметала за лошо време и два чифта сандали. Тук е огнището, тук пейката, на която можеш да спиш, ето ти стъпа за чукане пшеница и нощви за хляб…

— А това какво е? — попитал писарят и посочил някаква фигура, покрита с платно.

— Това е единственото нещо, което не бива да пипаш, защото ще загубиш богатството си — отвърнал богът.

— О!… — викнал писарят. — То може да си седи тук хиляда години и няма да го бутна… Извинете, ваша милост, какъв е тоя чифлик, дето се вижда там?…

И се навел през прозореца на колибата.

— Ти добре рече — казал Амон. — Това е чифлик, и то хубав чифлик. Има просторна къща, петдесет мери земя, двадесетина глави добитък и десет роби. Ако би искал да притежаваш тоя чифлик…

Писарят паднал пред краката на бога.

— Има ли — попитал той — такъв човек под слънцето, който не би предпочел пшеничната питка пред ечемичната?…

Като чул това, Амон изрекъл някакво заклинание и в същия миг двамата се намерили в разкошния дом на чифлика.

— Ето ти — казал богът — легло, покрито с резба, пет масички и десет стола. Ето ти бродирани дрехи, бъчва и чаши за вино, маслена лампа и лектика…

— А това какво е — попитал писарят и посочил някаква фигура, която стояла в ъгъла, покрита с воал.

— Само това нещо — отвърнал богът — не закачай, защото ще загубиш цялото си богатство.

— Ако ще дори десет хиляди години да живея — възкликнал писарят, — няма да се докосна до тоя предмет!… Защото смятам, че след мъдростта най-хубавото нещо е богатството… А какво е това, дето се вижда там? — попитал той след малко и посочил огромен дворец сред градината.

— Това е княжеско имение — отвърнал богът. — Състои се от дворец, петстотин мери земя, сто роби и няколкостотин глави добитък. Това е голямо имение, но ако смяташ, че твоят ум ще се справи…

Писарят отново паднал в краката на Амон и се облял в радостни сълзи.

— О, господарю!… — възкликнал той. — Има ли някъде такъв безумец, който вместо чаша пиво да не иска бъчва вино?

— Думите ти са достойни за мъдрец, който може да решава най-трудни задачи — рекъл Амон.

После произнесъл някакви заклинателни слова и двамата с писаря се намерили в двореца.

— Ето ти — казал добрият бог — трапезария с позлатени канапета и столове, с масички от разноцветно дърво. Долу има кухня за петима готвачи, склад за хранителни продукти, в който ще намериш всякакви меса, риби и сладкиши, най-сетне — мазе с най-хубаво вино. Ето ти тук спалнята с подвижен покрив; когато спиш, с него робите ти ще те разхлаждат. Обръщам ти внимание на леглото: то е от кедър, подпира се на четири лъвски лапи, изкусно излени от бронз. Тук е гардеробът, пълен с ленени и вълнени дрехи; а в сандъците ще намериш пръстени, огърлици, гривни…

— А това какво е?… — попитал внезапно писарят и посочил някаква фигура, покрита с воал, везан със златни и пурпурни конци.

— От това именно трябва най-много да се пазиш — отвърнал богът. — Ако го докоснеш, огромното ти богатство ще пропадне. А в Египет наистина няма много имения като това. Трябва също да ти кажа, че в съкровището имаш десет таланта в злато и скъпоценни камъни.

— Повелителю мой!… — викнал писарят. Позволи ми да поставя на най-видно място в двореца твоя образ, пред който ще паля благовония три пъти дневно.

— Но онова избягвай! — отвърнал Амон и посочил покритата с воал фигура.

— Освен ако си загубя ума и стана по-лош от дива свиня, за която между виното и помията няма никаква разлика — рекъл писарят. — Нека тая фигура под воала се кае тук сто хиляди години — аз няма да я пипна, щом е такава волята ти.

— Помни, че ще загубиш всичко!… — извикал богът и изчезнал.

Щастливият писар тръгнал да се разхожда из двореца си и поглеждал през прозорците. Надникнал в съкровището и претеглил на ръка златото: било тежко; разгледал скъпоценните камъни — били истински. Заповядал да му донесат ядене: веднага дотичали роби, окъпали го, избръснали го и го облекли в тънки дрехи.

Хапнал и пийнал като никога, защото гладът и вкусните гозби засилвали апетита му. После запалил благовония пред статуята на Амон и я накичил със свежи цветя. След това седнал при прозореца.

На двора цвилели два коня, впрегнати в колесница, цялата покрита с резба. На друго място група хора с копия и мрежи в ръце успокоявали ловни кучета, които, усетили предстоящия лов, немирно се дърпали. Пред хамбара един писар получавал зърно от земеделците, край обора пред друг писар се отчитали надзирателите на пастирите.

В далечината се виждала маслинова горичка, висок хълм, обрасъл с лозя, пшенични ниви, а навсякъде по полето — гъсто засадени финикови палми.

„Наистина! — казал си той. — Аз съм днес толкова богат, колкото заслужавах. Едно само ме учудва: как толкова години можах да издържа в унижение и нищета! Но трябва да си призная — продължавал той мислено, — че не знам дали ще съумея да увелича това огромно богатство; пък и аз нито се нуждая от повече, нито ще имам време да се занимавам с търговски сделки.“

В стаите обаче скоро му доскучало и той излязъл навън, разгледал градината, обиколил полето, поговорил със слугите, които падали пред него ничком; а те били така облечени, че вчера сам той би смятал за голяма чест да им целува ръцете. Но понеже и това го отегчило, върнал се в двореца и почнал да разглежда запасите храни в склада и в мазето, а също и разните предмети из стаите.

— Хубаво е всичко това — казвал си той, — но щеше да бъде още по-хубаво, ако предметите бяха от чисто злато, а каните — от скъпоценни камъни.

По едно време очите му неволно се обърнали към ъгъла, където стояла покритата с бродиран воал фигура и въздишала.

„Въздишай си, въздишай!“ — мислел той и взел кадилницата да изгори благовония пред статуята на