имаме сто и двадесет хиляди души войска, а Асирия около триста хиляди. Казвам това на ваше достойнство съвсем поверително, като на висок държавен сановник.

— Разбирам. Но защо министерството на войната, в което служиш, намали нашата храбра армия с шестдесет хиляди души?

— За да увеличим доходите на двора на негово величество с дванадесет хиляди таланта — каза жрецът.

— Аха!… Кажи ми, ваше достойнство — продължи князът, — с каква цел Саргон отива при негово величество фараона?

— Не зная.

— Аха! Но защо не трябва да зная аз, престолонаследникът?…

— Защото има държавни тайни, които знаят само няколко висши държавни сановници…

— И които може да не знае дори моят най-достопочтен баща?…

— Разбира се — отвърна Ментезуфис, — че има такива неща, за които може би нямаше да знае дори негово величество, ако не беше посветен в най-висок жречески сан.

— Странно нещо! — каза князът, след като помисли. — Египет е собственост на фараона и въпреки това в държавата могат да стават неща, неизвестни на фараона?… Обясни ми защо е така, ваше достойнство.

— Египет преди всичко, а дори единствено и изключително, е собственост на Амон — каза жрецът. — Затова е необходимо най-висшите тайни да знаят само тия, на които Амон открива своята воля и идеи.

Като слушаше жреца, князът изпитваше такива чувства, сякаш го преобръщаха на легло, покрито с остриета, а под него гори огън.

Ментезуфис поиска да стане, но наместникът го задържа.

— Една думица още — каза той меко. — Ако Египет е толкова слаб, че не бива дори да се споменава за асирийските данъци… — той се задъха. — … Ако той е толкова жалък — продължи престолонаследникът, — каква сигурност имаме, че асирийците няма да нападнат и нас?

— От това можем да се предпазим чрез договори — отвърна жрецът.

Престолонаследникът махна с ръка.

— Няма договори за слабите! — рече той. — Сребърни табла, изписани с договори, няма да запазят границите ни, ако зад тях няма копия и мечове!…

— А кой ви е казал, ваше достойнство, че у нас няма да има?

— Ти самият. Сто и двадесет хиляди души ще трябва да отстъпят пред триста хиляди. Но ако асирийците влязат веднъж у нас, Египет ще се превърне в пустиня…

Очите на Ментезуфис пламнаха.

— Ако влязат у нас — извика той, — костите им ще останат тук и никога няма да видят родната си земя!… Ще въоръжим всички благородници, работническите полкове, дори престъпниците от каменните кариери… Ще извадим съкровищата от всички светилища… И Асирия ще срещне петстотин хиляди египетски бойци… Рамзес беше възхитен от тоя изблик на патриотизъм у жреца. Той го улови за ръка и каза:

— Щом можем да имаме такава армия, защо не нападнем Вавилон?… Нима великият пълководец Нитагер не моли за това от няколко години?… Нима негово величество не се безпокои от кипежа в Асирия?… Ако им позволим да съберат силите си, борбата ще бъде по-трудна, но ако ние започнем…

Жрецът го пресече.

— Знаете ли, княже — каза той, — какво значи война, заради която трябва да минеш през пустинята? Кой ще ни гарантира, че преди да стигнем до Ефрат, половината от нашата армия и от носачите ни няма да загинат от трудностите по пътя?

— Само една битка ще ни даде възможност да ги заменим — подхвърли Рамзес.

— Битка!… — повтори жрецът. — А знаеш ли, княже, какво е това битка?…

— Надявам се! — отвърна гордо престолонаследникът и потупа меча си.

Ментезуфис сви рамене.

— Аз ти казвам, господарю, че ти не знаеш какво представлява битката. Напротив, имаш дори съвсем неправилна представа за нея от маневрите, при които винаги си бивал победител, макар че неведнъж е трябвало да бъдеш победен.

Князът се намръщи. Жрецът пъхна ръка под дрехата си и внезапно попита:

— Отгатни, ваше достойнство, какво държа?

— Какво?… — попита учудено князът.

— Отгатни бързо и правилно — настоя жрецът, — защото, ако сбъркаш, ще загинат два твои полка…

— Пръстен — отвърна развеселен престолонаследникът.

Ментезуфис отвори ръка: в нея имаше парче папирус.

— А сега какво имам?… — попита отново жрецът.

— Пръстен.

— И сега не е пръстен, а амулет на богиня Хатор — каза жрецът. — Виждаш ли, господарю — продължи той, — това е битката. През време на сражението съдбата постоянно протяга към нас ръка и ни кара бързо да отгатваме какви изненади крие в шепата си. Ние се лъжем или отгатваме, но тежко на тоя, който по- често сбърква, отколкото отгатва!… А сто пъти по-тежко на тоя, против когото се обръща съдбата и го кара да греши!…

— И все пак аз вярвам, аз чувствувам тук… — извика престолонаследникът и се удари в гърдите — че Асирия трябва да бъде разгромена!

— Самият Амон говори чрез устата ти — рече жрецът. — И наистина — добави той — Асирия ще бъде победена, може би дори от твоите ръце, господарю, но не сега… не сега…

Ментезуфис се сбогува и князът остана сам. В сърцето и главата му нещо бучеше.

„Значи, Хирам беше прав, те наистина ни мамят — мислеше Рамзес. — Сега и аз вече съм сигурен, че нашите жреци са сключили някакъв договор с халдейците, който негово величество ще трябва да утвърди. Ще трябва!… Где се е чуло някога подобно нещо?… Той, господарят на живия и мъртвия свят, той да е принуден да подписва договори, изковани от интриганти!…“ Рамзес се задъха.

„От друга страна, свети Ментезуфис се издаде. Значи, в случай на нужда Египет може да събере половинмилионна армия?… Аз дори не съм мечтал за такава сила!… И те си мислят, че ще се уплаша от приказките им за съдбата, която ни кара да решаваме гатанки… Нека имам аз само двеста хиляди бойци, обучени като нашите гръцки и либийски полкове, пък да видим дали няма да се заема с разрешаването на всички гатанки на земята и небето.“

А като се връщаше към своята килия, уважаемият пророк Ментезуфис си мислеше:

„Луда глава, женкар, авантюрист, но силен характер. Дано след днешния слаб фараон тоя ни припомни времената на Рамзес Велики. След десет години лошите звезди ще се променят, той ще бъде вече зрял и ще смаже Асирия. От Ниневия ще останат развалини, свещеният Вавилон ще си възвърне полагаемото му се величие и единият, най-висш бог — богът на египетските и халдейските пророци, ще владее от Либийската пустиня чак до пресветата река Ганг…

Дано само това наше младо момче не се опозори с нощните си посещения при финикийската жрица!… Ако го видят в градината на Астарта, хората могат да си помислят, че престолонаследникът се увлича по финикийската вяра… А на Долен Египет не му трябва много, за да се отрече от старите богове… Каква смесица от народи има тук!…“

Няколко дни по-късно достопочтеният Саргон уведоми официално княза за положението си на асирийски посланик и изяви желание да му се представи като на престолонаследник, и помоли да му бъде изпратена египетска свита да го охранява и придружава с почести до нозете на негово величество фараона.

Князът забави отговора си два дни и определи да приеме Саргон след още два дни. Асириецът, който беше привикнал на източната мудност както при пътешествията, така и в работата, съвсем не се засегна от това и не губеше времето си. Пиеше от сутрин до вечер, играеше на кости с Хирам и с други азиатски богаташи, а когато беше свободен, промъкваше се както Рамзес при Кама.

Там, като човек възрастен и практичен, при всяко посещение правеше на жрицата богати подаръци. А чувствата си към нея изразяваше по следния начин:

— Защо ти, Кама, седиш в Пи-Баст и вехнеш? Докато си млада, службата при олтарите на богиня