Устните на княза трепнаха, но той отново каза спокойно:

— Аз не съм виновен за това, че Хирам вярва на думата ми повече от египетските богаташи! Той знае, че аз по-скоро ще се откажа от бронята, останала от дядо ми, отколкото да не му платя дълга си. А струва ми се, че и за лихвата е спокоен, защото никога не ми е споменавал за нея. Не мисля да крия пред вас, свети мъже, че финикийците са по-сръчни от египтяните. Преди да ми заеме сто таланта, нашият богаташ би се мръщил, би охкал, би протакал цял месец, а накрая — би ми взел огромен залог и още по-голяма лихва. А финикийците, които по-добре познават сърцата на князете, им дават пари дори без съдия и свидетели.

Първожрецът беше така нервиран от спокойния сарказъм на Рамзес, че замлъкна и сви устни. Замести го Ментезуфис, който неочаквано попита:

— Какво би казал, ваше достойнство, ако сключим договор с Асирия, по силата на който да й отстъпим Северна Азия и Финикия?…

Казвайки това, Ментезуфис впи очи в лицето на престолонаследника. Но князът отвърна съвсем спокойно:

— Бих казал, че само предатели могат да наговорят фараона да подпише подобен договор.

Двамата жреци се размърдаха: Мефрес вдигна ръце, Ментезуфис сви юмруци.

— А ако сигурността на държавата би изисквала това?… — настоя Ментезуфис.

— Какво искате вие от мене?… — избухна князът. — Бъркате се в моите дългове и в личните ми отношения с жените, обграждате ме с шпиони, позволявате си да ми правите бележки, а сега ми задавате и някакви коварни въпроси?… Слушайте какво ще ви кажа: аз, ако ще да ме отровите, не бих подписал такъв договор… За щастие това не зависи от мене, а от негово величество, чиято воля трябва да изпълняваме всички.

— Но какво би направил ваше достойнство като фараон?…

— Това, което биха изисквали честта и интересите на държавата.

— Не се и съмнявам — рече Ментезуфис. — Но кое, ваше достойнство смята за държавен интерес?… Къде да търсим указания за това?…

— А за какво е върховният съвет?… — извика князът, тоя път с престорен гняв. — Разправяте, че той се състои от най-големите мъдреци… Тогава нека те да поемат отговорността за такъв договор, който аз смятам за позорен и гибелен за Египет…

— Откъде знаеш, ваше достойнство — заяви Ментезуфис, — че тъкмо така не е постъпил божественият ти баща?…

— Тогава защо питате мене?… Какво е това следствие?… Кой ви дава право да надничате вътре в сърцето ми?…

— Рамзес се преструваше на толкова силно възмутен, че двамата жреци се успокоиха.

— Ти, княже, говориш, както прилича на добър египтянин — обади се Мефрес. — Разбира се, че и нас ще ни боли от подобен договор, но безопасността на държавата понякога изисква временна отстъпка пред силата на обстоятелствата…

— Но какво ви принуждава да приемете подобен договор?… — извика князът. — Нима сме изгубили някакво голямо сражение, нима нямаме вече войска?…

— Веслари на кораба, на който Египет плава по реката на вечността, са боговете — отвърна с тържествен тон първожрецът, — а кормчия е върховният повелител на всички творения. Неведнъж те спират или отклоняват кораба, за да избегне опасните вирове, които ние дори не забелязваме. В такива случаи от наша страна е необходимо само търпение и послушание, заради които рано или късно ще получим щедро възнаграждение, надминаващо всичко, което могат да си представят смъртните.

След тая забележка жреците се сбогуваха с княза напълно успокоени, че макар да се сърди за подписването на тоя договор, той няма да го наруши и ще осигури на Египет необходимия му мир. Щом те излязоха, Рамзес извика при себе си Тутмозис и когато остана насаме със своя любимец, сдържаният гняв и огорчение се отприщиха. Князът се хвърли на постелята, почна да се вие като змия, да се бие с юмруци по главата и да ридае!…

Уплашеният Тутмозис изчака, докато князът се поуспокои. После му поднесе вода с вино, накади го с успокояващи благовония, а накрая седна при него и го запита за причината на това неподходящо за мъж отчаяние.

— Седни тук — каза престолонаследникът, без да се повдигне. — Знаеш ли, днес вече съм сигурен, че нашите жреци са сключили с Асирия някакъв позорен договор… Без война, дори без никакво искане от другата страна! Имаш ли представа колко губим?…

— Дагон ми каза, че Асирия иска да заграби Финикия. Но финикийците сега не са толкова разтревожени, защото цар Асар воюва на североизточната си граница. Там има извънредно храбро и многобройно население, та не се знае как ще свърши тоя поход. Във всеки случай финикийците ще имат няколко години спокойствие, което ще им стигне, за да се подготвят за отбрана и да намерят съюзници…

Князът махна нетърпеливо с ръка.

— Ето, виждаш — прекъсна той Тутмозис. — Дори Финикия се въоръжава, а може би ще въоръжи и всичките си съседи наоколо. А ние във всеки случай губим най-малко неизплатените данъци от Азия, които възлизат… — чул ли си някога нещо подобно? — възлизат на повече от сто хиляди таланта!…

Сто хиляди таланта… — повтори князът. — О, богове! Ами че тая сума би могла изведнъж да напълни съкровището на фараона… А ако нападнем и Асирия в подходящ момент, ще намерим неизчерпаеми богатства в самата Ниневия, в самия дворец на Асар…

Помисли си само колко роби бихме могли да вземем?… Половин милион… милион… страшно силни хора и толкова диви, че робството в Египет и най-тежката работа по каналите или в каменните кариери ще им се стори играчка…

Плодородието на земята би се увеличило само за няколко години, обеднялото ни население би си отпочинало и преди да умре последният роб, държавата би възстановила някогашната си мощ и богатство…

И всичко това жреците ще осуетят с няколко изписани сребърни и глинени плочки, нашарени с клиновидни знаци, които никой от нас не разбира!…

След като изслуша оплакванията на престолонаследника, Тутмозис стана от стола, провери внимателно дали някой не подслушва от съседните стаи, после отново седна при Рамзес и зашепна:

— Бъди спокоен, господарю! Доколкото зная, цялата аристокрация, всички номарси, всички висши офицери са дочули за тоя договор и са възмутени. Дай ни само знак и ние ще строшим тухлите с написания договор върху главата на Саргон, па дори на Асар…

— Но това би било бунт срещу негово величество… — отговори князът също така тихо.

Лицето на Тутмозис стана тъжно.

— Не бих искал — рече той — да наранявам сърцето ти, но… твоят баща, равен на върховните богове, е тежко болен.

— Това не е вярно!… — скочи князът.

— Вярно е, само не се издавай, че го знаеш. Негово величество е крайно уморен от пребиваването си на тая земя и вече желае да си отиде. Но жреците го задържат, а тебе не те викат в Мемфис, за да могат безпрепятствено да подпишат договора с Асирия…

— Та те са предатели!… Предатели!… — шепнеше гневно князът.

— Затова, когато поемеш властта след баща си — да живее вечно! — няма да ти бъде трудно да скъсаш договора.

Князът се замисли.

— По-лесно е — рече той — да се подпише договор, отколкото да се развали…

— И да се скъса е лесно! — усмихна се Тутмозис. — Нима в Азия няма недисциплинирани племена, които да нахлуят в нашата територия?… Нима божественият Нитагер не чака с армията си, за да ги отблъсне и после да пренесе войната в техните земи?… Или мислиш, че Египет няма да намери хора и пари за война?… Ще тръгнем всички, защото всеки може да спечели нещичко и да си осигури горе-долу живота… В светилищата са натрупани съкровища… А в Лабиринта!…

— Кой ще ги извади оттам! — каза със съмнение князът.

— Кой ли?… Всеки номарх, всеки офицер, всеки благородник ще направи това, стига да има заповед от