„Да — рече си той. — Ако ми станеше нужда от нечия защита!… Но нима финикийците смятат, че аз няма да се справя сам?… В такъв случай лош покровител са си избрали.“

— Господарю — прошепна Кама, — нима не ти е известно, че Рамзес Велики е имал двама двойници — за враговете си?… И тия две царски сенки загинали, а той продължил да живее…

— Достатъчно… — прекъсна я князът. — А за да знаят народите на Азия, че аз съм милостив, подарявам, Кама, пет таланта за игри в чест на Астарта и скъпоценна чаша за храма й. Още днес ще ги получиш.

Той кимна с глава и отпрати жрицата.

След като тя излезе, вълна от нови мисли нахлу в главата му.

„Наистина финикийците са много хитри. Ако тоя мой жив двойник е човек, могат да ми направят от него великолепен подарък, а аз някога ще върша с него чудеса, за каквито сигурно не е чувано в Египет. Фараонът живее в Мемфис, а в същото време се показва в Тива или в Танис!… Фараонът се движи с армията към Вавилон и асирийците почват да трупат там главните си сили; в същото време фараонът с друга армия завладява Ниневия… Асирийците сигурно ще бъдат страшно учудени от подобна изненада…“

И отново в него се пробуди глуха омраза към силните азиатци, и отново видя своята триумфална колесница да преминава през бойното поле, осеяно с асирийски трупове и кошове, пълни с отсечени ръце.

Сега войната стана за душата му такава необходимост, както хлябът за тялото. Защото чрез нея не само можеше да обогати Египет, да напълни съкровището и спечели вековечна слава, но и да удовлетвори несъзнателното досега, а днес силно раздуханото пламенно желание да се унищожи Асирия.

Докато не бе видял тия бойци с рошави бради, Рамзес не мислеше за тях. Но днес те му пречеха. Нямаше място на този свят и за него, и за тях — някой трябваше да отстъпи: те или той.

Каква роля бяха изиграли за новоовладялото го настроение Хирам и Кама — той не си даваше сметка. Само инстинктивно чувствуваше, че трябва да воюва с Асирия, както прелетната птица чувствува, че през месец пахоно трябва да отлети на север.

Жаждата за война бързо овладяваше княза. Той почна да говори малко, усмихваше се рядко, при пиршествата седеше замислен, а същевременно все по-често пребиваваше сред войската и аристокрацията. Виждайки благосклонното отношение на наместника към военните, аристократическата младеж, па дори и възрастни хора почнаха да постъпват в полковете. Това направи впечатление на свети Ментезуфис и той изпрати на Херхор следното писмо:

„Откак асирийците пристигнаха в Пи-Баст, престолонаследникът е като в треска, а дворът му е настроен много войнствено. Пият и играят на кости както по-рано; но всички захвърлиха тънките дрехи и перуки и при все че е страшна жега, ходят с войнишки шапки и кафтани.

Боя се да не би това войнствено настроение да оскърби достопочтения Саргон.“

Херхор веднага му отговори:

„Не е беда, че нашите изнежени аристократчета са станали толкова войнолюбиви през време на пребиваването на асирийците, които от това ще си съставят по-добро мнение за нас. Изглежда, озарен от боговете, най-достойният наместник е отгатнал, че именно сега, когато са ни дошли пратеници на войнствен народ, трябва да дрънкаме мечовете.

Уверен съм, че това енергично държане на нашата младеж ще накара Саргон сериозно да си помисли и ще го направи по-отстъпчив при преговорите.“

За пръв път, откак съществуваше Египет, млад престолонаследник измами бдителността на жреците… Вярно, че зад него стояха финикийците и откраднатата от тях тайна за заговор с Асирия, което жреците дори не подозираха.

Но най-добрата маска на престолонаследника пред висшите жреци беше непостоянният му характер. Всички помнеха колко лесно миналата година той се беше прехвърлил от маневрите при Пи-Байлос в тихия чифлик на Сара и как напоследък се увличаше по пиршества, по административна дейност, после се отдаваше на благочестие, за да се върне отново към разгулен живот. Затова никой с изключение на Тутмозис не би повярвал, че тоя променчив младеж има някакъв план, някаква цел, към която ще се стреми с непреодолима упоритост.

А тоя път дори не трябваше да се чакат дълго нови доказателства за непостоянството на Рамзес.

Въпреки горещините в Пи-Баст Сара пристигна с целия двор и със сина си. Тя беше поотслабнала, детето малко болнаво или изморено, но и двамата изглеждаха много добре.

Князът беше възхитен. Той определи на Сара дом в най-прекрасната част на градината и почти цели дни прекарваше до люлката на сина си…

Забравени бяха пировете, маневрите и мрачната замисленост на Рамзес: благородниците от свитата му трябваше да пият и да се забавляват сами, те бързо отпасаха мечовете и отново се преоблякоха в най- елегантни дрехи. Смяната на облеклото се оказа още по-необходима и поради това, че князът ги водеше по няколко в жилището на Сара, за да им показва сина, своя син…

— Гледай, Тутмозис — обърна се той веднъж към любимеца си, — колко е хубаво това дете; същинско листче от розов цвят. И от това парче месо ще стане някога човек!… И това розово пиленце ще ходи някога, ще говори, дори ще се учи на ум и разум в жреческите училища… Виждаш ли му ръчичките, Тутмозис?… — викаше възхитен Рамзес. — Запомни добре тия малки ръце, за да разказваш за тях някога, когато му подаря полк и му възложа да носи зад мене топора ми… И това е мой син, мой роден син!…

Нищо чудно, че когато господарят говореше така, на придворните им беше мъчно, че не могат да бъдат бавачки, пък дори и кърмачки на детето, което, макар да нямаше никакви династически права, беше все пак първороден син на бъдещия фараон.

Но тая идилия се свърши много бързо, защото… не съвпадаше с интересите на финикийците.

Един ден достопочтеният Хирам дойде в двореца с голяма свита търговци, роби и бедни египтяни, на които даваше милостиня, и като застана пред престолонаследника, рече:

— Милостиви наш господарю! За да дадеш доказателство, че сърцето ти е изпълнено с милост към нас, азиатците, ти ни подари пет таланта да устроим игри в чест на божествената Астарта. Волята ти е изпълнена: ние подготвихме игрите, а сега идем с молба да благоволиш и ги почетеш с присъствието си.

Като каза това, беловласият тирски княз коленичи пред Рамзес и му подаде върху златен поднос златен ключ за ложа в цирка.

Рамзес с готовност прие поканата, а светите жреци Мефрес и Ментезуфис нямаха нищо против князът да участвува в тържествата в чест на богиня Астарта.

— Преди всичко — каза достопочтеният Мефрес на Ментезуфис — Астарта отговаря на нашата Изида или на халдейската Истар. После, щом сме позволили на азиатците да си издигнат храм на наша земя, прилично е да бъдем понякога любезни към боговете им.

— Дори сме длъжни да проявим известна учтивост към финикийците след сключването на такъв трактат с Асирия!… — подхвърли достопочтеният Ментезуфис, като се смееше.

Циркът, към който се отправи наместникът в четири часа следобед, придружен от номарха и от най- висшите офицери, беше построен в градината на светилището на Астарта. Той представляваше кръгъл плац, ограден с висока колкото два човешки боя дървена ограда, около която имаше множество ложи и пейки, разположени амфитеатрално. Постройката нямаше покрив; а над ложите бяха разперени разноцветни платна във форма на крила на пеперуда: прислужници ръсеха тия платна с ароматизирана вода и ги движеха, за да охлаждат въздуха.

Когато наместникът се появи в ложата си, присъствуващите в цирка азиатци и египтяни нададоха гръмки викове. После зрелището започна с шествие на музиканти, певци и танцьорки.

Князът се огледа. От дясната му страна беше ложата на Хирам и на най-видните финикийци, отляво — ложата на финикийските жреци и жрици; сред тях Кама, която заемаше едно от първите места, правеше впечатление с богатото си облекло и с красотата си. Тя носеше прозрачна, окичена с разноцветни бродерии дреха, златни гривни на ръцете и краката си, а на главата си имаше диадема във форма на лотосов цвят, изработена с голямо майсторство от скъпоценни камъни.

Кама се поклони ниско заедно с другите жреци на княза, а след това се обърна наляво и подхвана оживено разговор с някакъв чужденец с великолепна осанка и леко прошарена коса. Брадата и косите на тоя човек и на другарите му бяха сплетени в множество малки плитки.