слуга отгатна, че в посещението на Саргон се крият някакви важни държавни интереси, разрешаванн самоволно от жреците.

Впрочем от известно време цялата египетска аристокрация, номарсите, висшите чиновници и командири много тихо, но наистина много тихо шепнеха помежду си, че настъпват големи събития. Защото финикийците под клетва да запазят тайна им разказваха за някакви си договори с Асирия, в резултат на които Финикия ще загине, а Египет ще се покрие с позор и сигурно някога ще стане васал на Асирия.

Възмущението сред аристокрацията беше голямо, но никой не се издаваше. Напротив, както в двора на престолонаследника, така и при номарсите на Долен Египет се забавляваха великолепно. Можеше да се помисли, че поради горещините хората ги е обзела лудост не само да се забавляват, но и да развратничат. Не минаваше ден без зрелища, пиршества и триумфални шествия, нямаше нощ без илюминации и викове. Не само в Пи-Баст, но във всеки град станаха на мода шествията по улиците с факли, музика и преди всичко с пълни кани. Нахлуваха в къщите и издърпваха заспалите жители, за да пиянствуват, а понеже египтяните обичаха да гуляят, гуляеше всичко живо.

През цялото време, докато Рамзес пребиваваше в светилището на Хатор, финикийците, обзети от някакъв панически страх, прекарваха дните в молитви и отказваха кредит на всички. Но след разговора на Хирам с наместника набожността и предпазливостта изведнъж ги напусна и те започнаха по-щедро от всякога да дават заеми на египетските големци.

Дори най-старите хора не помнеха такова изобилие на злато и стоки, каквото имаше в Долен Египет по това време, и особено такива малки лихви срещу заемите.

Строгото и прозорливо жреческо съсловие обърна внимание на лудостта на най-висшите обществени класи. Но се излъга, когато определи нейните източници, а свети Ментезуфис, който всеки няколко дни изпращаше сутрин доклади на Херхор, непрекъснато му донасяше, че отегчен от благочестивия си живот в светилището на Хатор, сега престолонаследникът се забавлява до забрава, а с него и цялата аристокрация.

Достопочтеният министър дори не отговаряше на тия съобшения, което показваше, че той смята разгулния живот на княза за нещо естествено, а може би дори полезно.

При такова настроение сред най-близко обкръжаващите го хора Рамзес се ползуваше с голяма свобода. Почти всяка вечер, когато препилите придворни губеха съзнание князът се измъкваше от двореца.

Наметнат с тъмен офицерски плащ, той преминаваше бързо пустите улици и отиваше извън града в градините на светилището на Астарта.

Там намираше пейката срещу двореца на Кама и скрит между дърветата, гледаше горящите факли, слушаше пеенето на обожателите на жрицата и… мечтаеше за нея.

Луната изгряваше все по-късно, новолунието наближаваше, нощите бяха сиви, светлинните ефекти изчезнаха, но Рамзес въпреки това непрекъснато виждаше яснотата на оная първа нощ и чуваше страстните строфи на гърка.

Неведнъж той ставаше от пейката, за да тръгне направо за жилището на Кама, но го обземаше срам. Чувствуваше, че не е удобно един престолонаследник да посещава дома на жрица, при която може да отива всеки поклонник, стига да е дал по-щедър дар за светилището. А което беше по-чудно — боеше се да не би видът на Кама, заобиколена с кани и нещастни почитатели, да изтрие прекрасната картина от лунната нощ. Тогава, когато я беше изпратил Дагон, за да омилостиви гнева на княза, Кама се стори на Рамзес младо момиче, доста привлекателно, но все пак човек не можеше да загуби ума си по него. Ала когато за пръв път през живота си той, военачалникът и наместникът, трябваше да седи пред дома на тая жена, когато нощта го накара да мечтае, когато чу горещите признания на друг мъж, тогава, също за пръв път през живота му, в него се роди особено чувство: смесица от желание, копнеж и ревност.

Ако би могъл да има Кама винаги, когато поиска, тя щеше да му омръзне бързо, дори може би нямаше да тича след нея. Но смъртта, която стоеше пред прага на спалнята й, влюбеният певец и най-сетне унизителното положение на най-висш сановник пред жрица — всичко това го караше да изпада в състояние, което досега беше непознато на Рамзес, но затова пък го и привличаше.

Ето защо от десет дни той почти всяка вечер идваше в градините на богиня Астарта, като закриваше лице пред минувачите.

Една вечер, когато на пиршество пи много вино, Рамзес се измъкна от двореца. Твърдо бе решил тоя ден да влезе в жилището на Кама, а обожателите й — нека си пеят под прозорците.

Той тръгна бързо през града, но в градините на светилището забави крачка, защото отново почувствува срам.

„Къде се е чуло и видяло — помисли той — наследникът на фараона да тича подир жени, като беден писар, който не може да заеме отникъде дори десет драхми? Всички сами идваха при мене, значи, и тази трябва да дойде.“

И той поиска да се върне.

„И все пак тая не може да дойде — казваше си, — защото ще я убият…“

Князът се спря разколебан.

„Кой би я убил?… Хирам ли, който не вярва в нищо, или Дагон, който сам вече не знае какъв е?… Да, но тук има множество финикийци и минават стотици хиляди фанатични и диви поклонници. В очите на тия глупци Кама би извършила светотатство, ако почне да ме посещава…“

И той отново тръгна към двореца на жрицата. И наум не му дойде, че и него може да заплашва опасност. Той, който, без да извади меч, може само с погледа си да повали целия свят в своите крака! Той, Рамзес, и опасност!…

Когато князът излезе измежду дърветата, забеляза, че домът на жрицата е по-силно осветен и по-шумен от обикновено. И наистина стаите и терасите бяха препълнени с гости, а и около двореца кръжеше множество.

„Каква е тази тълпа?“ — помисли князът.

Множеството беше необикновено. Недалече от къщата стоеше грамаден слон, а на гърба му позлатена лектика с пурпурни завески. До слона пръхтяха, цвилеха и ровеха нетърпеливо с копита двадесетина коня с дебели шии и крака, със свързани на долния им край опашки и с метални начелници, които приличаха на шлемове.

Между неспокойните, почти диви животни се суетяха няколко десетки хора, каквито Рамзес още не беше виждал. Те имаха рошави коси, големи бради, остри шапки с наушници. Едни бяха облечени с дълги дрехи от дебело сукно, които достигаха до глезените им, други — с къси куртки и панталони, а някои носеха ботуши. Всички бяха въоръжени с мечове, лъкове и копия.

Като видя тия чужденци, силни, несръчни, които се смееха просташки, миришеха на лой и приказваха на някакъв непознат и твърд език, князът кипна. Както лъвът, когато види друго животно, макар и да не е гладен, се приготвя за скок, така и Рамзес почувствува към тия хора страшна ненавист, въпреки че с нищо не бяха се провинили пред него. Дразнеха го езикът им, облеклото им, миризмата им, дори конете им. Кръв нахлу в главата му и той посегна към меча си, за да скочи върху тях и ги избие — и тях, и животните им. Но се сепна.

„Сет ме е омагьосал!…“ — помисли той.

В същия миг край него мина гол египтянин с шапчица на глава и препаска около бедрата. Князът почувствува, че в тоя момент този човек му е мил, дори скъп, защото е египтянин. Той извади от кесията си златен пръстен на стойност двадесетина драхми и го даде на роба.

— Слушай — попита князът, — какви са тия хора?…

— Асирийци — прошепна египтянинът и ненавист блесна в очите му.

— Асирийци!… — повтори князът. — Значи, това са асирийци?… А какво правят тук?…

— Техният господар Саргон ухажва жрицата, свещената Кама, а те го пазят… Дано проказа ги изяде, кучешки синове!…

— Свободен си.

Голият човек се поклони ниско на Рамзес и се завтече навярно към готварницата.

„Значи, това са асирийци?… — помисли князът, като се вглеждаше в странните фигури и се вслушваше в омразния му, макар и неразбираем език. — Значи, асирииците са вече при Нил, дошли да се побратимяват с нас или да ни измамят, а техният велможа Саргон ухажва Кама…“

Князът тръгна към къщи. Цялата му замечтаност изгасна при блясъка на новата, макар и едва току-що