събудена страст. Той, благороден и спокоен човек, почувствува смъртна омраза към вековечните врагове на Египет, с които се срещна за пръв път.

След като напусна светилището на Хатор и след разговора си с Хирам почна да мисли за война с Азия, но това бяха само размишления. Египет се нуждаеше от хора, а фараонът — от богатства; и понеже войната беше най-лесният начин да се добият тия неща и съвпадаше с желанията му за слава, той взе да крои планове за война.

Но сега не го интересуваха богатствата, робите, нито славата, защото в него се беше обадил по-мощен глас от всичко това — гласът на омразата. Фараоните бяха воювали така дълго с асирийците, двете страни бяха пролели толкова много кръв и тая борба беше пуснала такива дълбоки корени в сърцата, че князът само като видя асирийските войници, се хвана за меча. Сякаш всичките духове на падналите бойци, всичките им усилия и страдания възкръснаха в душата на фа-раоновия син и зовяха за отмъщение.

Когато се върна в двореца, князът извика Тутмозис при себе си. Единият от двамата беше пиян, другият побеснял от гняв.

— Знаеш ли какво видях сега? — каза князът на любимеца си.

— Може би някого от жреците… — прошепна Тутмозис.

— Видях асирийци… О, богове!… Какво почувствувах… Какъв мръсен народ… Телата им са обвити от главата до петите с вълна като диви зверове, смърдят на стара лой, а пък какъв език, какви бради, какви коси!…

Той се разхождаше бързо из стаята, задъхан и възбуден.

— Мислех — каза Рамзес, — че презирам крадливите писари, лицемерните номарси, че мразя хитрите и амбициозни жреци… Чувствувах отвращение към евреите и се боях от финикийците… Но днес се убеждавам, че всичко онова е било играчка. Едва сега, когато видях и чух асирийците, разбрах какво е омраза. Сега разбирам защо кучето разкъсва котката, която му е минала път…

— С евреите и финикийците си привикнал, ваше достойнство, а асирийците срещаш за пръв път — обади се Тутмозис.

— Финикийците не са проблем… — продължи сякаш на себе си князът. — Финикиецът, филистимяни-нът, сашу, либиецът, дори етиопецът, всички те са нещо като членове на нашето семейство. Когато не ни плащат данъците, сърдим им се, а когато платят, забравяме… Но асириецът е нещо толкова чуждо и така вражеско, че… Няма да се почувствувам щастлив, докато не наброя сто хиляди отсечени ръце!…

Тутмозис никога не беше виждал Рамзес в подобно настроение.

Няколко дни по-късно князът изпрати любимеца си да покани Кама при него. Тя дойде веднага в добре закрита лектика.

Рамзес я прие в отделна стая.

— Една вечер — каза той — бях пред дома ти.

— О, Астарта!… — извика жрицата. — На какво трябва да благодаря за тая височайша милост?… И какво ви попречи, достойни господарю, та не благоволихте да извикате своята робиня?…

— Имаше там някакви говеда. Като че ли асирийци.

— Значи, вие, ваше достойнство, сте се безпокоили вечер?… Никога не бих посмяла да допусна, че нашият владетел се намира на няколко крачки от мене под открито небе.

Князът се изчерви. Колко учудена щеше да бъде тя, ако научеше, че князът беше прекарал десет вечери под прозорците й!

А може би Кама знаеше това, ако се съди по полу-усмихнатата й уста и хитро сведените очи.

— И така, Кама — рече князът, — ти приемаш у дома си асирийци?

— Това е голям сановник!… — възкликна Кама. — Това е Саргон, сродник на асирийския цар, той подари пет таланта на нашата богиня…

— И ти му се отблагодаряваш сега, нали? — попита я престолонаследникът саркастично. — А понеже той е толкова знатен велможа, финикийските богове няма да те накажат със смърт.

— Какво говорите, господарю?… — отвърна тя и скръсти ръце. — Нима вие не знаете, че азиатецът, ако ще и в пустинята да ме намери, няма да вдигне върху мен ръка, дори ако бих му се отдала сама. Те се боят от боговете…

— Защо тогава идва при тебе тоя смрадлив… не, тоя набожен азиатец?

— Увещава ме да се преместя в светилището на Астарта във Вавилон.

— Ще отидеш ли?

— Ще отида… ако вие, господарю, заповядате… — отговори Кама и закри лице с воала си.

Князът я хвана мълчаливо за ръка. Устните му трепереха.

— Не ме докосвайте, господарю — прошепна тя развълнувано. — Вие сте мой повелител, моя и на всички финикийци в тая страна опора, но… бъдете милостив…

Наместникът я пусна и почна да се разхожда из стаята.

— Горещ ден, нали?… — рече той. — Казват, че имало страни, където през месец мехир от небето пада на земята бял пух, който причинява хлад, а от огъня се превръща във вода. О, Кама, помоли боговете си да ми изпратят малко от тоя пух!… Какво говоря?… Ако покриеха с него целия Египет, всичкият тоя пух щеше да се превърне във вода, но — не би изстудил сърцето ми…

— Защото ти си като божествения Амон, ти си слънцето, скрито в човешки образ — отвърна Кама. — Тъмнината се пръсва там, накъдето обърнеш лицето си, а под блясъка на очите ти растат цветя.

Князът отново се приближи до нея.

— Но бъдете милостив — прошепна тя. — Вие сте добър бог, не можете да сторите зло на жрицата си…

Князът отново се отдръпна и направи движение, като че ли искаше да се отърси от някакъв товар. Кама, която го гледаше изпод полупритворените си клепачи, се усмихна незабелязано.

Когато мълчанието продължи твърде много, тя попита:

— Ти заповяда да ме повикат, мой повелителю. Аз съм тук и чакам да ми обявиш волята си.

— Ах, да!… — сепна се князът. — Кажи ми, жрицо… Аха!… Кой беше тоя в светилището ви, който така приличаше на мен?…

Кама сложи пръст на устата си.

— Свещена тайна… — прошепна тя.

— Едно е тайна, друго забранено — отвърна Рамзес. — Нека поне узная дали е човек или дух?…

— Дух.

— И тоя мой дух ли пееше под прозорците ти?…

Кама се усмихна.

— Аз не искам да посягам върху тайните на вашето светилище… — продължи князът.

— Ти си обещал това на Хирам, господарю — подхвърли жрицата.

— Добре! Добре! — прекъсна я раздразнено наместникът. — За това чудо няма да говоря нито с Хирам, нито с когото и да било друг освен с тебе… Но ти, Кама, кажи на тоя дух или човек, който така много прилича на мен, да напусне Египет колкото може по-скоро и да не се показва на никого. Защото, виждаш ли… в никоя държава не може да има двама престолонаследници.

Внезапно Рамзес се плесна по челото. Досега говореше така, за да смути Кама, но сега му дойде съвсем сериозна мисъл.

— Интересно — каза той, като втренчено загледа Кама в очите — защо сънародниците ти ми показват моя жив образ?… Дали искат да ме предупредят, че ми имат заместник?… Наистина учудва ме постъпката им.

Кама се хвърли в краката му.

— О, господарю! — прошепна тя. — Ти, който носиш на гърдите си нашия най-висш талисман, нима можеш да допуснеш, че финикийците биха извършили нещо против тебе?… Но помисли само… В случай на опасност за тебе или ако пожелаеш да заблудиш неприятелите си, нима такъв човек няма да ти бъде полезен?… Финикийците само това искаха да ти покажат в храма…

Князът помисли и сви рамене.