— Кога се е родил достойният ти син ли?… Като че ли преди десет дни… Майката и детето са здрави и изглеждат великолепно… При раждането е присъствувал лично Менес, лекарят на достопочтената ти майка и на негово достойнство Херхор…

— Хо-хо… — отвърна князът и отново се замисли: „И тук, и там ме докосваха еднакво сръчно… Имаше ли някаква разлика?… Изглежда, че имаше, може би затова, че тук бях приготвен да гледам чудеса, а там не… Но тук ми показаха второ мое аз, което там не можеха да направят… Много умни са жреците!… Интересно кой ме представяше така сполучливо, божество или човек?… О, много умни са жреците и аз дори не зная на кои от тях да вярвам: на нашите или на финикийските?…“

— Слушай, Тутмозис — рече той на глас, — слушай, Тутмозис… Трябва да дойдат тук… Трябва да видя сина си… Най-сетне никой вече няма да има право да се смята за нещо повече от мене…

— Веднага ли трябва да дойде достопочтената Сара и синът й?…

— Нека дойдат колкото е възможно по-скоро, щом само здравето им позволи. В пределите на двореца има множество удобни сгради. Трябва да се избере място сред дърветата, тихо и хладно, защото настъпва сезонът на горещините… Искам и аз да покажа на света сина си!…

И той отново изпадна в размишления, което чак почна да безпокои Тутмозис.

„Да, умни са! — мислеше Рамзес. — Че мамят народа дори по най-безсъвестен начин, това знаех. Бедният свещен Апис! Колко бодвания получава той през време на процесията, когато селяните лежат по корем пред него… Но да мамят мене, това не бих повярвал… Гласовете на боговете, невидимите ръце, обливаният със смола човек, всичко това беше разпяване! … После започна истинската песен на Пентуер: за загубата на земите и населението, за чиновниците, за финикийците, и то само за да се отвратя от войната…“

— Тутмозис — каза той внезапно.

— Падам пред тебе ничком…

— Трябва постепенно да се придвижат насам полковете от крайморските градове… Искам да им направя преглед и да ги възнаградя за верността им.

— А ние, благородниците, не сме ли ти верни? — попита смутено Тутмозис.

— Благородниците и войската, това е едно и също нещо.

— А номарсите, чиновниците?…

— Знаеш, Тутмозис, дори чиновниците са верни — каза князът. — Какво говоря, дори финикийците!… При все че на много други постове има предатели…

— За бога, по-тихо!… — прошепна Тутмозис и страхливо назърна в другата стая.

— Охо!… — засмя се князът. — Откъде тая тревога? Значи, и за тебе не е тайна, че имаме предатели…

— Зная за кого говори ваше достойнство — отвърна Тутмозис, — защото винаги си бил предубеден…

— За кого?…

— За кого!… Досещам се. Но смятах, че след помиряването ти с Херхор, след дългото ти пребиваване в светилището…

— Какво е светилището?… И там, пък и в цялата страна се убеждавах винаги в едно и също: че най- добрите земи, най-трудолюбивото население и неизмеримите богатства не са собственост на фараона…

— По-тихо!… По-тихо!… — прошепна Тутмозис.

— Но аз винаги мълча, винаги лицето ми е усмихнато, позволи ми поне тук да говоря… Най-сетне дори във върховния съвет бих имал право да кажа, че в тоя Египет, който принадлежи изцяло на моя баща, аз, неговият наследник и наместник, трябваше да заема сто таланта от някакво си тирско князче… Не е ли това позор!…

— Но откъде ти хрумна това днес?… — шепнеше Тутмозис, който гледаше колкото може по-бързо да приключи тоя опасен разговор.

— Откъде ли?… — повтори князът и млъкна, за да потъне отново в размишления.

„Ако мамеха само мене — мислеше той, — нямаше да бъде кой знае какво: аз съм само наследник на фараона и не мога да бъда допускан до всички тайни. Но кой ще ми гарантира, че по същия начин не са постъпвали и с моя достопочтен баща?… Тридесет и няколко години той им е вярвал безгранично, прекланял се е пред чудесата, принасял е щедри жертви на боговете, за да… премине богатството му и властта в ръцете на амбициозни лукавци! И никой не му е отворил очите… Защото фараонът не може като мене да влиза нощем във финикийските светилища, защото най-сетне никой няма достъп до негово величество…

А кой ще ми гарантира днес, че жреческото съсловие не се стреми да събори трона, както каза Хирам? Нали баща ми ме предупреди, че финикийците са най-откровени, когато имат полза от това. Разбира се, те са заинтересовани да не бъдат изгонени от Египет и да не попаднат под властта на Асирия… Асирия — това е глутница побеснели лъвове!… Откъдето минат, нищо няма да остане освен развалини и трупове като след пожар!…“

Внезапно Рамзес повдигна глава: отдалеко долетяха звуци на флейти и рогове.

— Какво значи това? — попита той Тутмозис.

— Голяма новина!… — отвърна придворният с усмивка. — Азиатците приветствуват знаменит поклонник, дошъл чак от Вавилон…

— От Вавилон?… Кой е той …

— Нарича се Саргон…

— Саргон?… — прекъсна го князът. — Саргон!… Ха! Ха! Ха!… — започна Рамзес да се смее. — Какво представлява той?…

— Голям сановник от двора на цар Асар. Води със себе си десет слона, стада най-прекрасни пустинни жребци, тълпи роби и слуги.

— А защо идва тук?

— Да се поклони на чудотворната богиня Астарта, почитана от цяла Азия — отвърна Тутмозис.

— Ха!… Ха!… Ха!… — смееше се князът, припомнил си предсказанието на Хирам за пристигането на асирийския посланик. — Саргон… Ха!… Ха!… Саргон, родственикът на цар Асар, станал изведнъж толкова набожен, че тръгва на неудобно пътуване в продължение на цели месеци само за да почете богиня Астарта в Пи-Баст… Но в Ниневия той би могъл да намери по-големи богове и по-учени жреци… Ха!… Ха!… Ха!…

Тутмозис гледаше смаяно княза.

— Какво ти е, Рамзес?…

— Ето чудото! — каза князът. — Такова чудо не е записано в хрониките на никое светилище… Помисли само, Тутмозис… В момент, когато размишляваш как да уловиш крадеца, който често те обира — в тоя момент злодеят отново слага ръка върху сандъка ти, и то пред твоите очи, при хиляди свидетели… Ха!… Ха!… Ха!… Саргон — благочестив поклонник!…

— Нищо не разбирам… — прошепна обърканият Тутмозис…

— И няма нужда да разбираш — отвърна наместникът. — Запомни само, че Саргон е пристигнал тук на поклонение пред светата Астарта…

— Струва ми се, че всичко, за което говориш ти — каза Тутмозис, като сниши глас, — че всички тия неща са много опасни…

— Затова не споменавай на никого за тях.

— Сигурно не се съмняваш, че аз няма да спомена нито думичка, но уверен ли си, княже, дали сам няма да се издадеш?… Бърз си като светкавица…

Престолонаследникът сложи ръка на рамото му.

— Бъди спокоен — каза той и го загледа в очите. — Дано само ми бъдете верни, вие, благородниците и войската, и ще видите чудни събития, а… тогава ще се свърши за вас тежкото време!…

— Ти знаеш, че сме готови да загинем по твоя заповед — отвърна Тутмозис и сложи ръка на гърдите си.

Изразът на лицето му беше така необикновено сериозен, та князът разбра, и то не за пръв път, че в това разпасало се конте се крие енергичен мъж, на чийто меч и разум човек може да разчита.

От тоя момент князът никога вече не води такива странни разговори с Тутмозис. Но верният приятел и