фараона от непрестанните грижи и биха засилили властта му.

Князът знаеше това и много пъти го бе казвал е чувство на огорчение. Но когато със застъпничеството на Херхор стана наместник и получи командуването на корпуса „Менфи“, той се помири с жреците и оттогава потушаваше в сърцето си старата неприязън към тях.

Днес всичко отново оживя.

Значи, жреците не само не бяха му казали за пре-говорите си с Асирия, но дори не бяха го предупредили за пристигането на някой си Саргон!…

Може би най-сетне това представлява някаква голяма тайна на светилищата и на държавата. Но защо крият от него цифрата на старите данъци, които дължат разните азиатски народи?… Сто хиляди таланта! Ами че това е сума, която би могла изведнъж да оправи материалното положение на фараона!… Защо те крият това, което знае дори тоя тирски княз, един от членовете на съвета на Тир?…

Какъв срам за него, престолонаследника и наместника, че трябваше чужди хора да му отварят очите!

Но имаше и нещо по-лошо: Пентуер и Мефрес се опитваха да му докажат на всяка цена, че Египет трябва да избягва войната.

Още в светилището на Хатор подчертаването на това му се стори подозрително, защото войната би могла да донесе на държавата хиляди, хиляди роби и да издигне общото благосъстояние на страната. Днес вече тя му се струваше още по-необходима, понеже Египет има да прибира стари данъци и трябва да наложи нови.

Князът се подпря с ръка на масата и запресмята наум.

„Имаме — мислеше той — да вземаме сто хиляди таланта данъци… Хирам смята, че плячкосването на Вавилон и Ниневия би ни донесло още около двеста хиляди — общо триста хиляди наведнъж. С тая сума могат да се покрият разноските и на най-голяма война, а като печалба ще ни останат няколкостотин хиляди роби и сто хиляди таланта годишен данък от новопокорените страни.

А после — довърши князът — ще си разчистим сметките и с жреците!…“

Рамзес беше в треска. Изведнъж му се мярна друга мисъл:

„Ами ако Египет не успее да спечели войната с Асирия?…“

Но при тая мисъл кръвта му закипя. Как така Египет… Как така Египет да не може да стъпче Асирия когато начело на войските ще застане той, Рамзес — потомъкът на Рамзес Велики, който сам-самичък някога се нахвърлял върху хетските бойни колесници и ги разбивал!…

Князът бе в състояние да разбере всичко с изключение на едно, че може да бъде победен, че може да не му се удаде да изтръгне победата и от най-големите властелини. Той чувствуваше в себе си неимоверна смелост и би се учудил, ако всеки враг на бойното поле не би избягал пред неговите развилнели се коне. Та нали в бойната колесница на фараона слизат самите богове, за да го пазят с щит и с небесни мълнии да громят неприятелите!

„Само че какво ми говореше Хирам за боговете?… — помисли князът. — И какво ли иска да ми покаже той в светилището на Астарта?… Ще видим.“

Хирам удържа обещанието си. Всеки ден в двореца на княза в Пи-Баст прииждаха тълпи роби и дълги кервани магарета, които караха пшеница, ечемик, сушено месо, тъкани и вино. А златото и скъпоценните камъни донасяха финикийските търговци, пазени от прислугата на Хирам.

По тоя начин в продължение на пет дни наместникът получи обещаните му сто таланта. Хирам си определи неголяма лихва; един талант годишно срещу всеки четири и дори не поиска залог, а се задоволи с разписка, подписана от княза и заверена от съда.

Нуждите на двора бяха щедро задоволени. Трите любовници на наместника получиха нови дрехи, множество благовония и по няколко робини с различен цвят на кожата. Прислугата имаше ядене и вино в изобилие, служителите получиха закъснялото си възнаграждение, на войската даваха извънредни порции.

Дворът беше възхитен особено от това, че по заповед на Хирам Тутмозис и други благородни младежи получиха от финикийците доста високи заеми, а номархът на провинцията Хабу и неговите висши чиновници — скъпоценни подаръци.

Затова въпреки нарастващите горещини пиршествата и забавленията следваха едно след друго. Като виждаше всеобщата радост, наместникът сам беше доволен. Безпокоеше го само едно: държането на Мефрес и на другите жреци. Князът мислеше, че тия сановници ще го укоряват за това, че е сключил такъв голям заем от Хирам въпреки наставленията в светилището. Но светите отци мълчаха и дори не се показваха в двора.

— Какво значи това? — попита той един ден Тутмозис. — Защо жреците не ми правят никакви упреци?… Та нали такъв разкошен живот като сега не сме водили никога. От сутрин до късна нощ свири музика, а ние пием от изгрев слънце и заспиваме с жени в обятията си или с делви под главата…

— Защо да ни укоряват? — отвърна възмутен Тутмозис. — Нима не се намираме в града на Астарта, за която най-приятно богослужение е забавата, а най-желана жертва — любовта? Освен това жреците сами разбират, че след толкова дълги лишения и пости трябва да си починеш.

— Те казвали ли са ти нещо за това? — попита неспокойно князът.

— Много пъти. Дори вчера свети Мефрес ми рече шеговито, че такъв млад човек като тебе повече го привлича веселието, отколкото богослужението или грижите за управлението на държавата.

Рамзес се замисли. Значи, жреците го смятат за лекомислен хлапак, въпреки че благодарение на Сара всеки ден може да стане баща?… Но толкова по-добре, те ще бъдат изненадани, когато им заговори със собствен език…

Вярно, че князът сам се укоряваше малко, задето, откак напусна светилището на Хатор, нито един ден не се зае с работите на номеса Хабу. Жреците биха могли да допуснат, че или е напълно задоволен от обясненията на Пентуер, или му е омръзнало да се меси в работите на управлението.

— Толкова по-добре!… — прошепна той. — Толкова по-добре!…

В младата му душа под влияние на непрекъснатите интриги или на подозренията за интриги в неговото обкръжение се събуди инстинкт за хитруване. Рамзес чувствуваше, че жреците не се досещат за какво бе говорил с Хирам и какви планове кроеше в главата си. На тия слепци беше достатъчно, че той се забавлява, и от това заключаваха, че управлението на държавата ще остане в техни ръце.

— Боговете така са им помътили разума — казваше си Рамзес, — че дори не се питат защо Хирам ми даде толкова голям заем… А може би тоя хитър тирски княз е успял да приспи подозрителните им сърца? … Толкова по-добре!… Толкова по-добре!…

Той изпитваше странно удоволствие, когато помислеше, че жреците са се излъгали в преценката си за него. Рамзес реши и по-нататък да ги държи в заблуда и затова се забавляваше лудо.

И наистина жреците, а преди всичко Мефрес и Мен-тезуфис, се излъгаха в предвижданията си и за Рамзес, и за Хирам. Хитрият тирянин се преструваше пред тях на човек, който се е възгордял от връзките си с престолонаследника, а князът играеше с не по-малък успех ролята на разгулял се хлапак.

Мефрес дори беше сигурен, че князът сериозно миели да изгони финикийците от Египет и затова той и дворяните му правеха дългове при тях с надежда да не ги платят никога.

В това време светилището на Астарта, многобройните му градини и дворове гъмжаха от тълпи богомолци. Всеки ден, ако не всеки час, въпреки страшните горещини, из недрата на Азия пристигаха тълпи поклонници, за да почетат великата богиня.

Странни бяха те. Изморени, облени в пот, покрити с прах, вървяха с музика, а понякога танцуваха и пееха твърде разпуснати песни. Денят им протичаше в разюздан разврат в чест на богинята Астарта. Всяка такава група можеше не само да се познае, но и да се забележи отдалеч: всички носеха грамадни букети свежи цветя в ръце и умрели през годината котки във вързопите си.

Тия котки поклонниците предаваха на парасхитите, които живееха около Пи-Баст, за да ги балсамират или препарират, а после ги отнасяха обратно в къщи, като почитани реликви.

В началото на месец мисори (май-юни) княз Хирам уведоми Рамзес, че тая вечер може да дойде във финикийското светилище на Астарта. Когато след залез слънце по улиците легна здрач, наместникът