полага, или пък се ограничават разходите им. А когато попитах касиера какво значи това, той ми отговори, че в касата и в хамбарите нямаме вече нищо.

— Казал е истината.

— Как така… — избухна князът. — За пътуването ми негово величество отпусна двеста таланта в продукти и злато. Нима всичко това е пропиляно?…

— Да — отвърна Тутмозис.

— По какъв начин?… За какво?… — извика наместникът. — Та нали по целия път ни гощаваха номарсите?…

— Но ние им плащахме за това.

— Ах, лъжци, разбойници такива; уж ни приемат като гости, а после ни ограбват!…

— Не се сърди — каза Тутмозис. — Всичко ще ти обясня.

— Сядай.

Тутмозис седна и започна:

— Знаеш ли, че цял месец вече се храня от твоята кухня, пия от твоето вино и се обличам от твоя гардероб…

— Ти можеш да правиш това.

— Но никога не съм го правил преди: живеех, обличах се и се забавлявах на свои разноски, за да не тежа на съкровището ти. Вярно, че много пъти си плащал дълговете ми. Но това бяха само част от моите разходи.

— Остави дълговете.

— В такова положение — продължи Тутмозис — се намират двадесетина благородни младежи от твоя двор. Те се издържаха сами, за да поддържат блясъка на владетеля: но сега и те живеят като мене на твои разноски, защото нямат какво да харчат.

— Аз някога ще ги възнаградя.

— Затова — каза Тутмозис — вземаме от твоята каса, защото ни притиска немотията, същото вършат и номарсите. Ако можеха, те щяха да уреждат пиршества и приеми за тебе на своя сметка; но понеже нямат, приемат да плащаш. И сега ли ще ги наречеш лъжци?…

Князът се разхождаше замислен из стаята.

— Много прибързано ги осъдих — отвърна той. — Гневът като дим замъгли очите ми. Срамувам се от това, което казах, но не желая придворните ми, войниците и работниците ми да бъдат онеправдани… А понеже моите средства са изчерпани, трябва да вземем заем… Сто таланта вероятно ще ни стигнат, как мислиш?

— Мисля, че никой няма да ни заеме сто таланта — прошепна Тутмозис.

Наместникът го погледна високомерно.

— Така ли се отговаря на сина на фараона? — попита той.

— Прогони ме, ако искаш — каза Тутмозис с тъжен глас, — но аз казах истината. Днес никой няма да ни заеме, защото няма кой…

— А Дагон за какво е?… — учуди се князът. — Няма ли го в моя двор, умрял ли е?

— Дагон живее в Пи-Баст, но заедно с други финикийски търговци по цели дни прекарва в храма на Астарта на покаяние и молитви…

— Откъде у него такава набожност? Нима затова, че аз бях в светилището, и моят банкер смята за нужно да се съветва с боговете?

Тутмозис се въртеше на табуретката.

— Финикийците са разтревожени — каза той, — дори угнетени от новините…

— За какво?

— Някой е пуснал слух, че когато ваше височество се качиш на престола, финикийците ще бъдат прогонени, а имотите им конфискувани в полза на държавното съкровище…

— Е, все пак те имат още достатъчно време — усмихна се князът.

Тутмозис още се колебаеше.

— Чува се — каза той с притихнал глас, че здравето на негово величество (да живее вечно!…) се е силно разклатило напоследък.

— Това е лъжа! — прекъсна го разтревоженият княз. — Аз щях да зная…

— И все пак жреците правят тайно молебени за оздравяването на фараона — шепнеше Тутмозис. Аз зная това със сигурност.

Князът се спря смаян.

— Как така? — каза той. — Значи, баща ми е тежко болен, жреците се молят за него, а на мене не ми казват нищо?

— Чува се, че болестта на негово величество може да продължи цяла година…

Рамзес махна с ръка.

— Ех!… Слушаш празни приказки и ме тревожиш. Разправи ми по-добре за финикийците, то е по- интересно.

— Чул съм само това — продължи Тутмозис, — което знаят всички: че ваше величество, след като в светилището си се убедил, че финикийците причиняват вреди, си обещал да ги прогониш оттук.

— В светилището?… — повтори престолонаследникът. — А кой може да знае в какво съм се убедил и как-во съм решил в светилището?…

Тутмозис вдигна рамене и замълча.

— Нима и там има предателство?… — прошепна князът. — Във всеки случай ще ми доведеш — каза той високо. — Трябва да узная извора на тия лъжи и с помощта на боговете да им сложа край!

— Добре ще сториш, господарю — отвърна Тутмозис, — защото целият Египет е разтревожен. Днес вече човек няма от кого да заеме пари, а ако слуховете продължават, и търговията ще замре. Още отсега аристокрацията ни изпадна в немотия и не вижда изход, а твоят двор търпи лишения. След един месец същото може да сполети и двореца на негово величество…

— Млъкни — прекъсна го князът — и веднага извикай Дагон.

Тутмозис изтича бързо, но банкерът дойде у наместника едва вечерта. Той носеше на себе си бяло наметало на черни ивици.

— Да не сте полудели?… — извика престолонаследникът, като го видя. — Аз ей сега ще те развеселя… Нуждая се незабавно от сто таланта. Върви и не се показвай пред очите ми, докато не уредиш тая работа.

Ала банкерът закри очи и заплака.

— Какво значи това? — попита нетърпеливо князът.

— Господарю — отвърна Дагон и коленичи. — Вземи имота ми, продай мене и семейството ми… всичко вземи, дори живота ни вземи… Но сто таланта… откъде бих могъл да взема днес такова богатство?… Нито от Египет, нито от Финикия… — говореше разхълцан той.

— Сет ти е взел ума, Дагон! — засмя се престолонаследникът. — Нима и ти си повярвал, че мисля да ви прогоня?…

Банкерът за втори път падна пред краката му.

— Аз не зная нищо… Аз съм обикновен търговец и твой роб… Но толкова дни, колкото има между новолунието и пълнолунието, бяха достатъчни, за да бъда превърнат в нищо, а богатството ми в пепел…

— Но обясни ми какво значи това? — попита нетърпеливо престолонаследникът.

— Аз не бих съумял да ти разкажа, па дори и да можех, имам огромен печат на устата си… Днес само се моля и плача…

„Нима и финикийците се молят?“ — помисли князът.

— Не мога да ти направя никаква услуга, господарю мой — продължи Дагон, — но поне ще ти дам добър съвет… Тук, в Пи-Баст, е славният тирски княз Хирам, човек стар, мъдър и много богат… Извикай го, ерпатре, и му поискай сто таланта; може би той ще е в състояние да изпълни искането на ваше достойнство…

Понеже Рамзес не можа да изтръгне никакви обяснения от банкера, освободи го и обеща да повика Хирам.