препаса къс меч на бедрото, наметна плащ с качулка и незабелязан от прислугата, се измъкна към къщата на Хирам.

Старият велможа го чакаше.

— Какво — рече той с усмивка, — не се ли боите, височество, да влизате във финикийско светилище на олтара на което седи жестокостта, а му служи лицемерието?

— Да се боя?… — попита Рамзес и го изгледа почти презрително. — Астарта не е Ваал, нито пък аз съм дете, което може да бъде хвърлено в нажежения корем на вашия бог.

— И ти, княже, вярваш в това? Рамзес вдигна рамене.

— Очевидец и достоверен свидетел, на когото може да се вярва — отвърна престолонаследникът, — ми е разказвал за вашите жертвоприношения на деца. Веднъж буря ви разбила двадесетина кораба. Веднага тир-ските жреци устроили молебен, на който се събрали тълпи народ…

Князът говореше с очевидно възмущение.

— Пред светилището на Ваал, на едно възвишение, се издигал грамаден бронзов идол с волска глава. Неговият корем бил нажежен до червено. Тогава по заповед на жреците ви глупавите финикийски майки започнали да слагат най-хубавите си деца пред нозете на жестокия бог…

— Само момчета — намеси се Хирам.

— Да, само момчета — повтори князът. — Жреците поръсвали всяко дете с благовония, накичвали го с цветя и тогава идолът го хващал с бронзовите си ръце, отварял уста и поглъщал момчето, което крещяло до небесата… При всяка жертва от устата на бога избухвали пламъци.

Хирам се смееше тихо.

— И вие, ваше достойнство, вярвате в това?

— Повтарям, че ми го е разказвал човек, който никога не лъже.

— Той ви е разправил това, което действително е видял — отвърна Хирам. — Но не му ли е направило впечатление, че никоя от майките, чиито деца са били изгаряни, не е плакала?

— Учудило го наистина равнодушието на жените, които винаги са готови да проливат сълзи дори за умряла кокошка. Ала то доказва колко жесток е вашият народ.

Старият финикиец поклати глава.

— Отдавна ли се е случило това? — попита той.

— Преди няколко години.

— Е — каза бавно Хирам, — ако ваше височество благоволите да посетите някога Тир, ще имам честта да ви покажа такова тържество…

— Не искам да го видя!…

— После ще отидем в друг двор на светилището, където ще видите прекрасно училище, а в него — здрави и весели същите тия момчета, които са били изгорени преди няколко години…

— Как така?… — извика Рамзес. — Значи, те не са загинали…

— Живеят, растат и се готвят за добри моряци. Когато ваше височество станете величество — да живеете вечно! — може би мнозина от тях ще управляват вашите кораби.

— Значи, вие мамите вашия народ?… — засмя се князът.

— Ние никого не мамим — отвърна сериозно тирянинът. — Всеки мами себе си, щом не пита да му обяснят тържеството, което сам не разбира.

— Интересно… — каза Рамзес.

— Всъщност — продължи Хирам — у нас има обичай бедните майки, които искат да осигурят добро бъдеще на синовете си, да ги дават на държавата. Действително тия деца са грабвани от идола на Ваал, в който се намира запалена пещ. Ала тоя обред съвсем не означава, че децата наистина биват изгаряни, той означава — че те стават собственост на светилището и са загинали само за майките си, сякаш ги е погълнал огън.

Всъщност те попадат не в пещта, а в ръцете на кърмачки и бавачки, които ги отглеждат в продължение на няколко години. А когато поотраснат, взема ги жреческото училище на Ваал и ги обучава. Най-способните възпитаници стават жреци или чиновници, а по-слабо надарените постъпват във флотата и мнозина от тях спечелват големи богатства.

Сега, княже, навярно няма да се чудите защо тирските майки не оплакват децата си. Ще кажа дори нещо повече: сега ще разберете защо в нашите закони няма наказание за родители, които убиват потомството си, както това става в Египет…

— Негодници ще се намерят навсякъде — обади се наместникът.

— Но у нас няма детеубийци — продължи Хирам, — защото държавата и светилището се заемат с децата, които не могат да бъдат отгледани от родителите.

Князът се замисли. Внезапно той прегърна Хирам и възкликна развълнуван:

— Вие сте много по-добри от тия, които разказват за вас такива страшни истории… Това ме радва много…

— И у нас има немалко зло — отвърна Хирам, — но всички ще ти бъдем верни слуги, господарю, когато ни повикаш…

— Да вярвам ли?… — попита князът и го загледа проницателно в очите.

Старецът сложи ръка на сърцето си.

— Заклевам се, престолонаследнико на Египет и бъдещ фараон, че когато започнете борба с общите ни неприятели, цяла Финикия като един човек ще скочи да ви помогне…

А това вземете за спомен от нашия днешен разговор.

Той извади изпод дрехите си златен медал, покрит с тайнствени знаци, и като зашепна молитва, окачи го на шията на Рамзес.

— С тоя амулет — каза Хирам — можете да обиколите целия свят… и където срещнете финикиец, той ще ви услужи със съвет, със злато, дори с меч… А сега да вървим.

Бяха изтекли вече няколко часа от залез слънце, но нощта беше ясна, защото бе изгряла луната. Страшната жега през деня отстъпи място на нощния хлад; в чистия въздух вече не се носеше сивият прах, който пречеше на дишането и дразнеше очите. Тук-там по лазурното небе светеха звезди, които сякаш се разтваряха в потоците лунен блясък.

Движението по улиците беше престанало, но по покривите на всички къщи се виждаха много хора, които се забавляваха. Пи-Баст изглеждаше като огромна зала, огласявана от музика, песни, смях и звън на чаши.

Князът и финикиецът бързаха да излязат извън града, като избираха по-слабо осветените улици; въпреки това хората по терасите понякога ги забелязваха и ги канеха или сипеха цветя върху главите им.

— Хей, вие там, нощни скитници! — викаха от покривите. — Ако не сте крадци, примамени от нощна печалба, елате при нас… Имаме хубаво вино и весели жени…

Двамата пътници не отговаряха на тия любезни покани и бързаха по своя път. Най-сетне стигнаха в една част от града, където имаше по-малко къщи, а повече градини, чиито дървета благодарение на влажния морски климат бяха израсли по-високо и по-буйно, отколкото в южните провинции на Египет.

— Вече сме близо — каза Хирам.

Князът вдигна очи и над гъстата зеленина на дърветата видя квадратна кула със синкав цвят, а върху нея — друга, по-тънка и бяла. Това беше храмът на Астарта. Те влязоха бързо навътре в градината, откъдето можеше да се обхване с поглед цялата постройка.

Тя беше на няколко етажа. Първият етаж представляваше квадратна тераса със страни, дълги четиристотин крачки; тя се издигаше върху черно боядисан зид, висок няколко метра. Откъм изток се виждаше издатина, към която от двете страни водеха широки стълбища. Над другите страни стърчаха кулички, по десет на всяка страна, а между всеки две кулички имаше по пет прозореца.

Почти в средата на тая тераса се издигаше друга квадратна постройка с дължина на страните двесте крачки. Тя имаше единично стълбище, кули на ъглите и беше боядисана в пурпур.

Върху плоския покрив на тая постройка имаше трета, пак квадратна тераса, висока няколко метра, със златист цвят, а върху нея две кули една над друга — синя и бяла.

Всичко това заедно изглеждаше така, като че ли някой беше сложил на земята грамаден чер куб, върху него — друг по-малък, пурпурен, над него — златен, отгоре — син, а най-горе — сребърен. И към всеки куб