водеха стълбища: или двойни странични, или единични откъм фасадата, но винаги от източната страна.

При стълбищата и при вратите се издигаха големи египетски сфинксове или крилати асирийски бикове с човешки глави.

Престолонаследникът гледаше с удоволствие тая сграда, която изглеждаше прекрасна в лунния блясък, на фона на буйната растителност. Тя беше строена в халдейски стил и напълно се различаваше от египетските светилища най-напред със системата от етажи, после с отвесните си стени. При египтяните всяка внушителна постройка беше с наклонени стени, които сякаш се събираха горе.

Градината не беше пуста. Тук-там се виждаха къщички и дворци, горяха светлини, носеха се песни и музика. Понякога между дърветата се мярваше сянката на влюбена двойка.

Внезапно до двамата пътници се приближи стар жрец. Той размени няколко думи с Хирам и като се поклони ниско на княза, рече:

— Благоволете, господарю, да дойдете с мене.

— И нека боговете бдят над ваше височество — добави Хирам и ги остави.

Рамзес тръгна подир жреца. Малко настрана от светилището, сред най-големия гъсталак, се намираше каменна пейка, а може би на около сто крачки от нея — неголям дворец, от който се чуваха песни.

— Там молят ли се? — попита князът.

— Не!… — отвърна жрецът, без да скрива недоволството си. — Там се събират обожателите на Кама, жрицата ни, която пази огъня пред олтара на Астарта.

— Кого ще приеме тя днес.

— Никого никога!… — отвърна възмутен водачът. — Ако жрицата пазителка на огъня не удържи на обещанието си да остане девствена, тя ще трябва да умре.

— Жесток закон! — рече князът.

— Благоволи, господарю, да почакаш на тая пейка — каза студено финикийският жрец. — А когато чуеш три удара в бронзовата врата, иди в храма, изкачи се на терасата и оттам в пурпурната сграда.

— Сам ли?

— Да.

Князът седна на пейката под сянката на една смокиня и се заслуша в женските смехове, които долитаха от двореца.

„Кама? — помисли той. — Хубаво име!… Трябва да е млада, може би е и красива, а тия глупави финикийци я заплашват със смърт, ако… Дали искат по тоя начин да си осигурят поне двадесетина девици в цялата страна?…“

Рамзес се засмя, но му беше тъжно. Неизвестно защо съжаляваше тая непозната жена, за която любовта беше врата към гроба.

„Представям си Тутмозис, ако биха го провъзгласили за жрица на Астарта!… Би умрял, горкият, преди още да е изгорял пред богинята един светилник…“

В тоя миг пред двореца се разнесоха звуци на флейта, която изсвири някаква тъжна мелодия, съпровождана от женски гласове:

— Аха-а!… Аха-а! — като при люлеене на деца. Флейтата спря, замлъкнаха и жените; тогава се обади прекрасен мъжки глас, който пееше на гръцки:

— Когато на терасата блесне твоята дреха, звездите бледнеят и славеите млъкват, а в сърцето ми се събужда такава тишина, каквато цари на земята, когато я приветствуват белите утринни зари…

— Аха-а!… Аха-а!… Аха-а!… — тананикаха жените, а флейтата отново изсвири мелодията.

— А когато, унесена в молитви, тръгваш към храма, теменужки те обкръжават като ароматен облак, пеперуди се въртят около устата ти, палмите свеждат глави пред твоята хубост…

— Аха-а!… Аха-а!… Аха-а!…

— Когато не те виждам, гледам небето, за да си припомня сладкото спокойствие на твоя лик. Напразен труд! Небето не притежава твоето спокойствие, а неговата жар е студ в сравнение с пламъците, които изпепелиха сърцето ми.

— Аха-а!… Аха-а!…

— Един ден застанах между розите, които блясъкът на твоя поглед облича в бяло, пурпур и злато. Всяко тяхно листенце ми припомня един час, всеки цвят — един месец, прекаран в твоите нозе. А капките роса са моите сълзи, с които утолява жаждата си жестокият вятър на пустинята.

Дай знак и ще те грабна и отвлека в милото си отечество. Морето ще ни отдели от преследвачите, миртови горички ще прикрият милувките ни, боговете, милостиви към влюбените, ще бдят над нашето щастие.

— Аха-а!… Аха-а!…

Рамзес притвори очи и се замечта. През спуснатите си клепачи той не виждаше вече градината, а само потока лунна светлина, сред който се стопяваха черните сенки и заглъхваше песента на неизвестния мъж към неизвестната жена. Понякога песента така го завладяваше, така дълбоко се промъкваше в душата му, че на Рамзес му се дощяваше да попита дали той сам не пее, а дори — дали той самият не е тая любовна песен?…

В тоя миг неговата титла, власт и тежки държавни проблеми — всичко му се струваше нищожна дреболия в сравнение с тая лунна нощ и пред тия възгласи на влюбено сърце. Ако му кажеха да избира между цялата мощ на фараона и душевното настроение, в което се намираше сега, щеше да предпочете своята замечтаност, в която бе изчезнал целият свят, той самият, дори времето, а бе останал копнежът, полетял във вечността върху крилете на песента.

Изведнъж князът се сепна, песента стихна, светлините в двореца угаснаха, а по белите му стени рязко се откроиха пустите черни прозорци. Можеше да се помисли, че тук никой никога не е живял. Дори градината опустя и заглъхна, дори лекият зефир престана да поклаща листенцата.

— Раз!… Два!… Три!… — От храма се обадиха три силни удара на гонг.

„Аха! Трябва да отида там…“ — помисли князът, без добре да знае къде и за какво трябва да отиде.

Все пак той се отправи към светилището, чиято сребриста кула се издигаше над дърветата и сякаш го зовеше.

Вървеше замаян, изпълнен със странни желания. Между дърветата му се струваше тясно; искаше да се изкачи на върха на тая кула и да си отдъхне там, обгърнал с поглед някакъв по-широк хоризонт. После си спомни, че сега е месец мисори, че е минало вече година от маневрите в пустинята, и почувствува копнеж по нея. С каква готовност би седнал в леката си колесница, впрегната в чифт коне, и би полетял някъде напред, където не е така задушно, а дърветата не закриват хоризонта!

Беше вече в подножието на храма. Изкачи се на терасата. Глухо и пусто — сякаш всички бяха измрели; само отдалече се чуваше ромонът на фонтан. На второто стълбище князът свали плаща и меча си, погледна още веднъж към градината, като че ли съжаляваше за луната, и влезе в храма. Над него се издигаха още три етажа.

Бронзовите врати бяха отворени, от двете страни на входа стояха крилати фигури на бикове с човешки глави, по чиито лица се отразяваше гордо спокойствие.

„Това са асирийските царе“ — помисли князът, като гледаше брадите им, сплетени в малки плитчици.

Вътре храмът беше тъмен като черна нощ; мракът се подсилваше от белите лъчи лунна светлина, които проникваха през тесните, но високи прозорци.

В дъното, пред статуята на богиня Астарта, горяха два светилника. Някакво чудно осветление, което падаше отгоре, позволяваше статуята да се вижда напълно. Рамзес я заразглежда. Тя представляваше огромна женска фигура с щраусови криле. Облечена бе с дълга надиплена дреха, на главата си носеше заострена шапка, в дясната си ръка държеше два гълъба. Прекрасното й лице и сведените очи изразяваха такова благодушие, такава невинност, че князът се смая: та нали Астарта беше богиня на отмъщението и на най-разюзданата разпуснатост!

Финикия му беше показала още една от тайните си.

„Особен народ! — помисли той. — Боговете им човекоядци не изяждат никого, а развратът им се покровителствува от девствена жрица и от богиня с детско лице…“

Внезапно Рамзес усети, че по краката му бързо се плъзна нещо като грамадна змия. Той се дръпна и застана в снопа лунна светлина.