„Привидение!…“ — си каза.

Почти в същия миг чу шепот:

— Рамзес!… Рамзес!

Не можеше да се познае мъжки глас ли беше това или женски и откъде идваше.

— Рамзес!… Рамзес!… — чу се шепот сякаш от пода.

Князът се премести на неосветено място, наведе се и се ослуша. Внезапно той усети на главата си две нежни длани.

Скочи, за да ги хване, но улови само въздуха.

— Рамзес!… — чу шепот отгоре.

Вдигна глава и усети лотосов цвят, а когато протегна ръка към него, някой леко се опря на раменете му.

— Рамзес!… — обади се глас от олтара. Князът се обърна и остана втрещен. В снопа светлина на няколко крачки от него, стоеше прекрасен човек, който напълно приличаше на него. Същото лице, очи, младежки мъх на лицето, същата стойка, движение и облекло…

За миг князът помисли, че стои пред такова голямо огледало, каквото дори фараонът не притежава. Но веднага се увери, че двойникът му не е отражение, а жив човек.

В същия момент усети целувка на шията си. Отново се обърна, но нямаше никого, а в това време и двойникът му изчезна.

— Кой е тук?… Искам да зная!… — извика разгневен князът.

— Това съм аз… Кама… — отговори приятен глас.

И в светлината на лунния сноп се появи прекрасна жена — гола, със златна препаска около бедрата.

Рамзес изтича и я хвана за ръката. Тя не избяга.

— Ти ли си Кама?… Не, ти си… Да, веднъж Да-гон те изпрати при мене, но тогава ти се наричаше Милувка…

— Защото аз съм и Милувка — отговори тя наивно.

— Ти ли ме докосваше с ръце?…

— Аз.

— По какъв начин?…

— Ето, по такъв… — отвърна жрицата, преметна ръце през шията му и го целуна.

Рамзес я грабна в прегръдките си, но тя се изтръгна със сила, каквато не можеше да се подозира у такава дребна фигура.

— Значи, ти си жрицата Кама?… Значи, тебе възпяваше днес тоя грък?… — каза князът, като стискаше пламенно ръцете й. — Какъв е тоя певец?…

Кама сви презрително рамене.

— От нашето светилище е.

Очите на Рамзес горяха, ноздрите му се разшириха, в главата му шумеше. Преди няколко месеца тая жена не му беше направила особено впечатление, но днес той беше готов да извърши за нея дори лудост. Завиждаше на гърка, в същото време чувствуваше неописуема жал за нея при мисълта, че ако му стане любовница, тя ще трябва да умре.

— Колко си красива! — каза той. — Къде живееш?… Ах, зная, в оня малък дворец… Може ли да те посетя?… Естествено, щом приемаш визитите на певци, трябва да приемеш и мене… Вярно ли е, че ти си жрицата, която пази огъня?…

— Да.

— А вашите закони били толкова ужасни, че не ти позволявали да любиш?… Ех, това са заплашвания! … За мене ще направиш изключение…

— Тогава би ме прокълнала цяла Финикия, боговете биха ми отмъстили… — отвърна тя със смях.

Рамзес пак я привлече към себе си, а тя отново се изтръгна.

— Пази се, княже — каза тя с предизвикателен поглед. — Финикия е могъща, а боговете й…

— Какво ме интересуват боговете ти или Финикия?… Ако падне косъм от главата ти, ще стъпча Финикия като отровна гад…

— Кама… Кама!… — обади се глас от статуята. Тя се уплаши.

— Ето, виждаш ли, викат ме… Може би дори са чули богохулствата ти…

— Дано не чуят и гнева ми!… — избухна князът.

— Гневът на боговете е по-страшен…

Тя се дръпна и изчезна в сенките на храма. Рамзес се хвърли подире й, но изведнъж се отдръпна. Огромен кървав пламък заля целия храм между олтара и него и в тоя огън започнаха да се появяват чудовищни фигури: грамадни прилепи, гадове с човешки лица, сенки…

Пламъкът идваше право към него по цялата широчина на сградата и замаян от непознатата гледка, князът се дърпаше назад. Изведнъж го лъхна свеж въздух. Обърна се — беше вече вън от храма и бронзовата врата в миг се затръшна шумно зад него.

Той потърка очи и се огледа. Луната бе превалила вече зенита и клонеше към залез. До колоната Рамзес намери меча и плаща си. Взе ги и слезе по стълбите като пиян.

Когато късно през нощта се върна в двореца, Тутмозис, виждайки бледото му лице и мътния му поглед, викна тревожно:

— О, богове! Къде си бил, ерпатре?… Целият ти двор не спи от тревога…

— Разглеждах града. Великолепна нощ…

— Знаеш ли — добави Тутмозис, като че ли се боеше да не го изпревари някой. — Знаеш ли, Сара ти е повила син…

— Наистина ли?… Искам никой от свитата ми да не се безпокои за мене, когато излизам на разходка.

— Сам?…

— Ако не можех да излизам сам, където ми харесва, щях да бъда най-нещастният роб в тая държава — отвърна горчиво наместникът.

Той даде меча и плаща си на Тутмозис и се отправи към спалнята си, без да вика някого. До вчера новината за раждането на сина му щеше да го изпълни с радост, но сега той я прие равнодушно. Спомените от тази вечер, най-странната, която бе имал през живота си, изпълниха цялата му душа.

Още виждаше лунната светлина, в ушите му звучеше песента на гърка. А тоя храм на Астарта!… Не можа да заспи до сутринта.

На другия ден князът стана късно, изкъпа се, облече се сам и заповяда да извикат при него Тутмозис.

Нагизден, намазан с благовония, Тутмозис дойде веднага. Той загледа внимателно княза, за да разбере настроението му и за да придаде съответен израз на лицето си.

Но по лицето на Рамзес бе изписана само умора.

— Е, какво — попита той Тутмозис, като се прозяваше, — сигурен ли си, че ми се е родил син?

— Свети Мефрес ми съобщи тая новина.

— Охо!… Откога пророците се занимават с моя дом?

— Откак ваше достойнство проявява към тях своята милост.

— Така ли?… — попита князът и се замисли.

Той си припомни вчерашната сцена в светилището на Астарта и я сравняваше с подобни зрелища в светилището на Хатор.

„Викаха ме — каза си той — и тук, и там. Но там килията ми беше много тясна и стените дебели, а тук тоя, който викаше, всъщност Кама, можеше да се скрие зад колоната и да шепне… Освен това тук беше много тъмно, а в моята килия — светло…“

Внезапно той се обърна към Тутмозис:

— Кога е станало това?