— Никога! — каза князът. — А какво възнаграждение ще даде Асирия на Египет?…

— Ето това са думи, достойни за един цар: какво възнаграждение би получил Египет? Защото за държавата е добър всеки договор, стига да се печели от него нещо… И това именно ме учудва — продължи Хирам, — че Египет ще направи лоша сделка: защото Асирия заграбва освен Финикия почти цяла Азия, а на вас сякаш по милост оставя израилтяните, филистимяните и Синайския полуостров… Разбира се, в такъв случай ще пропаднат всички данъци, които се полагат на Египет, и фараонът никога няма да получи тия сто и пет хиляди таланта.

Наместникът разтърси глава.

— Вие не познавате — отвърна той, — ваше достойнство, египетските жреци: никой от тях не би се съгласил на такъв договор.

— Защо? Една финикийска пословица казва: по-добре е ечемик в хамбара, отколкото злато в пустинята. Затова, ако Египет се чувствува много слаб, може да даде даром Синайския полуостров и Палестина, отколкото да води война с Асирия. Но именно това ме кара да се замислям… Защото днес не Египет, а Асирия може да бъде лесно покорена: тая държава има разправии на североизток, разполага с малко, и то слаба войска. Ако я нападне Египет, ще унищожи държавата, ще заграби безценни съкровища от Ниневия и Вавилон и веднъж завинаги ще утвърди властта си в Азия.

— Ето, виждаш, че такъв договор не може да съществува — подхвърли Рамзес.

— Само в един случай бих могъл да разбера тия преговори: ако жреците… биха искали да свалят властта на фараоните в Египет… А към това те се стремят още от времето на вашия дядо, княже.

— Отново приказваш безсмислици — обади се наместникът, но сърцето му трепна от тревога.

— Аз може би се лъжа — отвърна Хирам, като го загледа проницателно в очите. — Но чуйте, ваше височе-ство…

Той приближи креслото си до княза и заговори с тих глас:

— Ако фараонът обяви война на Асирия и я спечели, ще има: грамадна армия, привързана към него; сто хиляди таланта неплатени стари данъци; около двеста хиляди таланта от Ниневия и Вавилон и най-сетне — около сто хиляди таланта годишно от покорените страни. Такова огромно богатство би му позволило да изкупи заложените у жреците имения и веднъж завинаги да сложи край на тяхното вмешателство във властта.

Очите на Рамзес заблестяха. Хирам продължи:

— А днес армията зависи от Херхор, следователно от жреците, и с изключение на чуждестранните полкове фараонът не може да разчита на нея в случай на конфликт.

Освен това съкровището на фараона е празно, а по-голямата част от именията му принадлежат на светилищата. Фараонът е принуден да прави всяка година нови дългове дори за издръжка на двора; а понеже няма да имате вече финикийци, ще трябва да заемате от жреците… По такъв начин за десет години негово величество (да живее вечно!…) ще загуби и останалите си имения, а после какво?…

Капки пот покриха челото на Рамзес.

— И така, виждате, ваше височество — каза Хирам, — че само в един случай жреците биха могли, дори биха били принудени да приемат тоя толкова срамен договор с Асирия: ако възнамеряват да унижат и премахнат властта на фараона… А може би съществува и друго обстоятелство: Египет да е толкова слаб, че да се нуждае от мир на всяка цена…

Князът скочи.

— Мълчи! — извика той. — Предпочитам измяната на най-верните си слуги, отколкото подобна немощ на страната!… Египет да отстъпи Азия на Асирия… Та нали година по-късно той сам ще падне под нейното иго, защото, ако подпише такъв позорен договор, ще признае, че е безсилен…

Рамзес се заразхожда възбуден из стаята, а Хирам го гледаше със съжаление и съчувствие…

Внезапно князът се спря пред финикиеца и каза:

— Това е лъжа!… Някакъв ловък безделник те е излъгал, Хирам, и ти си му повярвал. Ако съществуваше такъв договор, той щеше да бъде уговарян в най-голяма тайна. А в такъв случай един от четиримата споменати жреци ще е предател не само на фараона, но дори и на своите съзаклятници…

— Но нима не е могъл да присъствува и някой пети, да подслушва — забеляза Хирам.

— И той е продал на тебе тая тайна?…

— Чудно ми е — каза финикиецът, — че вие, княже, още не сте познали силата на златото.

— Но помисли сам, ваша светлост. Нима нашите жреци нямат повече злато от тебе, макар да си богаташ над богаташите?…

— Но аз не се сърдя, когато получа драхма. Защо тогава други да се отказват от таланти?…

— Защото те са слуги божи — каза разпалено князът — защото биха се бояли от наказанието на боговете…

Финикиецът се усмихна.

— Видял съм — отвърна той — много светилища на различни народи, а в тях големи и малки идоли; дървени, каменни, дори златни. Но богове не съм срещал никъде…

— Богохулнико!… — извика Рамзес. — Аз съм виждал божество. Усетих ръката му на себе си и чух гласа му…

— Къде се случи това?

— В светилището на Хатор — в преддверието на храма и в моята килия.

— Денем ли?… — попита Хирам.

— Нощем… — отвърна князът и се замисли.

— Значи, нощем си слушал, княже, гласа на боговете и си усетил ръката им — повтори финикиецът, като подчертаваше всяка дума. — Нощем могат да се видят много неща. Как стана това?…

— Някой ме улови в храма за главата, за раменете и краката, а заклевам се…

— Шт… — прекъсна го Хирам с усмивка. — Не се кълнете напразно.

После загледа Рамзес с проницателните си мъдри очи и като видя, че в младежа се е пробудило съмнение, рече:

— Ще ви кажа нещо, господарю. Вие сте неопитен, обкръжен сте с мрежа от интриги, а пък аз бях приятел на дядо ви и на баща ви. Затова искам да ви направя една услуга. Елате някога нощем в светилището на Астарта, но… трябва да обещаете, че ще запазите тайна… Елате сам и ще се убедите какви богове ни се обаждат и ни докосват в светилищата.

— Ще дойда — каза Рамзес, след като помисли.

— Предупредете ме някой ден сутринта, а аз ще ви съобщя паролата на светилището за същата вечер и ще ви пуснат. Само не издавайте нито мен, нито себе си — каза с добродушна усмивка финикиецът. — Боговете понякога прощават издайничеството на техните тайни, но хората никога…

Той се поклони, после вдигна очи и ръце нагоре и зашепна благословия.

— Лицемернико!… — извика князът. — Молиш се на боговете, в които не вярваш?…

Хирам довърши благословията си и рече:

— Това е така. Аз не вярвам в египетските, асирийските, дори във финикийските богове, но вярвам в единствения бог, който не живее в светилището и името му е неизвестно.

— Нашите жреци също вярват в единствения бог — намеси се Рамзес.

— И халдейските също, но въпреки това и едните, и другите са се сговорили против нас… Няма правда на света, скъпи княже!…

След като Хирам си отиде, князът се затвори в една отдалечена стая под предлог, че ще чете свещени папируси.

Под влияние на току-що получените сведения в неговото пламенно въображение мислите се подредиха мигновено и узря план.

Преди всичко Рамзес разбра, че между финикийците и жреците се води скрита борба на живот и смърт. За какво?… Естествено за влияние и богатство. Хирам беше прав, като каза, че ако финикийците изчезнат от Египет, всичките имения на фараона, пък дори на номарсите и на цялата аристокрация, ще минат във владение на светилищата.

Рамзес никога не бе обичал жреците и отдавна знаеше и виждаше, че по-голямата част от Египет вече принадлежи на тях, че техните градове са по-богати, земите най-добре обработвани, населението задоволено. Разбираше също така, че половината от съкровищата на светилищата биха освободили