Когато след няколко дни, подир тържествено богослужение, Рамзес напущаше светилището на Хатор сред благословиите на жреците, вълнуваха го два въпроса:

Наистина ли войната с Азия би навредила на Египет?

Могат ли жреците да излъжат него, престолонаследника, по един такъв въпрос?

Придружен от няколко офицери, княз Рамзес пътуваше на кон за Пи-Баст — славната столица на номеса Хабу.

Минал беше месец паони, започваше епифи (април-май). Слънцето се издигаше високо и предвещаваше най-лошия за Египет сезон на горещините. Дори сега на няколко пъти връхлиташе страшният вятър на пустинята; хората и животните падаха от зноя, а по полето и дърветата се сипеше сива пепел, под която растенията умираха.

Розите бяха обрани и от тях правеха розово масло; приключено беше прибирането на храните и втората коситба на детелината. Геранилата работеха с удвоена енергия и разливаха плодоносна вода по нивите, за да ги подготвят за нова сеитба. Почваше беритбата на смокините и гроздето.

Водите на Нил спаднаха, каналите станаха плитки и миришеха. Над цялата страна се носеше лек прах сред потоци от огнени слънчеви лъчи.

Въпреки това князът пътуваше доволен. Беше му омръзнал аскетичният живот в светилището; закопнял бе за пиршества, жени и глъч.

Освен това околността, макар равна и монотонно пресечена от мрежа канали, беше интересна. В номеса Хабу живееше друго население; жителите не бяха кореняци египтяни, а потомци на храбрите хиксоси, които някога бяха владели и управлявали Египет в течение на няколко века.

Чистокръвните египтяни презираха тая шепа прогонени завоеватели, но Рамзес ги гледаше с удоволствие. Те бяха едри и силни хора с горда осанка и мъжествена физиономия. Пред княза и офицерите не падаха ничком като египтяните, а ги гледаха без антипатия, но и без страх. Също така по плещите им не личаха белези от тояги, защото писарите бяха по-внимателни към тях: знаеха, че битият хиксос отвръща с бой, а понякога и убива потисника си. Най-сетне хиксосите се ползуваха и от благоволението на фараона, защото му даваха най-добрите войници.

Колкото повече свитата на престолонаследника се приближаваше към Пи-Баст, чиито храмове и дворци се виждаха в мъглата от прах като през воал, толкова околността ставаше по-оживена. По широкия друм и близките канали прекарваха добитък, пшеница, плодове, вино, цветя, хляб и множество други стоки за всекидневно употребление. Шумният и гъст поток от хора и стоки, които отиваха към града, наподобяваше празничното оживление край Мемфис, което тук беше обикновено явление. Около Пи-Баст през цялата година цареше панаирджийска врява, която стихваше само нощем.

Причината за това беше проста. Градът се славеше с древния си прочут храм на Астарта, който беше почитан от цяла Западна Азия и привличаше тълпи поклонници. Без преувеличение можеше да се каже, че всеки ден край Пи-Баст стануваха около тридесет хиляди чужденци: сасху или араби, финикийци, евреи, филистимци, хети, асирийци и други. Египетското правителство се отнасяше благосклонно към тия поклонници, защото му донасяха значителни приходи; жреците ги търпяха, а населението от няколко съседни номеса водеше с тях оживена търговия.

На един час път до града вече се виждаха глинените къщурки и опънатите върху голата земя палатки на поклонниците. И колкото повече човек се приближаваше до Пи-Баст, толкова броят на къщурките растеше, временните им обитатели ставаха по-многобройни. Едни готвеха навън, други купуваха разни стоки, които непрекъснато прииждаха, трети участвуваха в процесиите в храма. Ту тук, ту там се трупаха хора, за да гледат звероукротители, заклинатели на змии, атлети, танцьорки и фокусници.

Над цялото това сборище от хора се носеше зной и врява. При градската порта Рамзес бе посрещнат от придворните, а също и от номарха на Хабу и чиновниците. Въпреки учтивия тон посрещането беше толкова хладно, че учуденият наместник прошепна на Тутмозис:

— Какво значи това? Какво ме гледате, като че ли съм дошъл тук да съдя и наказвам?

— Защото, ваше достойнство — отговори любимецът, — приличаш на човек, който е бил при боговете.

Тутмозис казваше истината. Дали вследствие на аскетичния живот, дали от общуването с учени жреци или пък поради дългите размишления, князът се беше променил. Беше отслабнал, кожата му бе потъмняла, а от израза на лицето и от цялата му осанка лъхаше необикновена сериозност. За няколко седмици той бе остарял с няколко години.

На една от главните улици се беше струпала такава тълпа, че полицията трябваше да проправя път за престолонаследника и свитата му. Но тоя народ не приветствуваше княза, а се бе събрал пред един неголям дворец и сякаш очакваше някого.

— Какво е това? — попита Рамзес номарха, неприятно засегнат от равнодушието на множеството.

— Тук живее Хирам — отвърна номархът, — тирски княз, много милосърден човек. Всеки ден той раздава щедра милостиня и затова пред дома му се събират бедняци.

Князът се обърна на коня си, погледа и рече:

— Виждам тук и работници на фараона. Значи, и те идват за милостиня при финикийския богаташ?

Номархът мълчеше. За щастие наближаваха правителствения дворец и Рамзес забрави за Хирам.

Пиршествата в чест на княза продължиха няколко дни, но той не беше възхитен от тях. Нямаше весело настроение и на няколко пъти станаха неприятни инциденти.

Веднъж една от любовниците на княза, като танцуваше пред него, изведнъж се разплака. Рамзес я грабна в прегръдките си и я попита какво й е.

Отначало тя потръпваше и се страхуваше да каже, но после ласкавото отношение на престолонаследника я окуражи и потънала в сълзи, отговори:

— Ние, повелителю, сме твои жени, произхождаме от знатни родове и ни се полага съответното уважение…

— Разбира се — отговори князът.

— А твоят касиер ограничава разходите ни. Искаше дори да ни лиши от прислужнички, без които ние не можем нито да се изкъпем, нито да се срешем.

Рамзес повика касиера и му заповяда строго неговите жени да имат всичко, което отговаря на произхода и на високото им положение.

Касиерът падна ничком пред княза и обеща да изпълнява волята на жените.

Няколко дни по-късно пък избухна бунт между придворните роби, които се оплакаха, че ги лишават от вино.

Престолонаследникът заповяда да им се дава вино.

Но на другия ден, през време на прегледа на войската, при него се яви делегация от полковете, които най-покорно се оплакаха, че им е намалена дажбата месо и хляб.

Князът и тоя път нареди да се удовлетворят исканията на просителите.

След няколко дни рано сутринта го събуди силна врява пред двореца. Рамзес попита какво става. Дежурният офицер му съобщи, че са се събрали фараонови работници, които искат да им се заплати закъснялото възнаграждение.

Пак извикаха касиера и князът се нахвърли сърдито върху него.

— Какво става тук? — разкрещя се той. — Откак съм пристигнал, няма ден да не ми се оплаче някой. Ако още веднъж се повтори нещо подобно, ще проведа следствие и ще сложа край на престъпленията ти! …

Разтрепераният касиер отново падна по лице и застена:

— Убий ме, господарю!… Но какво да направя, когато касата ти, хамбарите и складовете са празни?…

Макар и силно разгневен, князът съобрази, че касиерът може би е невинен. Той му заповяда да си отиде и повика Тутмозис.

— Слушай — обърна се Рамзес към любимеца си, — тук стават неща, които не мога да проумея и с които аз не съм свикнал. Моите жени, робите, войската и фараоновите работници не получават това, което им се