искаше да мисли за финикийците, а колкото пъти пламваше в него гняв срещу тия хора, толкова пъти го угасяваше чувството на срам. Та нали той до известна степен им беше съучастник.

В същото време князът прекрасно разбираше колко голямо значение има намаляването на земите и на населението и върху това главно съсредоточи самотните си разсъждения.

— Ако имахме — казваше си той — тия два милиона души, които Египет е загубил, с тяхна помощ бихме могли да си възвърнем от пустинята плодородните земи, а дори да увеличим техните площи… И тогава, независимо от финикийците, нашите селяни щяха да живеят по-добре, а доходите на държавата биха пораснали…

Но откъде да се вземат хора?

Случаят му подсказа отговора. Една вечер князът се разхождаше из градините на светилището и срещна група роби, които генерал Нитагер беше хванал на източната граница и изпратил на богиня Хатор. Тия хора имаха великолепно телосложение, работеха по-добре от египтяните, а понеже ги хранеха добре, дори бяха доволни от съдбата си.

Когато ги видя, като че ли светкавица озари ума на престолонаследника и той се олюля от вълнение. Египет се нуждае от хора, от много хора, стотици хиляди, дори милиони, два милиона души… И ето че хора има!… Трябва само да се влезе в Азия, да се пленят всички срещнати и да се изпратят в Египет… И да не се слага край на войната дотогава, докато всеки египетски селянин няма свой роб…

Така в него се породи прост, но грандиозен план, благодарение на който държавата щеше да увеличи населението си, селяните да получат помощници в работата си, а съкровището на фараона — неизчерпаем източник на доходи.

Князът беше възхитен, при все че на другия ден в него се събуди ново съмнение.

Пентуер заявяваше особено подчертано, а преди него още Херхор твърдеше същото: че източникът на нещастията на Египет са били победоносните войни. От това би трябвало да се съди, че Египет не може да бъде въздигнат по пътя на нова война.

„Пентуер и Херхор са големи мъдреци — мислеше князът. — Ако те смятат войната за зло, ако същото мисли първожрецът Мефрес и другите жреци, може би войната наистина е нещо опасно?…

И сигурно е така, щом твърдят това толкова умни и свети хора.“

Князът беше силно потиснат. Той беше измислил прост начин за издигането на Египет, а в това време жреците твърдяха, че именно тоя начин би могъл да унищожи окончателно Египет.

Жреците, най-мъдрите и най-светите хора!

Но случи се нещо, което поохлади вярата на княза в правдивостта на жреческите думи или по-скоро събуди в него старото му недоверие към тях.

Веднъж той отиваше с един лекар към библиотеката. Пътят минаваше през тесен и тъмен коридор. Престолонаследникът се дръпна с чувство на отвращение.

— Няма да мина оттук! — каза той.

— Защо?… — попита го учудено лекарят.

— Нима не помните, отче свети, че на края на тоя коридор има подземие, в което изтезавахте по ужасен начин някакъв предател?…

— Аха!… — отговори лекарят. — Вярно, че тук има подземие, в което наливахме разтопена смола преди словото на Пентуер…

— И умъртвихте човека…

Лекарят се усмихна. Той беше добър и весел човек. Затова, като видя възмущението на княза, помисли малко и каза:

— Да, никой няма право да издава свещените тайни… Разбира се… Преди всяко по-голямо тържество ние припомняме това на младите кандидати за жреци.

Тонът му беше толкова особен, че Рамзес поиска обяснение.

— Аз не мога да издавам тайни — отвърна лекарят, — но… ако ваше достойнство ми обещаеш, че ще запазиш това, което чуеш, само за себе си, ще ти разкажа една история…

Рамзес му обеща и лекарят започна разказа си:

— Един египетски жрец, когато посещавал светилищата на езическата страна Арам, срещнал в едно от тях човек, който му се видял много тлъст и много доволен, при все че бил облечен доста бедно.

„Обясни ми — попитал жрецът веселия бедняк, — защо ти, наглед беден човек, имаш такъв вид, сякаш си настоятел на това светилище?“

Човекът се огледал да не би някой да ги подслушва и отвърнал:

„Аз имам много жален глас и затова съм мъченик в тоя храм. Когато народът дойде на богослужение, влизам в подземието и охкам колкото ми глас държи; за това нещо получавам храна в изобилие през цялата година и голяма кана пиво всеки ден, когато играя тази роля…“

Така става в езическата страна Арам — завърши лекарят и сложи пръст на уста. — Помни, княже, какво ми обеща и си мисли каквото искаш за нашата разтопена смола…

Тоя разказ отново развълнува княза. Той почувствува известно облекчение за това, че в светилището не беше убит човек, но същевременно в него се пробудиха всички стари подозрения към жреците.

Рамзес знаеше, че те мамят простите хора. Още от времето, когато учеше в жреческото училище, помнеше процесиите със свещения бик Апис. Народът беше уверен, че Апис води жреците, докато всеки ученик знаеше, че божественото животно отива там, където искат жреците.

Тогава кой може да е сигурен, че словото на Пентуер не е било такава процесия с Апис, предназначена за него? Ами че толкова лесно е да се сипва върху земята червен и разноцветен фасул, а също така не е трудно да се устроят тия живи картини. Колко по-великолепни представления беше виждал той, например боя между Сет и Озирис, в който участвуваха няколкостотин души… Нима и тогава жреците не мамеха? То уж беше борба между боговете, а в действителност се водеше борба между преоблечени хора. В тая битка загиваше Озирис, а всъщност жрецът, който представяше Озирис, си оставаше здрав като носорог. Какви ли чудеса не показваха там!… Водата се издигаше нагоре, мълнии трещяха, земята трепереше и бълваше огън! И всичко това беше измама. Защо тогава представлението на Пентуер да е истина?

Впрочем князът имаше сериозни данни, че бяха пожелали да го измамят. Измама беше вече случката с човека, който стенеше в подземията, поливан уж със смола от жреците. Но това не бе важно. Най-важното, в което князът се беше убеждавал много пъти, бе, че Херхор не искаше война, че Мефрес също не искаше война, а Пентуер бе помощник на единия и любимец на другия.

В душата на княза се водеше жестока борба: ту му се струваше, че разбира всичко, ту отново го обгръщаше мрак; веднъж беше пълен с надежда, друг път се съмняваше във всичко. Час след час, от ден на ден душата му ту се изпълваше с надежда, ту изпадаше в униние, както водите на Нил през годината.

Постепенно обаче Рамзес възстанови душевното си равновесие и когато дойде време да напусне светилището, той си имаше вече установено мнение.

Преди всичко ясно разбираше от какво се нуждае Египет — от повече земя и от повече хора.

Второ, вярваше, че най-простият начин да се придобият хора е една война с Азия. Ала Пентуер му доказваше, че войната може само да увеличи нещастията на държавата. Така се породи нова проблема: говореше ли истината Пентуер, или лъжеше?

Ако говореше истината, тласкаше княза в отчаяние, защото Рамзес не виждаше друг начин за издигането на държавата освен войната. Без война Египет от година на година ще губи население, а съкровището на фараона ще увеличава дълговете си. Докато целият този процес се свърши с някаква страшна катастрофа, може би дори още през времето на бъдещия владетел.

Ами ако Пентуер лъжеше? Защо ще върши това? Очевидно подучен от Херхор, Мефрес и цялото жречес-ко тяло. Защо ли пък жреците не искаха война? Каква полза имат те от това? Та нали всяка война донася най-големи печалби на тях и на фараона.

Най-сетне нима жреците можеха да го мамят за такова важно нещо? Вярно, че те правеха това много често, но при дребни случаи, а не когато ставаше въпрос за бъдещето, за съществуването на държавата. Не можеше също така да се твърди, че винаги мамеха. Та нали те са божии слуги и стражи на велики тайни. В техните светилища живеят духове; в това Рамзес се убеди сам още през първата нощ, след като бе дошъл на това място.

Но щом боговете не позволяват на непосветените да се приближават до олтарите им, щом така грижливо пазят светилищата си, защо тогава не пазят Египет, който е най-голямото им светилище?