На другия ден сутринта Тутмозис, придружен от голяма свита офицери и придворни, посети финикийския княз и го покани при наместника.

Следобед Хирам се яви пред двореца в проста лек-тика, носена от осем бедни египтяни, които получаваха от него милостиня. Обкръжаваха го знатни финикийски търговци и тълпата, която се трупаше всеки ден пред къщата му.

Рамзес поздрави с известно учудване този старец с внушителна осанка, в чиито очи се четеше мъдрост. Хирам носеше бял плащ, а на главата си имаше златна препаска. Той се поклони на наместника с достойнство и като простря ръце над главата му, произнесе кратка благословия. Присъствуващите бяха дълбоко трогнати. Когато наместникът му посочи фотьойла и заповяда на придворните си да се отдалечат, Хирам се обади:

— Вчера слугата на ваше височество, Дагон, ми каза, че се нуждаеш от сто таланта. Веднага изпратих куриери до Сабне-Хетам, Сетрое, Пи-Уто и други градове, където има финикийски кораби, и наредих да разтоварят всичката си стока. Мисля, че след няколко дни, ваше височество, ще получиш тая малка сумичка.

— Малка! — прекъсна го князът със смях. — Щастлив си ти, ваше достойнство, щом наричаш сто таланта малка сумичка.

Хирам поклати глава.

— Дядото на ваше височество — каза той, след като помисли малко, — вечно живият Рамесес-са-Птах, ме удостояваше с приятелството си; познавам също негово величество вашия баща (да живее вечно!) и дори ще се опитам да му изразя почитанията си, ако бъда допуснат.

— Откъде това съмнение?… — прекъсна го князът.

— Има хора — отвърна гостът, — които едни допускат пред особата на фараона, а други — не; но да оставим това… Ваше височество, вие не сте виновен в случая и аз ще си позволя да ви задам един въпрос… като стар приятел на вашия баща и дядо.

— Слушам те.

— Какво значи това — започна бавно Хирам, — какво значи това, че престолонаследникът и наместник на фараона е принуден да заема сто таланта, когато държавата му има да взема сто хиляди таланта?…

— Откъде?… — възкликна Рамзес.

— Как откъде? От данъците на азиатските народи… Финикия ви дължи пет хиляди и аз гарантирам, че тя ще ги даде, ако не се случи нещо неочаквано. Но освен нея Израил ви дължи три хиляди, филистимците и моабитците по две хиляди, хетите тридесет хиляди… Аз не помня с подробности отделните пера на тия вземания, но общата сума е сто и три или сто и пет хиляди таланта.

Рамзес прехапа устни; по развълнуваното му лице се бе изписал безсилен гняв. Той наведе очи и замълча.

— Значи, това е истина!… — въздъхна внезапно Хирам, като впиваше поглед в наместника. — Значи, това е истина?… Горко на Финикия! Горко на Египет!…

— Какво искаш да кажеш? — попита князът и сви вежди. — Не разбирам твоите окайвания.

— Вие, княже, сигурно знаете какво искам да кажа, щом не ми отговаряте — отвърна Хирам и стана, сякаш се канеше да си тръгне. — Въпреки това… няма да се откажа от обещанието си… Вие ще получите стоте таланта.

Той се поклони дълбоко, но наместникът го принуди отново да седне.

— Ти, ваше достойнство, криеш нещо от мене — каза той обидено. — Искам да ми обясниш каква беда заплашва Финикия и Египет?…

— Нима не знаете ваше височество? — попита Хирам нерешително.

— Нищо не зная. Повече от месец прекарах в светилището.

— Но тъкмо там човек може да узнае всичко…

— Ти трябва да кажеш, ваше достойнство! — извика наместникът и удари с юмрук по масата. — Не обичам да се шегуват с мене…

— Ще кажа, ако ваше височество ми даде тържествено обещание, че няма да издаде пред никого. При все че… не мога да повярвам, че не са уведомили княза-престолонаследник за това…

— Не ми ли вярваш? — попита князът смаян.

— По такъв важен въпрос бих поискал обещание дори от фараона — отвърна Хирам решително.

— Тогава… заклевам се в своя меч и в знамената на нашите войски, че никому няма да кажа това, което ми откриеш, ваше достойнство…

— Достатъчно — каза Хирам.

— Слушам.

— Знаете ли вие, княже, какво става в тоя момент във Финикия?

— И това дори не зная! — прекъсна го нервно наместникът.

— Нашите кораби — прошепна Хирам — бързат от всички краища на света към отечеството, та при пръв знак да пренесат населението и богатствата ни някъде… отвъд морето… на Запад… Защото Асирия ще ни завладее.

Князът се разсмя.

— Ти си полудял, достопочтени човече!… — възкликна той. — Асирия щяла да завладее Финикия!… А ние какво ще кажем? Ние, Египет?

— Египет вече се е съгласил.

Кръв нахлу в главата на наместника.

— Жегата е объркала мислите ти, старче — каза Рамзес на Хирам със спокоен глас. — Ти забравяш дори, че подобно нещо не би могло да стане без позволението на фараона и… моето съгласие!

— И това ще последва. Засега договорът е сключен от жреците.

— С кого… Какви жреци?…

— С халдейския първожрец Бероес, пълномощник на цар Асар — отвърна Хирам. — А кой е участвувал от вашата страна ли?… Не твърдя със сигурност, но струва ми се, че негово достойнство Херхор, негово достойнство Мефрес и светият пророк Пентуер.

Князът побледня.

— Внимавай, финикиецо — каза той. — Ти обвиняваш в предателство най-високите сановници на държавата…

— Лъжеш се, княже. Това съвсем не е предателство. Най-старшият първожрец на Египет и министърът на негово величество имат право да водят преговори със съседните държави. Най-сетне откъде знаеш, ваше височество, че всичко това не се върши по волята на фараона?

Рамзес трябваше да признае, че подобен договор не би бил държавна измяна, а само пренебрежение към него, престолонаследника. Значи, по такъв начин го третират жреците, него, който след една година може да бъде фараон?… Значи, затова Пентуер порицаваше войната, а Мефрес го подкрепяше!…

— Кога е станало това? Къде?… — попита князът.

— Доколкото ми е известно, договорът е сключен нощем в светилището на Сет при Мемфис — отговори Хирам. — А кога?… Това не зная добре, но струва ми се, че в деня, когато вие, ваше достойнство, сте заминали от Мемфис.

„Ах, мизерници!… — помисли наместникът. — Значи, така почитат моя сан!… Значи, са ме лъгали и когато са описвали положението на държавата?… Някакъв добър бог ме караше да се съмнявам, когато бях в светилището на Хатор…“

След кратка вътрешна борба Рамзес каза:

— Това е невъзможно!… И аз няма да ти повярвам, ваше достойнство, докато не ми дадеш доказателства.

— И доказателства ще имаш — отвърна Хирам. — Всеки ден се очаква да пристигне в Пи-Баст знатният асирийски велможа Саргон, приятел на цар Асар. Той иде уж на поклонение в светилището на Астарта, да поднесе дарове на теб и на негово величество, а после — ще сключите договор… Или по-точно, ще утвърдите това, което са решили жреците за гибел на Финикия, а може би и за ваше нещастие…