Недалеко от град Пи-Баст се намираше голямо светилище на богиня Хатор.

През месец паони (март-април), в деня на пролетното равноденствие, около девет часа вечерта, когато звездата Сириус клонеше към залез, пред вратата на светилището се опряха двама жреци и един каещ се поклонник. Той вървеше бос, главата му беше посипана с пепел, а на плещите си носеше груба власеница, която покриваше и лицето му.

Въпреки ясната нощ лицата на пътниците не можеха да се разпознаят, защото и тримата бяха застанали в сянката на двете грамадни статуи на богинята с кравешка глава, които бдяха при входа на светилището и с милостиви очи пазеха номеса Хабу от мор, суша и южните ветрове.

Като си почина малко, каещият се поклонник падна ничком на земята и дълго се моли. После стана, хвана медното чукче и удари по вратата. Силен метален звън се разнесе по всички дворове, отекна о дебелите стени на храма и оттам над пшеничените ниви, над глинените селски хижи, над сребристите води на Нил, където събудените птици му отвърнаха със слаб крясък.

След доста продължително чакане зад вратата се чу шум и някой попита:

— Кой ни буди?

— Рабът божи Рамзес — каза каещият се.

— Защо си дошъл?

— За светлината на мъдростта.

— Какви права имаш за това?

— Получил съм посвещение в низш сан и нося факел при големите процесии вътре в храма.

Вратата се отвори широко. На средата стоеше жрец с бяла дреха и като протегна ръка, каза бавно, но ясно:

— Влез. Нека, щом пристъпиш тоя праг, боговете вселят мир в душата ти и да изпълнят желанията ти, за които ги молиш със смирена молитва.

Когато покаяникът падна в краката му, жрецът почна да прави някакви тайнствени знаци над главата му и да шепне:

— В името на тоя, който е, който е бил и ще бъде… Който е създал всичко… Чието дихание изпълва видимия и невидимия свят и е вечен живот…

А когато вратата се затвори, жрецът хвана Рамзес за ръка и го поведе през мрака между грамадните колони към определеното за него жилище. То представляваше малка килийка, осветена с кандилце. Върху каменния под имаше сноп суха трева, в ъгъла — кана с вода и ечемична питка до нея.

— Виждам, че тук наистина ще си почина след приемите у номарсите!… — весело извика Рамзес.

— Мисли за вечността — отвърна жрецът и се отдалечи.

Тоя отговор подействува на княза като студен душ. Въпреки че беше гладен, той не пожела нито да изяде питката, нито да пие вода. Седна на тревата и впил поглед в изпонаранените си от пътя крака, се питаше: „Защо дойдох тук?… Защо се отказах доброволно от високото си положение?…“

Голите стени и бедността на килията му припомняха юношеските години, прекарани в жреческото училище. Колко тояги беше получил там!… Колко нощи за наказание беше прекарал на каменния под!… Рамзес и сега почувствува прежните си омраза и страх от суровите жреци, които на всичките му въпроси и молби бяха отговаряли само с едно: „Мисли за вечността!“

Да попаднеш след няколко толкова шумно прекарани месеца в такава тишина, да замениш княжеския двор с мрак и самота, а вместо пиршества, жени и музика да чувствуваш около себе си и над себе си тежестта на зидовете…

— Аз съм подлудял!… Подлудял съм!… — казваше си Рамзес.

По едно време дори поиска веднага да напусне светилището, но после го възпря мисълта, че сигурно няма да му отворят вратата. Мръсотията по краката, пепелта, която се сипеше от косата, грубата власеница, която го бодеше — всичко това изпълваше Рамзес с отвращение. Да беше поне мечът му при него!… Но нима би посмял да го употреби в такова облекло и на това място?…

Той почувствува непреодолим страх и това го отрезви. Спомни си, че в светилищата боговете изпращат на хората трепет, който трябва да им служи като встъпление към мъдростта.

„Аз съм наместник и наследник на фараона — помисли той. — Кой може тук да ми стори нещо?“

Стана и излезе от килията си. Озова се в просторен двор, заобиколен с колони. Звездите светеха ярко и той видя на единия край на двора огромни пилони, на другия — отворения вход на храма.

Тръгна нататък. Вътре цареше мрак, а някъде много далеко горяха светилници, които сякаш се рееха във въздуха. Рамзес се вгледа по-внимателно и забеляза между входа и светлините цяла гора дебели колони, чиито капители се губеха в тъмнината. В дъното, може би на няколкостотин крачки от него, едва се забелязваха огромните крака на седящата богиня и ръцете й, отпуснати на коленете, върху които съвсем слабо се отразяваше светлината на светилниците.

Неочаквано князът чу някакъв шум. Далеч, от една странична ниша, се показа върволица бели фигури, наредени по две. Това беше нощна процесия на жреците, които отиваха да отдадат почит пред статуята на богинята; те вървяха и пееха в два хора:

Хор I. „Аз съм тоя, който сътвори небето и земята и всички твари по тях.“

Хор II. „Аз съм тоя, който създаде водата и прилива. Аз съм тоя, който сътвори майката на вола.“

Хор I. „Аз съм тоя, който сътвори небето и тайните на неговите простори и вдъхна в тях душата на боговете.“

Хор II. „Аз съм тоя, който веднага щом отвори очи, става светло, а когато ги затвори, настъпва мрак.“

Хор I. „Водите на Нил текат, когато аз заповядам…“

Хор II. „Но боговете не знаят името ми…“29

Гласовете, отначало неясни, станаха толкова гръмки, че се разбираше всяка дума, но после шествието почна да се отдалечава и те се пръскаха между колоните, стихваха, докато накрая съвсем заглъхнаха.

„Значи, тия хора не само ядат, пият и трупат богатства — помисли Рамзес. — Те наистина служат на боговете, дори нощем… Макар че каква ли полза има статуята от това!…“

Князът много пъти беше виждал статуи на богове край границите на номесите, оплескани с кал от жителите на съседния номес или простреляни с лъкове и прашки от войниците на чуждестранните полкове. Щом боговете не се чувствуват засегнати от такива оскърбления, навярно малко ги интересуват и молитвите, и процесиите.

„Пък най-сетне, кой е видял боговете!…“ — каза си князът.

Огромните размери на храма, безбройните му колони, светлините пред статуята на богинята — всичко това привличаше Рамзес. Той поиска да разгледа този тайнствен простор и тръгна напред.

Внезапно му се стори, че отзад някаква ръка докосна леко главата му… Огледа се… Нямаше никого и той продължи пътя си.

Сега пък някакви две ръце го хванаха за главата, а трета, грамадна ръка се опря на плещите му…

— Кой е тук?… — извика князът и скочи към колоните.

Но се препъна и за малко не падна; нещо го беше хванало за краката.

Отново го обзе страх, още по-силен, отколкото в килията. Хукна да бяга, загубил ума и дума, като се блъскаше в коланите, които сякаш се препречваха на пътя му. А мракът го обгръщаше от всички страни.

— О, света богиньо, спаси ме!… — зашепна той.

В същия миг се спря; на няколко крачки пред него се намираше огромната врата на храма, през която надничаше звездното небе. Извърна глава назад: между гора от грамадни колони светеха лампи, а блясъкът им се отразяваше слабо в бронзовите колене на светата Хатор.

Князът се върна в килията си възбуден и съкрушен; сърцето му биеше, сякаш искаше да изхвръкне като птичка, уловена в клопка. За пръв път от много години той падна ничком и почна горещо да се моли за милост и прошка.

— Ще бъдеш чут!… — обади се над него сладък глас.

Рамзес вдигна бързо глава, но в килията нямаше никого, вратата беше затворена, стените дебели. И той продължи да се моли още по-горещо, докато заспа с лице върху камъните и с разперени ръце.

Когато се събуди на сутринта, беше вече друг човек: познал беше мощта на боговете и бе получил обещание за милост.