— Хайде, от мен да мине. Но ще ми покажете ли пътя към страната на среброто?

— Ще ти го покажем.

— И там, откъдето вземате калай?

— Добре…

— И там, където се ражда кехлибарът — завърши. Дагон.

— Дано пукнеш веднъж за винаги! — отвърна милостивият княз Хирам и му протегна ръка. — Но вече няма да ми се сърдиш за ония две черупки, нали?…

Дагон въздъхна.

— Ще се мъча да забравя. Но… какво богатство щях да имам сега, ако тогава не ме бяхте прогонили!…

— Стига!… — намеси се Рабсун. — Говорете за Финикия.

— Чрез кого ще узнаеш за Бероес и за договора? — попита Хирам Дагон.

— Остави. Опасно е да се говори, защото в тая работа ще бъдат замесени жреци.

— А чрез кого би могъл да развалиш договора?

— Мисля… Мисля, че тая работа, изглежда, ще стане с помощта на престолонаследника. Имам много негови разписки.

Хирам вдигна нагоре ръка и отвърна:

— Престолонаследникът — много добре, защото той ще стане фараон и може би много скоро…

— Пет!… — прекъсна го Дагон и удари с юмрук по масата. — Дано онемееш за тия приказки!…

— Ех, че свиня!… — извика Рабсун и поклати заканително юмрук под носа на банкера.

— Ти пък си глупав сергиджия! — отговори Дагон със саркастична усмивка. — Ти, Рабсун, би трябвало да продаваш сушена риба и вода по улиците, а не да се месиш в междудържавни работи. Едно волско копито, изцапано с египетска кал, има повече ум, отколкото ти, който живееш пет години в столицата на Египет!… Дано кучетата те ядат, дано…

— Тихо!… Тихо!… — намеси се Хирам. — Не ми давате да свърша…

— Говори! Ти си мъдър и сърцето ми те разбира.

— Ако ти, Дагон, имаш влияние върху престолонаследника, това е много добре — продължи Хирам. — Защото, ако престолонаследникът поиска договор с Асирия, ще има договор, и на това отгоре написан с нашата кръв, върху нашите кожи. Но ако престолонаследникът поиска война с Асирия, той ще я предизвика, та дори жреците да призоват срещу него всички богове.

— Пет! — намеси се Дагон. — Ако жреците искат много тоя договор, той ще бъде подписан… Но може би те няма да искат…

— Затова, Дагон — продължи Хирам, — ние трябва да имаме зад гърба си всички висши командири…

— Това е възможно…

— И номарсите…

— Също е възможно…

— И престолонаследника — продължи Хирам. Но ако ти сам се мъчиш да го тласнеш към война с Асирия, нищо няма да постигнеш. Човекът е като арфа — има много струни и на нея трябва да се свири с десет пръста, а ти, Дагон, си само един пръст.

— Няма да се разкъсам на десет части я…

— Но ти можеш да бъдеш като една ръка, която има пет пръста. Трябва да постъпиш така, та никой да не знае, че искаш война, но всеки готвач на престолонаследника да иска война, всеки бръснар на престолонаследника да иска война, всички теляци, носачи на лектики, писари, офицери, кочияши, всички да искат война с Асирия и наследникът на престола да чува това от сутрин до вечер, па дори и когато спи…

— Ще стане.

— А ти познаваш ли любовниците му? — попита Хирам.

Дагон махна с ръка.

— Глупави момичета — отвърна той. — Те само мислят да се нагиздят, начервят и намажат с благовония… Но откъде се вземат тия благовония и кой ги докарва в Египет, това съвсем не ги интересува.

— Трябва да му се подложи такава любовница, която знае това — каза Хирам.

— Откъде да я вземем?… — попита Дагон. — Ах… зная!… — извика той и се чукна по челото. — Познаваш ли Кама, жрицата на Асторет?…

— Какво?… — прекъсна го Рабсун. — Жрица на светата богиня Асторет да стане любовница на египтянин?…

— Ти сигурно предпочиташ да бъде твоя?… — подигра се Дагон. — Тя ще стане дори първожрица, ако е необходимо да се приближи до двора…

— Правилно — каза Хирам.

— Но това е светотатство!… — възмути се Рабсун.

— И затова жрицата, която го извърши, може да умре — подхвърли старият Хирам.

— Дано само не ми попречи тая Сара, еврейката — обади се след късо мълчание Дагон. — Тя очаква дете, към което князът е привързан още отсега. А ако се роди син, всички други любовници ще бъдат отхвърлени на заден план.

— Ще имаме пари и за Сара — каза Хирам.

— Тя няма да вземе нито утен!… — избухна Дагон. — Тая мизерница не прие златната скъпоценна чаша, която й занесох лично!

— Защото е мислила, че искаш да я осмееш — намеси се Рабсун.

Хирам поклати глава.

— Няма какво да се тревожите — каза той. — Където не успее златото, там ще успее бащата, майката или любовницата. А където не успее любовницата, има още…

— Нож… — изсъска Рабсун.

— Отрова… — прошепна Дагон.

— Ножът е много грубо средство… — заключи Хирам.

Той поглади брадата си, замисли се, накрая стана и извади от пазвата си пурпурна лента, на която бяха навързани три златни амулета с образа на богиня Астарта. После измъкна от пояса си нож, преряза лентата на три части и двете части с амулети даде на Дагон и Рабсун.

След това тримата отидоха в ъгъла, където се намираше крилатата статуя на богинята и сложиха ръце на гърдите си, а Хирам започна тихо, но ясно:

— Пред тебе, майко на живота, се заклеваме да удържим вярно нашето споразумение и да не се успокоим, докато свещените градове не бъдат осигурени срещу нападенията на враговете, дано ги град, чума и огън измори.

Ако някой от нас не удържи клетвата си или издаде тайната, да паднат върху него всичките нещастия и позор и… Нека глад гърчи стомаха му, а сънят да бяга от налените му с кръв очи… Ръката да изсъхне на оня, който би се смилил над мизерията му и посегне да му помогне… Нека хлябът му на масата се превръща в гнилоч, а виното — в смрадлива гной… Децата му да измрат, а къщата му да изпълнят копелета, които да го оплюят и прокудят. Нека умре, като в продължение на много дни стене самотен, и нито земята, нито водата да не приеме мръсния му труп, огън да не го изгори, нито хищници да го изядат…

Да бъде!…

След страшната клетва, която Хирам започна, а някъде от средата я повтаряха всички с разтреперани от гняв гласове, тримата финикийци бяха задъхани. После Рабсун ги покани на угощение, където виното, музиката и танцьорките ги накараха да забравят за малко работата, която ги очакваше.