— Но той смята, че ваше достойнство трябва да отиде при него. Нали е член на върховния съвет на Тир.

— По-скоро той ще пукне, отколкото аз да отида при него!… — извика лихварят наново разгневен.

Гостът приближи стола до софата и потупа богаташа по коляното.

— Дагон — каза той, — бъди разумен.

— Защо да съм неразумен и защо ти, Рабсун, не се обръщаш към мене с „ваше достойнство“?…

— Дагон, не бъди глупав!… — опита се гостът да го успокои. — Ако ти не отидеш при него и той не дойде при тебе, как ще свършите работата?

— Ти си глупав, Рабсун! — избухна отново лихварят. — Защото, отида ли аз при Хирам, да ми изсъхне ръката, ако не загубя от тая учтивост половината печалба.

Гостът се замисли и отговори:

— Сега рече умно нещо. Тогава чуй какво ще ти кажа. Ела у мен, и Хирам ще дойде там, у дома ще уговорите работата.

Дагон приведе глава настрани и като примижа хитро, попита:

— Хей, Рабсун!… Я си кажи веднага: колко ти наброи той за това?

— За какво?…

— За това, да дойда аз при тебе и да правя сделки с тоя мерзавец?…

— Работата е в интерес на цяла Финикия, а от такова нещо аз не желая да печеля — отговори възмутен Рабсун.

— Дано твоите длъжници да ти се издължават толкова, колкото казваш истината!

— Нека не ми се издължават, ако аз спечеля дори един утен от това! Важното е Финикия да не загуби! — извика гневно Рабсун.

Сбогуваха се.

Надвечер достопочтеният Дагон седна в лектика, носена от шестима роби. Отпред тичаха двама бързоходци с тояги и двама с факли, а подир лектиката вървяха четирима слуги, въоръжени до зъби. Не за охрана, а защото от известно време Дагон обичаше да е заобиколен като войн с въоръжени хора.

Пред къщата на Рабсун слезе от лектиката с много важен вид и подпомаган от двама души (трети носеше над него чадър), влезе вътре.

— Къде е тоя… Хирам? — попита той гордо стопанина.

— Няма го.

— Как така?… Значи, ще трябва да го чакам?

— Няма го в тая стая, но е в третата оттук, при жена ми — отговори стопанинът. — Прави й посещение.

— Аз няма да отида там!… — каза банкерът и седна на канапето.

— Ще влезеш във втората стая, в същия миг и той ще влезе там.

Подир кратко упорствуваме Дагон отстъпи и след малко, по даден знак от стопанина на къщата, влезе във втората стая. В същото време от другата стая се показа невисок човек с бяла брада, облечен със златотка-на тога и със златна препаска на главата.

— Това е — каза стопанинът, застанал по средата на стаята, — това е негова светлост княз Хирам, член на върховния тирски съвет… Това е достопочтеният Дагон, банкерът на княза-престолонаследник и наместник на Долен Египет.

Двамата сановници се поклониха със скръстени на гърди ръце и седнаха при отделни масички по средата на залата. Хирам отвори леко тогата си, за да покаже големия златен медал на шията си; в отговор на това Дагон започна да си играе с дебелата златна верижка която беше получил от княз Рамзес.

— Аз, Хирам — обади се старецът, — ви приветствувам, почтений Дагон, и ви пожелавам голямо богатство и успехи в работата.

— Аз, Дагон, ви поздравявам, почтений Хирам, и ви пожелавам същото, което вие ми желаете…

— Вече искате да се карате ли… — прекъсна го нервиран Хирам.

— Защо да се карам… Рабсун, кажи ти, дали се карам?…

— По-добре говорете, ваши достойнства, за работата — отговори стопанинът.

След като помисли малко, Хирам започна:

— Вашите приятели от Тир ви изпращат чрез мене много поздрави.

— Само това ли ми пращат? — попита Дагон с ироничен тон.

— Какво друго искате да ви пратят?… — повиши глас Хирам.

— Тихо!… Не се карайте!… — обади се стопанинът.

Хирам пое няколко пъти по-дълбоко въздух и каза:

— Вярно — сега се нуждаем от съгласие… Тежки времена идат за Финикия…

— Да не би морето да е заляло Тир или Сидон? — попита Дагон с усмивка.

Хирам плю и попита:

— Какво сте така сърдит днес?…

— Аз винаги се сърдя, когато не ме наричат „ваше достойнство“…

— А защо вие не ме наричате „ваша светлост“?… Нали съм княз!…

— Може би сте княз във Финикия — отговори Дагон. — Но в Асирия при всеки сатрап чакате в преддверието три дни, за да ви приемат, а когато ви приемат, лежите по корем, като всеки финикийски търговец.

— Ами вие какво щяхте да правите пред такива диви хора, които могат да ви набият на кол?… — развика се Хирам.

— Какво щях да правя, не знам — каза Дагон. — Но в Египет аз седя на едно канапе с престолонаследника, който днес е вече наместник.

— Мир, мир, ваше достойнство!… Мир, мир, ваша светлост!… — успокояваше ги стопанинът.

— Как мир?… Мир, когато насреща си имам обикновен финикийски търговец, а не иска да ми отдаде почит… — развика се Дагон.

— Аз имам сто кораба!… — вресна Хирам.

— А негово величество фараонът има двадесет хиляди градове, градчета и селища…

— Ваши достойнства, ще развалите сделката и ще погубите цяла Финикия!… — обади се вече с повишен тон Рабсун.

Хирам сви юмруци, но замълча.

— Все пак трябва да признаете, ваше достойнство — каза той след пауза на Дагон, — че от тия двадесет хиляди градове всъщност на негово величество не са кой знае колко.

— Искате да кажете, ваша светлост — отговори Дагон, — че седем хиляди градове принадлежат на храмовете и седем хиляди на разни сановници?… Но все пак за негово величество остават чисто шест хиляди…

— Не съвсем! Защото, ако ваше достойнство изключите около три хиляди, заложени при жреците, и две хиляди в аренда у нашите финикийци…

— Ваша светлост казвате истината — рече Дагон. — Все пак на негово величество остават около две хиляди много богати градове.

— Тифон ли е влязъл във вас или друг? — развика се сега пък Рабсун. — Какво сте седнали да изброявате градовете на фараона, дано го…

— Пет!… — прошепна Дагон и скочи от стола.

— … когато над Финикия се е надвесило нещастие!… — довърши Рабсун.

— Кажете най-сетне, да науча и аз, какво е това нещастие?… — прекъсна го Дагон.

— Тогава позволи на Хирам да говори и ще научиш — отговори стопанинът.

— Нека говори…

— Знаете ли, ваше достойнство, какво се е случило на нашия брат Асархадон в странноприемницата „При кораба“?… — започна Хирам.

— Нямам братя между кръчмарите!… — подхвърли саркастично Дагон.

— Мълчи!… — кресна разгневен Рабсун и хвана дръжката на камата си. — Ти си глупав като куче, което лае насън…

— Защо се сърди тоя… тоя търговец на кокали? — отговори Дагон и също посегна към ножа си.