— Тихо!… Мир!… — почна да ги успокоява старият княз и сложи сухата си ръка върху пояса.

Известно време и на тримата им потръпваха ноздрите, а очите им святкаха. Най-сетне Хирам, който се успокои пръв, заговори отново, като че ли нищо не беше се случило.

— Преди няколко месеца в странноприемницата на Асархадон отседнал някой си Пхут от град Харан…

— Имал да взема пет таланта от някакъв жрец — допълни Дагон.

— И какво по-нататък? — попита Хирам.

— Нищо. Спечелил благосклонността на една жрица и по неин съвет отишъл да търси длъжника си в Тива.

— Ти имаш ум на дете, а си бъбрив като жена — каза Хирам. — Тоя харанец не е харанец, а халдеец, и не се казва Пхут, а Бероес…

— Бероес?… Бероес?… — повтори Дагон, сякаш се мъчеше да си припомни нещо. — Чул съм някъде това име…

— Чул си!… — каза с презрение Хирам. — Бероес е най-мъдрият жрец във Вавилон, съветник на асирийските князе и на самия цар…

— Нека си бъде съветник, само не на фараона. Какво ме интересува това? — каза банкерът.

Рабсун се вдигна от стола и като заразмаха юмрука си под носа на Дагон, извика:

— Шопар такъв, угоен от фараонските помии. Тебе Финикия те интересува толкова, колкото мене Египет… Стига да можеш, за една драхма ще продадеш отечеството си… Куче… прокажено!…

Дагон побледня, но отговори със спокоен глас:

— Какво говори тоя сергиджия?… В Тир живеят синовете ми и учат мореплаване. В Сидон е моята дъщеря с мъжа си… Половината от богатството си дадох взаем на върховния съвет, въпреки че не получавам дори десет процента. А тоя сергиджия казва, че не съм милеел за Финикия!… Рабсун, чуй ме — добави той след малко. — Аз пожелавам на жена ти, на децата ти и на сенките на твоите бащи да се грижиш за тях толкова, колкото аз се грижа за всеки финикийски кораб, за всеки камък в Тир, Сидон, па дори в Зарпат и Асхиб…

— Дагон казва истината — намеси се Хирам.

— Аз не съм милеел за Финикия!… — продължаваше банкерът, като се разпалваше все повече. — Колко финикийци доведох тук, за да забогатеят, и какво печеля от това?… Аз не съм милеел… Хирам ми повреди два кораба и ме лиши от големи печалби, но въпреки това, когато е въпрос за Финикия, седнах с него в една стая.

— Понеже си мислил, че ще приказвате за това, как да измамите някого — каза Рабсун.

— Дано така да мислиш за смъртта си, глупако!… — отговори Дагон. — Нима аз съм дете и не разбирам, че щом Хирам пристига в Мемфис, той не иде тук за търговия? Ех ти, Рабсун!… Поне две години би трябвало да постоиш при мене като момче за чистене на конюшнята…

— Стига!… — извика Хирам и удари с юмрук по масичката.

— Ние никога няма да свършим с тоя халдейски жрец — измърмори Рабсун с такова спокойствие, сякаш не него бяха наругали преди миг.

Хирам се покашля и започна:

— Тоя човек наистина има къща и земя в Харан и там се нарича Пхут. Получил препоръчителни писма от хетски търговци до сидонски търговци и затова го приели да пътува с наш керван. Сам той говори добре финикийски, плаща си честно, няма никакви особени изисквания и затова нашите хора дори го обикнали. Но — продължи Хирам, като се почеса по брадата — когато лъв се покрие с волска кожа, винаги ще се покаже поне една частица от опашката му. Тоя Пхут бил страшно умен и самоуверен; затова началникът на кервана тайно проверил вещите му. И не намерил нищо освен медалион с образа на богиня Асторет. Тоя медалион боднал в сърцето началника. Откъде хет може да има финикийски медалион?…

И затова, когато пристигнали в Сидон, веднага докладвал на старейшините. Оттогава нашата тайна полиция държи под око тоя Пхут.

Същевременно той е толкова мъдър, че като поседял няколко дни в Сидон, всички го обикнали. Молел се и принасял жертви на богиня Астарта, плащал със злато, не заемал пари, срещал се само с финикийци. И така заблудил всички, че надзорът върху него отслабнал, а той спокойно стигнал до Мемфис.

Тук отново нашите стареишини почнали да го наблюдават, но не открили нищо; досещали се само, че трябва да е някой големец, а не прост харански гражданин.

Едва Асархадон го проследил случайно, дори не го проследил, ами попаднал на известни следи, че тоя мним Пхут прекарал една цяла нощ в старото светилище на Сет, което тук има голям авторитет…

— В него се събират само първожреци на важни съвети — намеси се Дагон.

— И това още не би означавало нищо — продължи Хирам, — ако един от нашите търговци не се бе върнал преди месец от Вавилон и не бе донесъл странни новини. Срещу голям подарък един придворен от вавилонския сатрап му казал, че над Финикия е надвиснала беда!…

„Вас ще ви завладеят асирийците — казал тоя придворен на нашия търговец, — а израилтяните ще бъдат покорени от египтяните. За тая работа замина при тиванските жреци прочутият халдейски жрец Бероес и там ще сключи с тях договор.“

— Трябва да знаете — продължаваше Хирам, — че халдейските жреци смятат египетските за свои братя. А понеже Бероес има голямо влияние в двора на цар Асар, значи, че вестта за такъв договор може да бъде много правдива.

— Защо им е на асирийците Финикия?… — попита Дагон, като гризеше ноктите си.

— А защо му е на крадеца чуждият хамбар?… — отвърна Хирам.

— Какво може да значи един договор на Бероес с египетските жреци?… — намеси се замисленият Рабсун.

— Ех, че си глупав!… — отвърна Дагон. — Фараонът върши само това, което решат жреците.

— Ще има договор и с фараона, не бойте се! — прекъсна ги Хирам. — В Тир знаем със сигурност, че за Египет заминава с голяма свита и дарове асирийски пратеник — Сарган… Той уж иска да види Египет и се споразумее с министрите тук да не бъде писано в египетските актове, че Асирия плаща данък на фараоните. Всъщност идва да сключи договор за подялба на страните между нашето море и реката Ефрат.

— Дано в дън земя потънат! — прокле Рабсун.

— Ти какво мислиш за това, Дагон?… — попита Хирам.

— А какво бихте направили вие, ако Асар наистина ви нападне?…

Хирам потреперя от гняв.

— Какво?… Ще се качим със семействата и богатствата си на корабите, а на тия кучета ще оставим развалините от нашите градове и разлагащите се трупове на робите… Нима не познаваме по-големи и по- красиви страни от Финикия, където можем да основем ново отечество, по-богато от това?…

— Дано боговете ни пазят от такава крайност! — каза Дагон.

— В това се състои работата — да спасим днешна Финикия от унищожение — отговори Хирам. — А ти, Дагон, много можеш да направиш в това отношение…

— Какво мога аз?…

— Можеш да узнаеш от жреците дали Бероес е бил при тях и сключили ли са такъв договор?…

— Страшно трудно е това!… — прошепна Дагон. — Но може би ще намеря някой жрец, който да ми даде тия сведения…

— Можеш — продължи Хирам — да не допуснеш дворът на фараона да подпише договор със Саргон!…

— Много е мъчно… Сам не ще мога да се справя…

— Аз ще бъда с тебе, а злато ще даде Финикия. Още отсега се събира данък за тая цел.

— Аз сам дадох два таланта! — прошепна Рабсун.

— Аз ще дам десет — рече Дагон. — Но какво ще получа за моя труд?…

— Какво ли?… Ами десет кораба — отвърна Хирам.

— А ти колко ще спечелиш? — попита Дагон.

— Малко ли ти е?… Тогава ще получиш петнадесет…

— Аз питам, какво ще спечелиш ти? — настояваше Дагон.

— Ще ти дадем… двадесет… Достатъчно ли е?