корем пред тебе, господарю, и да ти изкажа нашите болки. Набий ни, ако сме виновни, но нека писарите ни дадат това, на което имаме право, защото ще умрем от глад — ние, жените и децата ни…

— Бяс е влязъл в него!… — извика Софра. — Благоволи да видиш, ваше достойнство, колко щети ми нанесе той… Десет таланта не бих взел за тия маси, чинии и кани…

Между гостите, които се бяха вече посъвзели, се надигна брожение.

— Това ще е някакъв бандит!… — казваха. — Вижте го, той наистина е хиксос… Още кипи в него проклетата кръв на дедите му, които нахлуха в Египет и го опустошиха… Такива скъпи мебели… Такива красиви съдини… всичко изпотрошено на парчета!…

— Един бунт на невъзнаградените работници нанася повече щети на държавата, отколкото струват тия богатства — сурово се обади Рамзес.

— Свети думи!… Трябва да се запишат по паметниците — чуха се веднага гласове сред гостите. — Бунтът откъсва хората от работа и натъжава сърцето на негово величество… Не може да се държат работниците по два месеца без заплата…

Князът погледна с нескривано презрение променливите като вятъра придворни и се обърна към номарха.

— Предавам ти — рече той заплашително — тоя пребит човек. Уверен съм, че косъм няма да падне от главата му. А утре искам да видя полка, към който той се числи, и да проверя дали е казал истината.

След тия думи наместникът излезе и остави дълбоко угрижени номарха и гостите.

На другия ден, докато се обличаше, подпомаган от Тутмозис, князът го попита:

— Дойдоха ли работниците?

— Да, господарю. От зори са на твоите заповеди.

— А тоя… Бакура, с тях ли е?

Тутмозис се намръщи и отвърна:

— Случило се нещо странно. Достопочтеният Софра заповядал да го затворят в една празна изба в двореца му. Но тоя негодяй, който беше и много силен човек, изкъртил вратата за съседното мазе, където стояло виното, преобърнал няколко много скъпи делви и така се напил, че…

— Че какво?… — попита князът. — Че умрял.

Престолонаследникът скочи от стола си.

— И ти вярваш — извика той, — че сам се е напил до смърт?…

— Трябва да вярвам, защото нямам доказателства, че е убит — отговори Тутмозис.

— Но аз ще ги подиря!… — избухна князът.

Той почна да тича из стаята и да ръмжи като разярен лъв.

Когато се поуспокои, Тутмозис каза:

— Не търси, господарю, вината там, където тя не се вижда, защото няма да намериш дори свидетели. Ако някой е удушил тоя работник по заповед на номарха, той няма да се издаде, умрелият също така нищо няма да каже, пък и какво би значила неговата жалба срещу номарха!… При това положение никой съд не ще поиска да почне следствие…

— А ако аз заповядам?… — попита наместникът.

— В такъв случай ще проведат следствие и ще докажат, че Софра е невинен. Тогава ти, господарю, ще бъдеш посрамен, а всички номарси, техните сродници и прислугата им ще ти станат врагове.

Князът стоеше по средата на стаята и мислеше.

— Най-сетне — каза Тутмозис — по всичко личи, че тоя нещастник Бакура е бил пияница или луд и преди всичко човек от чужд произход. Защото възможно ли е истински и здравомислещ египтянин да си позволи да се втурне в двореца на номарха, би ли посмял да те вика с такива крясъци, та дори да не е получавал заплата цяла година и да са му ударили два пъти повече тояги?

Рамзес наведе глава, а като видя, че в другата стая има придворни, каза с тих глас:

— Знаеш ли, Тутмозис, откак предприех това пътуване, Египет почна да ми се вижда някак си друг. Понякога сам себе си питам дали не се намирам в чужда страна. Друг път тревога завладява сърцето ми, като че ли пред очите си имам завеса, зад която се вършат големи мошеничества, но аз не мога да ги видя…

— По-добре не се старай да ги видиш, защото накрая ще ти се стори, че всички би трябвало да отидем в каменните кариери — отвърна Тутмозис със смях. — Помни, че номарсите и чиновниците са пастири на твоето стадо. Ако някой издои ведро мляко за себе си или заколи една овца, ти няма да го убиеш или изгониш, нали? Овце имаш много, но с пастирите е тежко.

Наместникът, облечен вече, мина в залата-чакалня, където се беше събрала свитата му: жреци, офицери и чиновници. Заедно с тях той излезе от двореца и се отправи към външния двор.

Външният двор представляваше просторен площад, засаден с акации, под сянката на които работниците очакваха княза. Щом чуха тръбата, всички скочиха от земята и се строиха в пет редици.

Рамзес, обкръжен от блестяща свита сановници, внезапно се спря. Той искаше най-напред да разгледа отдалеко полка копачи. Те бяха голи, с бели шапчици на главата и бели престилки около бедрата. В редиците можеха прекрасно да се различат кафявите египтяни, тъмните негри, жълтите азиатци и белите жители на Либия и на средиземноморските острови.

В първата редица бяха копачите с кирки, във втората — с мотики, в третата — с лопати. В четвъртата редица бяха носачите, всеки от които носеше прът и две ведра, в петата също носачи, но с големи сандъци, носени от по двама души. Те пренасяха изкопаната земя. На всеки двадесетина крачки пред редиците стояха майсторите. Всеки държеше в ръка здрава тояга, голям дървен пергел или ъгломер.

Когато князът се приближи до тях, те завикаха в хор: „Да живеш вечно!“ И като коленичиха, удариха чело о земята. Престолонаследникът им заповяда да станат и отново почна да ги разглежда внимателно.

Бяха здрави и силни и съвсем нямаха вид на хора, които от два месеца се прехранват с просия.

Към наместника се приближи номархът Софра със свитата си. Но Рамзес се престори, че не го забелязва, и се обърна към един от майсторите.

— Вие ли сте копачите от Сохем? — запита той. Майсторът се просна по лице на земята и замълча. Князът вдигна рамене и се обърна към работниците?

— Вие от Сохем ли сте?

— Ние сме земекопачи в Сохем!… — отговориха всички в хор.

— Получили ли сте си заплатата?

— Получихме я — ние сме сити и щастливи слуги на негово величество — отвърна хорът, като скандираше всяка дума.

— Кръ-гом! — изкомандува князът.

Обърнаха се. Почти всеки имаше на плещите си множество дълбоки белези от тояги, но те не бяха пресни.

„Мамят ме!…“ — помисли престолонаследникът. После заповяда на работниците да се приберат в казармите и без да поздрави, нито да се сбогува с номарха, върна се в двореца.

— И ти ли ще ми кажеш — обърна се той по пътя към Тутмозис, — че тия хора са работниците от Сохем?

— Ами че те сами ти го казаха — отвърна царедворецът.

Князът нареди да му докарат коня и се отправи към войската, която лагеруваше извън града.

Целия ден ръководи ученията на полковете. Към обед на плаца за учения се явиха няколко десетки носачи, водени от номарха, които носеха походни шатри, разни съоръжения, съдове с храна и вино. Но наместникът ги върна обратно в Атрибус, а когато дойде време да се храни войската, поиска да му дадат овесени питки и сушено месо.

Това бяха наемни либийски полкове. Когато вечерта князът им заповяда да оставят оръжието си и се прости с тях, стори му се, че офицерите и войниците подлудяха. С възклицанието „живей вечно“ те му целуваха ръцете и краката, направиха носилка от копия и наметала и с песни го отнесоха в града, като по пътя се караха за честта кой да го носи на раменете си.

Виждайки възторга на варварите либийци и благосклонното отношение на престолонаследника към тях, номархът и чиновниците на провинцията се разтревожиха.

— Това се казва владетел!… — прошепна главният нисар на Софра. — Ако той пожелае, тия хора биха