дивеч. За няколко дни бяха убити или уловени няколкостотин животни.

Когато достопочтеният Софра забеляза, че на престолонаследника му омръзнаха тия забави под открито небе и нощуването в палатка, той прекъсна лова и по най-късия път върна гостите си в Атрибис.

Тук пристигнаха в четири часа следобед и номархът покани всички на угощение в двореца.

Софра сам отведе княза в банята, присъствува при къпането му и от собственото си сандъче извади благовония, за да намажат Рамзес. После надзирава фризьора, който подреди косата на наместника, накрая коленичи на пода и почна да моли княза да благоволи да приеме от него ново облекло. То се състоеше от току-що изтъкана риза, покрита с везба, престилка, обшита с перли, и златоткано наметало, много здраво, но от такава фина материя, че можеше да се побере в две шепи.

Престолонаследникът прие благосклонно всичко това и заяви, че никога досега не е получавал толкова хубав подарък.

Слънцето беше вече залязло и номархът поведе княза към балната зала.

Това беше голям двор, обграден с колонади и постлан с мозайка. Всички стени бяха покрити с рисунки, които представляваха сцени из живота на прадедите на Софра — войни, морски пътешествия и лов. Вместо покрив над тая сграда се издигаше огромна пеперуда с пъстри крила, която люлееха скрити роби, за да освежава въздуха.

В бронзови канделабри, приковани на колоните, горяха ярко факли и излъчваха благоуханен дим.

Залата беше разделена на две части: едната празна, другата изпълнена с масички и столове за пируващите. В дъното се издигаше подиум, върху който под скъпоценна палатка с разтворени завеси бяха сложени масичка и канапе за Рамзес.

До всяка масичка имаше големи саксии с палми, акации и смокини. Масата на престолонаследника беше обкръжена от иглолистни растения, които пръскаха аромат.

Събраните гости поздравиха княза с радостни възклицания, а когато Рамзес зае мястото си под балдахина, откъдето се виждаше цялата зала, всички седнаха около масите.

Звъннаха арфи и започнаха да влизат дами, облечени с богати прозрачни дрехи, с открити гърди, които блестяха от скъпоценности. Четири най-красиви девойки обградиха Рамзес, а други насядаха около знатните благородници от свитата му.

Във въздуха се носеше аромат на рози, момина сълза и теменужки; князът почувствува как затуптя кръвта в слепите му очи.

Роби и робини с бели, розови и светлосиви ризи почнаха да разнасят сладкиши, печени птици и месо, риба, вино и плодове, а също така и венци от цветя, които пируващите слагаха на главите си. Огромната пеперуда вееше все по-бързо с крилата си, а в празната половина на залата започна представление. Един след друг излизаха танцьорки, шутове, фокусници и фехтовчици; а когато някой от тях показваше необикновена сръчност, зрителите му хвърляха цветя от венците си или златни пръстени.

Няколко часа продължи тоя пир, изпълнен с възгласи в чест на княза, номарха и семейството му.

Рамзес, полулегнал на канапето, покрито с лъвска кожа със златни нокти, беше обслужван от четирите девойки. Едната вееше ветрилото, втората сменяше венците на главата му, а останалите две му подаваха гозбите. В края на пиршеството тая, с която князът разговаряше с най-голямо удоволствие, му донесе чаша вино. Рамзес изпи половината, а останалото й подаде; когато тя отпи, той я целуна по устата.

Тогава робите започнаха бързо да гасят факлите, пеперудата престана да размахва криле, а в залата настана нощ и тишина, прекъсвана от нервния смях на жените.

Внезапно се чуха бързи стъпки на няколко хора и се разнесе страшен вик:

— Пуснете ме!… — викаше пресипнал мъжки глас. — Къде е престолонаследникът?… Къде е наместникът?…

В залата закипя. Жените се разплакаха от страх, мъжете се развикаха:

— Какво значи това?… Нападение срещу престолонаследника!… Хей, стража!…

Чуваше се звън на счупени чинии и трясък на столове.

— Къде е престолонаследникът? — ревеше непознатият човек.

— Стража!… Пазете престолонаследника!… — отговаряха от залата.

— Запалете светлина!… — обади се младежкият глас на Рамзес. — Кой ме търси?… Тук съм!

Внесоха запалени факли. Из залата се търкаляха в безпорядък обърнати и изпотрошени мебели и съдини, между които се криеха пируващите. На подиума князът се мъчеше да се изтръгне от жените, които крещяха и го държаха за ръце и крака. До княза се беше изправил Тутмозис с разрошена перука и с бронзова делва в ръка, готов да прасне по главата всеки, който би се приближил. На вратата на залата се показаха няколко войници с извадени мечове.

— Какво значи това?… Кой е тук?… — викаше ужасен номархът.

Най-сетне забелязаха виновника за суматохата. Някакъв гол великан, окалян, с кървави бразди върху плещите, бе коленичил на стъпалата на подиума и протягаше ръце към престолонаследника.

— Ето убиеца!… — кресна номархът. — Дръжте го!…

Тутмозис вдигна делвата, от вратата притичаха вой-ници. Изпонараненият човек падна с лице на стъпалата и извика:

— Милост, слънце на Египет!…

Войниците щяха вече да го уловят, когато Рамзес се изтръгна от жените и се приближи до бедняка.

— Никой да не го пипа! — извика Рамзес към войниците. — Какво искаш, човече?

— Искам да ти разкажа за нашите мъки, господарю…

В тоя момент Софра се приближи до княза и му прошепна:

— Това е хиксос… Погледни, ваше достойнство, каква рунтава брада и коса има… Пък и дързостта да се вмъкне тук показва, че тоя престъпник не е египтянин…

— Кой си ти? — попита князът.

— Аз съм Бакура, работник от полка на земекопачите в Сохем. Сега нямаше работа и номархът Отоес ни заповяда…

— Той е пияница, луд!… — прошепна възмутен Софра. — Как само си позволява да ти говори, господарю…

Но князът така погледна номарха, че той се сви и с дълбок поклон се отстрани.

— Какво ви заповяда достопочтеният Отоес? — попита наместникът.

— Заповяда ни, господарю, да ходим по брега на Нил, да плаваме по реката, да заставаме край пътищата и да викаме в твоя чест. И ни обеща, че след това ще ни плати, каквото ни се полага… Защото ние, господарю, два месеца вече не сме получавали нищо… Нито ечемични питки, нито риба, нито зехтин за мазане на тялото.

— Какво ще кажеш ти за това, достопочтени благороднико? — попита князът номарха.

— Опасен пияница… отвратителен лъжец… — отвърна Софра.

— Какво викахте в моя чест?

— Каквото ни беше заповядано — каза великанът. — Жена ми и дъщеря ми викаха заедно с другите: „Да живее вечно!“, а аз скачах във водата и хвърлях венци в кораба на ваше достойнство и за това беше уговорено да ми платят по един утен. А когато, ваше достойнство, благоволи да влезеш в град Атрибис, на мене ми бе определено да се хвърля пред конете и да спра колесницата.

Князът почна да се смее.

— За бога — рече той, — не мислех, че толкова весело ще завършим пиршеството!… А колко ти платиха, задето се хвърли пред колесницата?

— Обещаха ми три утена, но не ми платиха нищо, нито на мене, нито на жена ми и на дъщеря ми. А и на всички в продължение на два месеца не е давано нищо за ядене.

— Как живеете тогава?

— С просия или с това, което изкараме у селяните. Поради тая тежка мизерия три пъти се бунтувахме и искахме да си вървим в къщи. Но офицерите и писарите или обещаваха, че ще ни платят, или заповядваха да ни бият.

— Като награда за тия викове в моя чест? — подхвърли князът, като се смееше.

— Да, ваше достойнство… Ето вчера беше най-големият бунт и достопочтеният номарх Софра заповяда да ни бият… Всеки десети човек от нас беше бит с тояга, а аз си отнесох най-много, защото съм едър и имам да храня три гърла: себе си, жена си и дъщеря си… Така пребит се изтръгнах от ръцете им, за да падна по