свита от сановници и дворцова прислуга. Съгласно желанието на Рамзес народът не участвуваше в посрещането. Но като виждаха процесията, селяните, които работеха на полето, падаха ничком.

Така Рамзес мина през няколко понтонни моста, прехвърлени през ръкавите на Нил и през каналите, и надвечер пристигна в град Ану — столица на провинцията.

Приветствените пиршества, приемите в чест на наместника и представянето на служителите продължиха няколко дни. Накрая Рамзес поиска да прекъснат тържествата и помоли номарха да го запознае с богатствата на номеса.

Прегледът започна на другия ден и трая няколко седмици. Всеки ден в двора на двореца, където живееше престолонаследникът, идваха различни занаятчийски цехове, командувани от цеховите си офицери, за да покажат на княза своите изделия.

Явяваха се един след друг оръжейници с мечове, копия и топори; майстори на музикални инструменти със свирки, рогове, барабани и арфи. След тях се яви големият цех на дърводелците, който показа столове, маси, легла, лектики и коли, украсени с богати рисунки, обковани с разноцветно дърво, седеф и слонова кост. После носеха метални кухненски съдове: ръжени, шишове, тенджери с две дръжки, плитки тигани с капаци. Бижутерите се хвалеха с чудната красота на златните си пръстени, с гривните за ръце и крака от електрон, тоест сплав от злато и сребро, с верижките си; всички украшения и бижута покриваше изкусна резба, обсипана със скъпоценни камъни или разноцветен емайл.

Шествието свършваше с грънчарите, които носеха повече от сто вида глинени съдове. Сред тях имаше вази, гърнета, паници, делви и канчета с най-различна форма и големина, с рисунки — глави на птици и животни.

Всеки цех подаряваше на княза най-красивите си изделия. С тия подаръци напълниха една голяма зала, при все че нямаше две еднакви неща.

След като завърши това интересно, но и изнурител-но изложение, негово достойнство Ранузер попита княза дали е доволен.

Престолонаследникът се замисли.

— По-красиви неща — отвърна той — съм виждал може би само в храмовете и в дворците на баща си. Но понеже такива изделия могат да купуват само богати хора, не зная дали държавната хазна има достатъчно големи доходи от тях.

Номархът се учуди от това равнодушие на младия престолонаследник към произведенията на изкуството и се обезпокои поради загрижеността му за държавните доходи. В желанието си обаче да задоволи Рамзес той започна да го развежда из царските работилници.

Така един ден посетиха мелниците, където няколкостотин работници произвеждаха брашно, като мелеха зърното в ръчни мелници или го чукаха в стъпи. Обиколиха пекарните, където приготвяха хляб и сухари за войската, както и работилницата за обработка на риба и месо. Разгледаха големите работилници за щавене на кожи и работилниците за сандали, металолеярните, където лееха бронз за съдове и оръжие, после тухларниците, тъкачните и шивашките работилници.

Тия предприятия бяха в източната част на града. Отначало Рамзес разглеждаше всичко с интерес, но много бързо го отврати видът на работниците, които бяха изплашени, слаби, с болезнен цвят на кожата и белези от тояги по плещите.

Оттогава той почна да прекарва колкото е възможно по-кратко време в работилниците; предпочиташе да разглежда околностите на град Ану. Далече на изток се виждаше пустинята, където миналата година бяха маневрите на неговия корпус и тоя на Нитагер. Като на длан виждаше пътя, по който бяха марширували полковете му, мястото, където бойните машини трябваше да се отбият в пустинята заради скарабеите, а може би и дървото, на което се беше обесил селянинът… От оня връх той бе разглеждал с Тутмозис цветущата земя Госен и бе проклинал жреците. А там, между хълмовете, срещна Сара и сърцето му пламна от любов към нея.

Как се промени всичко днес!… Откак с помощта на Херхор получи корпуса и стана наместник, той престана да ненавижда жреците. А Сара му омръзна като любовница; все по-живо обаче го интересуваше детето, на което тя щеше да стане майка.

„Какво ли прави тя там? — помисли князът. — Отдавна вече не съм имал вест от нея.“

А докато гледаше така към източните възвишения, цял потънал в спомени, въглавяващият свитата му номарх Ранузер беше убеден, че князът е забелязал някакви злоупотреби в работилниците и сега мисли как да го накаже.

„Интересно какво е видял — питаше се достойният номарх. — Дали това, че половината тухли са продадени на финикийските търговци, или че от склада липсват десет хиляди чифта сандали? А може би някой мизерен подлец му е пошепнал нещо за металолеярните?“

И страшна тревога сви сърцето на Ранузер.

Внезапно князът се обърна към свитата и извика Тутмозис, който беше задължен винаги да е близо до него.

Тутмозис дотича и престолонаследникът се отдалечи с него още по-настрана.

— Слушай — каза той и посочи към пустинята. — Виждаш ли тия възвишения?…

— Там бяхме миналата година… — въздъхна придворният.

— Спомних си за Сара…

— Веднага ще запаля благовония пред боговете! — възкликна Тутмозис. — Защото вече мислех, че откак стана наместник, ти забрави верните си слуги…

Князът го изгледа и вдигна рамене.

— Избери — каза той — от донесените ми подаръци няколко най-красиви съдинки, домашни вещи, платове и преди всичко гривни и огърлици и ги занеси на Сара…

— Да живееш вечно, Рамзес — прошепна Тутмозис. — Ти си благороден господар.

— Кажи й — продължи князът, — че сърцето ми е винаги пълно с милост към нея. Кажи й, че искам да пази здравето си и да се грижи за детето, което предстои да дойде на бял свят. А когато наближи часът на раждането и аз изпълня заповедите на баща си, тя ще дойде при мене и ще я настаня в дома си. Не мога да допусна майката на детето ми да тъгува в самота… Иди, направи, каквото ти поръчах, и се връщай с добри новини.

Тутмозис падна ничком пред благородния владетел и веднага се впусна на път. Свитата на княза не можа да разбере съдържанието на разговора, но гледаше със завист на проявеното към Тутмозис благоволение, а достопочтеният Ранузер почувствува още по-голяма тревога в душата си.

„Дано не стане нужда да посегна на себе си — казваше си той загрижен — и в разцвета на годините си да оставя сиротен моя дом!… Защо, нещастен аз, не помислих за съдния час, когато си присвоявах собствеността на негово величество фараона?“

Лицето му пожълтя, а краката му се разтрепераха. Но князът, завладян от вълната спомени, не забеляза тревогата му.

В град Ану започнаха безброй пиршества и забави. Достопочтеният Ранузер извади от мазетата си най- добрите вина, а от трите съседни номеса се събраха най-красивите танцьорки, най-славните музиканти и най-сръчните фокусници. Времето на княз Рамзес беше прекрасно запълнено. Сутрин той ръководеше обученията на войниците, приемаше сановници, после следваха пиршества, зрелища, лов и отново пир.

Но тъкмо когато номархът на Хак беше сигурен, че на наместника са му омръзнали вече административните и стопанските въпроси, князът го повика при себе си и го запита:

— Струва ми се, ваше достойнство, че номесът ви спада към най-богатите в Египет?…

— Така е… при все че имахме няколко тежки години — отвърна Ранузер и сърцето му отново замря, а краката му се разтрепераха.

— Това именно ме учудва — каза князът, — че от година на година доходите на негово величество намаляват. Не би ли могъл да ми обясниш защо е така?

— Господарю — каза номархът и се поклони до земята, — виждам, че враговете ми са всели недоверие в твоята душа и каквото и да кажа, то няма да те убеди. Затова позволи ми да не говоря повече. По-добре е да дойдат писарите с книжата, които ти сам би могъл да вземеш и провериш…