миг се разнесоха такива гръмки възгласи от страна на множеството, че престолонаследникът трябваше да излезе от шатрата и се покаже на народа.

А врявата, вместо да намалее, растеше. На двата бряга се бяха струпали грамадни тълпи от полуголи занаятчийски работници и празнично облечени по-заможни граждани. Мнозина носеха венци на главите, а почти всички — зелени вейки в ръце. Някъде пееха, другаде се чуваха звуци на флейти и удари на барабан.

Гъсто разположените по бреговете геранила с ведра бездействуваха. Затова пък по Нил шареха безброй малки лодчици и гребците хвърляха цветя пред кораба на престолонаследника. Някои сами скачаха във водата и плуваха подир княжеския кораб.

„Но те ме поздравяват по същия начин, както приветствуват негово величество!…“ — помисли князът.

И гордост изпълни сърцето му, като видя толкова украсени и окичени кораби, които можеше да спре с едно кимване на главата, и тия хиляди хора, които бяха зарязали работата си и се излагаха на осакатяване, дори на смърт, само за да зърнат божествения му образ.

Рамзес особено се опияняваше от гръмките викове на тълпата, които не преставаха нито за миг. Те изпълваха гърдите му, удряха го в главата, издигаха го във висините. Струваше му се, че ако скочи от мостика, дори няма да докосне водата, защото ентусиазмът на масите би го грабнал и би го понесъл към небето като птица.

Когато корабът се поприближи до левия бряг, фигурите на отделните хора от множеството се очертаха по-ясно и князът забеляза нещо, което не бе очаквал. Докато първите редици от множеството ръкопляскаха и пееха, по-назад безброй тояги енергично се стоварваха върху гърбовете.

Учуден, наместникът се обърна към номарха на Мемфис:

— Погледни, ваше достойнство… Там, изглежда, работят тоягите?…

Номархът заслони очи с ръка, шията му почервеня.

— Възможно е — отвърна номархът. — Сигурно полицията е заловила банда крадци…

— Бият… Разбира се, че бият — повтори Рамзес.

— Прости, достопочтени господарю, но зрението ми е слабо.

Не особено доволен, престолонаследникът отиде в задната част на кораба между инженерите и оттук погледна към Мемфис.

Двата бряга нагоре по Нил почти опустяваха, лодките бяха изчезнали, геранилата за черпене на вода работеха, като че ли нищо не се беше случило.

— Свърши ли се вече тържеството?… — попита князът един от инженерите, като посочи нагоре по реката.

— Да… Хората се върнаха на работа — отвърна инженерът.

— Много бързо!…

— Трябва да наваксат загубеното време — каза непредпазливо инженерът.

Престолонаследникът трепна и изгледа пронизително говорещия. Но веднага се успокои и се върна в шатрата си. Възгласите вече не го интересуваха. Беше мрачен и мълчалив.

След прилива на гордост той почувствува презрение към тая тълпа, която така бързо преминаваше от ентусиазма към черпещите кална вода геранила.

На това място Нил почваше да се дели на ръкави. Корабът на номарха на номеса Аа зави на запад и след един час спря на брега. Тук тълпите бяха още по-многобройни, отколкото край Мемфис. Издигнати бяха много стълбове със знамена, както и триумфални арки, целите обвити със зеленина. Между хората все по- често можеха да се видят лица и дрехи на чужденци.

Когато князът слезе на брега, към него се приближиха жреци с балдахин, а достопочтеният номарх Отоес му каза:

— Добре дошъл, наместнико на божествения фараон, в територията на номеса Аа. В знак на твоята милост, която е като небесна роса за нас, благоволи да принесеш жертва на бога Птах, нашия патрон, и приеми под своето покровителство и власт тоя номес с неговите храмове, чиновници, население, добитък, храни и всичко, което се намира тук.

После номархът му представи група елегантни младежи, ухаещи, начервени, облечени в златоткани дрехи. Това бяха близките и далечни роднини на номарха и местната аристокрация.

Рамзес ги изгледа внимателно.

— Аха! — извика той. — Струваше ми се, че на тия благородници нещо им липсва. Сега виждам, нямат перуки…

— Понеже ти, достойни княже, не носиш перука — и нашата младеж реши да не носи тая украса — отвърна номархът.

След това обяснение един от младежите застана зад княза с ветрило, друг с щит, трети с копие и шествието започна. Престолонаследникът вървеше под балдахина, пред него — жрец с кадилница, в която горяха благовония, а накрая няколко млади момичета, които хвърляха рози по пътеката, по която щеше да мине князът.

Народът в празнични облекла, със зелени вейки в ръце, беше образувал шпалир и викаше, пееше или падаше ничком пред наследника на фараона. Но князът забеляза, че въпреки шумните прояви на радост лицата са мъртви и загрижени. Забеляза също, че множеството е разделено на групи, ръководени от някакви хора, и че цялата тая радост се проявява по команда. И отново почувствува в себе си студено презрение към тая сган, която дори не умее да се радва.

Шествието се приближи бавно до колоната, която служеше за граница между номесите Аа и Мемфис. По тая колона имаше надписи със сведения за големината, населението и броя на селищата в провинцията, а от четвъртата страна беше поставена статуята на бога Птах, загърнат от гърдите до петите с покривало, с обикновена шапчица на глава и жезъл в ръка.

Един от жреците подаде на княза златна лъжичка с димящи благовония. Престолонаследникът зашепна препоръчваните за тия случаи молитви, повдигна кадилницата до лицето на божеството и няколко пъти се поклони ниско.

Възгласите на народа и жреците се засилиха още повече, при все че между аристократическата младеж се забелязваха иронични усмивки и подигравки. Но князът, който, откак се беше помирил с Херхор, проявяваше подчертано уважение към боговете и жреците, смръщи леко вежди и в миг всички младежи промениха държането си. Станаха сериозни, а някои паднаха ничком пред колоната.

„Вярно е — помисли князът, — че хората от благороден произход са по-добри, отколкото тая тълпа… Каквото и да правят, правят го от сърце, не като тия, които крещят в моя чест, но гледат час по-скоро да се върнат в своите обори и работилници…“

Сега по-добре от когато и да било той прецени разстоянието, което съществуваше между него и простолюдието. И разбра, че само аристокрацията е класа, с която го свързват общи чувства. Ако изчезнеха внезапно тия нагиздени младежи и прекрасни жени, чиито пламтящи погледи следят всяко негово движение, за да му услужат в същия миг и изпълнят заповедите му, ако те изчезнеха, князът би се чувствувал сред тия неизброими тълпи по-самотен, отколкото сред пустинята.

Осем негри донесоха лектика, украсена над балдахина с щраусови пера. Князът седна в нея и се отправи за столицата на номеса, Сохем, където отседна в двореца.

В тая област, която отстоеше на няколко мили от Мемфис, Рамзес прекара около един месец. И цялото това време изтече в приемане на просители, в чествувания, представяне на чиновници и пиршества.

Пиршествата бяха двойни: в двореца, където участвуваше само аристокрацията, и във вътрешния двор, където се печеха цели волове, изяждаха се стотици хлябове и се изпиваха стотици делви пиво. Тук угощаваха прислугата на княза и низшите чиновници в номеса.

Рамзес беше поразен от щедростта на номарха и от привързаността на местните сановници, които го обкръжаваха денем и нощем, внимателни към всеки негов жест и готови да изпълнят заповедите му.

Най-сетне, изморен от забавите, князът заяви на достопочтения Отоес, че иска да се запознае по- отблизо със стопанството на областта, защото е получил такава заповед от негово величество фараона.

Желанието му беше изпълнено. Номархът помоли княза да седне в една лектика, носена само от двама души, и с голяма свита го отведе в храма на богинята Хатор28. Там