нашето жреческо съсловие трябва да се издигне, а ти, свети пророче Бероес, ще ни помогнеш.

— Трябва преди всичко да се облекчи положението на народа — намеси се Пентуер.

— Жреците… Народът!… — каза сякаш на себе си Херхор. — Тук преди всичко трябва да се обуздаят тия, които желаят война… Вярно е, че негово величество фараонът е на моя страна и струва ми се, успях да си създам известно влияние върху сърцето на достойния престолонаследник — дано живеят вечно! Но Нитагер, за когото войната е необходима като водата за рибата… И военачалниците на наемните войски, които само по време на война имат някакво значение у нас… И нашата аристокрация, която мисли, че войната ще изплати финикийските им дългове и ще им донесе богатства…

— В това време земеделците изнемогват от тежък труд, а работниците по обществените строежи се бунтуват поради жестокостта на началниците си — подхвърли Пентуер.

— Тоя все на своето си! — каза замисленият Херхор. — Мисли си ти, Пентуер, за селяните и работниците, а ти, Мефрес, за жреците. Не зная какво ще успеете да направите, но аз се кълна, че ако собственият ми син тласне Египет към война, ще унищожа и него!

— Така постъпи — каза халдеецът. — Най-сетне, който иска, нека води война, само че не там, където може да се сблъска с Асирия.

С това съветът свърши. Халдеецът наметна шарфа през рамо и спусна воала върху лицето си; Мефрес и Херхор застанаха от двете му страни, а Пентуер зад тях; всички бяха обърнати към олтара.

Когато Бероес скръсти ръце върху гърдите си и почна да шепне, в подземието отново настъпи неспокойно раздвижване, зачу се нещо като далечна глъчка, която учуди останалите трима жреци. Тогава магът се обади с висок глас:

— Бараланенсис, Балдахиенсис, Паумахие, призовавам ви да бъдете свидетели на нашия договор и да подкрепите нашите намерения…

Понесе се звук от тръби, който беше така ясен, че Мефрес се наведе доземи, Херхор се огледа учуден, а Пентуер коленичи, разтрепера се и запуши уши.

Пурпурната завеса на олтара се залюля, а гънките й добиха такава форма, като че ли иззад нея искаше да излезе човек.

— Бъдете свидетели — викаше халдеецът с променен глас, — о, вие, небесни и адски сили! А който не спази договора или го издаде, нека бъде проклет…

— Проклет!… — повтори някакъв глас.

— И унищожен…

— И унищожен…

— В тоя видим и в оня невидим живот. От неизреченото име на Йехова, от чийто звук земята трепери, морето отстъпва от бреговете, огънят гасне и всички елементи в природата се разлагат…

В подземието се разрази истинска буря. Звуците на тръби се смесваха с ехото на някакви далечни гръмотевици. Завесата на олтара се повдигна почти хоризонтално и зад нея, сред светкавици, се показаха някакви странни създания, получовеци, полурастения, полуживотни, преплетени в кълбо.

Внезапно всичко утихна и Бероес бавно се издигна във въздуха над главите на тримата жреци.

В осем часа сутринта харанецът Пхут се върна във финикийската странноприемница „При кораба“, където вече се бяха намерили задигнатите от крадците негови торби и сандък. А няколко минути по-късно дойде и довереният слуга на Асархадон. Стопанинът го заведе в мазето и го попита късо:

— Е?…

— Прекарах цяла нощ на площада пред храма на Сет — отвърна слугата. — Към девет часа вечерта от градината, която се намира през пет двора от дома „Зелена звезда“, излязоха трима жреци. Единият от тях, с черна брада и коса, се отправи през площада към храма на Сет. Затекох се след него, но падна такава мъгла, че той изчезна от очите ми. Дали се е върнал в „Зелена звезда“ и кога — не зная.

След като изслуша рапорта на слугата си, Асархадон се чукна по челото и заговори на себе си:

— Щом моят харанец се облича като жрец и отива в храма, значи, е жрец; щом носи брада и коса, трябва да е халдейски жрец, а щом се вижда тайно с тукашните жреци, значи, че в това се крие някаква хитрост. Няма да съобщя на полицията, за да не хлътна и аз. Но ще уведомя някого от влиятелните сидонци, защото зад цялата тая работа може да се крие някоя сделка, ако не за мене, поне за нашите хора.

Скоро се върна и другият пратеник. И с него Асархадон слезе в мазето, където чу следното:

— Цяла нощ стоях срещу дома „Зелена звезда“. Харанецът беше там, напи се и вдигна такъв шум, че полицаят трябваше да обръща внимание на портиера…

— Какво?… — попита стопанинът. — Харанецът бил цялата нощ в „Зелена звезда“ и ти си го видял?…

— Не само аз, но и полицаят…

Асархадон доведе отново първия слуга и накара двамата да повторят разказа си. Те го повториха точно, всеки своето. От това излизаше, че харанецът Пхут през цялата нощ се беше забавлявал в „Зелена звезда“ и не беше напуснал нито за миг тоя дом, а в същото време късно вечерта тръгнал за храма на Сет, откъдето не се върнал!

— О!… — измърмори финикиецът. — В цялата тая работа трябва да се крие някакво много голямо моше-ничество… Ще трябва колкото се може по-скоро да уведомя старейшините на финикийската община, че тоя хет може да бъде едновременно на две места. А него ще помоля да се махне от странноприемницата ми… Не обичам хора, които имат две лица: едно свое, друго — в запас. Защото такъв човек е или голям крадец, или чародей, или заговорник.

Понеже Асархадон се боеше от тия неща, за да се предпази срещу магиите, прочете молитви пред изображенията на всички богове, които украсяваха кръчмата му. После се затече в града, където уведоми за случилото се старейшината на финикийската община и старейшината на сдружението на крадците. Най- сетне, като се върна в къщи, повика десетника на стражата и заяви, че Пхут може да е опасен човек. Накрая поиска от харанеца да напусне странноприемницата му, защото няма печалба от него, а само подозрения и загуби.

Пхут се съгласи с готовност и заяви, че още тази вечер ще отплува за Тива.

„Дано не се върнеш оттам!… — помисли гостоприемният стопанин. — Дано изгниеш в каменните кариери или се удавиш в реката и те изядат крокодилите!“

Пътуването на престолонаследника започна през най-хубавото време на годината, през месец фаменут (края на декември, началото на януари).

Водата беше спаднала до половината на най-високото си равнище и непрестанно откриваше нови площи земя. Множество салове, натоварени с пшеница, плаваха от Тива към морето; в Долен Египет косяха детелината и сената. Портокаловите и наровите дървета се бяха покрили с цвят, а по нивите сееха лупина, лен, ечемик, бакла, фасул, краставици и други варива и зеленчуци.

Съпроводен до мемфиското пристанище от жреци, от висши държавни чиновници, от гвардията на негово величество фараона и от грамадни тълпи народ, към десет часа сутринта князът-наместник Рамзес се качи на позлатеното си корабче. Под палубата, върху която се издигаха скъпоценни шатри, двадесет войници бяха седнали при веслата, а под мачтата и на двата края на кораба заеха местата си най-добрите хидроинженери. Едни се грижеха за платната, други командуваха гребците, трети направляваха плавателния съд.

Рамзес покани на корабчето си достопочтения първожрец Мефрес и светия отец Ментезуфис, които щяха да го придружават при пътуването и да му помагат в управлението. Повика и достопочтения номарх на Мемфис, който изпращаше княза до границите на своята провинция.

На няколкостотин крачки пред наместника плаваше прекрасният кораб на достопочтения Отоес, номарха на Аа — съседна на Мемфис провинция. А отзад — безброй лодки с придворни, жреци, офицери и чиновници.

Храната и прислугата бяха изпратени по-рано.

До Мемфис Нил тече между две планински вериги. По-нататък планините завиват на изток и на запад, а реката се разделя на няколко ръкава, водите на които се влачат към морето през просторна равнина.

Когато корабът се откъсна от пристанището, князът поиска да поговори с първожреца Мефрес. Но в тоя