Тя седна при него, изяде няколко фурми и загледана в дланта му, заговори:

— Ти идеш от далечната страна на Бретор и Хагит21. Пътувал си щастливо…От няколко дни финикийците те следят — добави тя по-тихо. — Пристигнал си за пари; макар че не си търговец… Ела при мене днес след залез слънце… Желанията ти ще се изпълнят — продължи тя гласно. — Живея на улицата край гробниците, в къщата „Зелена звезда“ — прошепна тя. — Само че пази се от крадци, които са хвърлили око на твоето богатство — завърши тя, като видя, че почтеният Асархадон подслушва.

— В моя дом няма крадци!… — избухна финикиецът. — Сигурно крадат тия, дето идват от улицата.

— Не се сърди, старче — отвърна саркастично жрицата. — Защото веднага ти излиза червена черта на шията, а това означава смърт.

Като чу това, Асархадон плю три пъти и тихо изрече заклинание срещу лоши предсказания. А когато се отдръпна навътре в галерията, жрицата почна да кокетничи с харанеца. Даде му роза от венеца си, на сбогуване го прегърна и се отправи към другите маси.

Пътникът кимна на стопанина.

— Искам — каза той — тая жена да дойде у мене. Нареди да я заведат в стаята ми.

Асархадон го погледна в очите, плесна с ръце и се разсмя.

— Тифон22 те е овладял тебе, харанецо!… — извика той. — Ако се случи нещо такова в моя дом с египетска жрица, ще ме изгонят от града. Тук може да се приемат само чужденки.

— Тогава аз ще отида при нея — отвърна Пхут. — Тя е мъдра и благочестива жена и ще ми помогне в много неща. След залез слънце ще ми дадеш водач, за да не се заблудя по пътя.

— Всички зли духове са се вселили в сърцето ти — отговори стопанинът. — Ти знаеш ли, че това познанство ще ти струва двеста драхми, а може и триста, без да се смята това, което ще трябва да дадеш на прислужничките и храма? А за такава сума, да речем, за петстотин драхми, можеш да имаш млада и девствена жена, например дъщеря ми, която е на четиринадесет години и като разумно момиче си събира зестра. Чуй ме и не се влачи нощем из непознат град, защото ще попаднеш в ръцете на полицията или на крадците, а се възползувай от това, което боговете ти предлагат в къщи. — Искаш ли?…

— А дъщеря ти ще дойде ли с мене в Харан? — попита Пхут.

Стопанинът го изгледа смаян. Внезапно той се плесна по челото, сякаш отгатна някаква тайна, и като улови пътника за ръка, издърпа го до една странична ниша.

— Зная вече всичко! — зашепна той развълнуван. — Ти… търгуваш с жени… Но помни, че ако отвлечеш дори само една египтянка, ще загубиш богатството си и ще те пратят в каменните кариери. Освен… ако ме вземеш за съдружник, защото познавам всички пътища…

— В такъв случай ще ми кажеш как да отида до дома на тая жрица — отвърна Пхут. — Помни, че след залез слънце трябва да имам водач, а утре — торбите и сандъка си, защото иначе ще се оплача в съда.

Като каза това, Пхут излезе от гостилницата и се качи в стаята си.

Побеснял от гняв, Асархадон се приближи до масата, на която гуляеха финикийски търговци, и повика настрани един от тях, Куш.

— Хубави гости ми водиш, няма какво!… — каза стопанинът, без да може да овладее разтреперания си глас. — Тоя Пхут почти нищо не яде, кара ме аз да изкупувам вещите му от крадците, а сега, сякаш за да унизи къщата ми, иска да върви при египетска танцьорка, вместо да дари с нещо моите жени.

— Какво чудно има? — отвърна Куш, както се смееше. — Финикийки е могъл да срещне в Сидон, а тук предпочита египтянки. Глупак е тоя, който на Кипър не пие кипърско вино, а търси тирско пиво.

— А пък аз ти казвам — прекъсна го стопанинът, — че е опасен човек… Преструва се на обикновен гражданин, а прилича на жрец.

— Ти, Асархадон, имаш вид на първожрец, а пък си само кръчмар. Пейката не престава да бъде пейка, макар да е покрита с лъвска кожа.

— Но защо отива при жрици?… Готов съм да се закълна, че това е хитрост и че тоя хетски дръвник не отива да пирува с жени, а на някакво заговорническо събрание.

— Злоба и алчност са помрачили ума ти — отвърна Куш сериозно. — Приличаш на човек, който търси тиква на смокиново дърво, а не вижда смокините. За всеки търговец е ясно, че щом Пхут има да получава пет таланта от жрец, трябва да се помъчи да спечели благоволението на всички, които се въртят около храмовете. Но ти не разбираш тия неща…

— Защото сърцето ми подсказва, че това трябва да е някой асирийски пратеник, който дебне да погуби негово величество.

Куш го изгледа презрително.

— Тогава следи го и наблюдавай всяка негова стъпка. Ако откриеш нещо, ще получиш част от имуществото му.

— Ето, сега каза умна приказка! — рече стопанинът. — Нека тоя плъх да върви при жриците, а оттам, където си иска. Но аз ще изпратя подире му мои очи, от които нищо не може да се скрие.

Към девет часа вечерта Пхут напусна странноприемницата „При кораба“, придружен от негър, който носеше факла. Половин час преди това Асархадон изпрати на улицата край гробниците свой доверен човек, като му заповяда да следи внимателно дали харанецът няма да се измъкне от къщата „Зелена звезда“ и къде ще отиде.

Друг доверен човек на стопанина тръгна на известно разстояние зад Пхут; по тесните улици той се криеше до стените на къщите, а по широките се преструваше на пиян.

Улиците бяха пусти, носачите и уличните продавачи спяха. Светеше само в жилищата на занаятчиите, които продължаваха да работят, или у богатите хора, които пируваха върху плоските покриви. Отвсякъде се чуваха звуци на арфи и флейти, песни, смехове, удари на чукове, скърцане на дърводелски триони, понякога пиянски вик или зов за помощ.

Повечето от улиците, по които минаваха Пхут и робът, бяха тесни, криви и неравни. Колкото по се приближаваха до целта, толкова повече сградите ставаха по-ниски, едноетажните къщи — по-многобройни; виждаха се все повече градини или по-скоро палми, смокини и малки акации, които се навеждаха през зидовете, сякаш се готвеха да бягат.

На улицата край гробниците гледката внезапно се промени. Мястото на високите къщи заеха просторни градини, а сред тях — елегантни вили. Негърът се спря пред една врата и угаси факлата.

— Ето, тук е „Зелена звезда“ — каза той и като се поклони ниско на Пхут, тръгна обратно за в къщи.

Харанецът почука на вратата. След малко се показа вратарят. Той изгледа внимателно дошлия и промърмори:

— Анаел, Сахиел…

— Амабиел, Абалидот — отговори Пхут.

— Бъди поздравен — каза вратарят и бързо отвори вратата.

След като измина двадесетина крачки между дърветата, Пхут се намери в преддверието на малък дворец, където го посрещна познатата жрица. В дъното стоеше човек с черна брада и коса, който толкова приличаше на него, че той не можа да скрие учудването си.

— Той ще те замести пред тия, които те следят — каза усмихнато жрицата.

Човекът, преоблечен като харанец, сложи на главата си венец от рози и придружен от жрицата, тръгна към горния етаж, където веднага се разнесоха звуци от флейта и се чу звън на чаши. А двама низши жреци отведоха Пхут в градината, където беше банята. Там го изкъпаха, сресаха косата му и го облякоха в бели дрехи.

От банята тримата отново излязоха на алеята, минаха през няколко градини и най-сетне се намериха на някакъв пуст площад.

— Там са старите гробници — обърна се един от жреците към Пхут, — там е градът, а тук — храмът. Тръгни, накъдето искаш, и нека мъдростта ти посочи пътя, а светите думи да те закрилят от опасности.

Двамата жреци се върнаха в градината, а Пхут остана сам. Нощта беше безлунна, но доста ясна. В