около четиридесет години, с буйна коса, с черна като смола брада, със замислени очи и чудно благородни черти, които сякаш никога не се променяха от гняв или тревога.

„Опасна птица!… — мислеше стопанинът, като го гледаше изпод око. — Прилича на жрец, а носи тъмно наметало… Остави при мен ценности и злато за цял талант, а не яде месо и не пие вино… Трябва да е или велик пророк, или голям злодей!…“

В двора влязоха двама голи псили — укротители на змии, с торба, пълна с отровни влечуги, и започнаха да показват изкуството си. По-младият наду свирка, а по-възрастният пусна по тялото си малки и големи змии, всяка от които можеше да разгони гостите от странноприемницата „При кораба“. Свирката пищеше все по-пронизително, укротителят се виеше, правеше гримаси, трепереше конвулсивно и непрекъснато дразнеше влечугите. Най-сетне една змия го ухапа по ръката, друга по лицето, а той пък изяде жива трета — най-малката. Гостите и прислугата наблюдаваха с известна уплаха играта на укротителя. Те трепереха, когато той дразнеше влечугите, и затваряха очи, когато змията го хапеше. Но когато изяде змията — всички завиха от радост и удивление.

Само пътникът от предната галерия не напусна възглавниците си, дори не благоволи да погледне това зрелище. А когато змиеукротителят се приближи за пари, пътникът хвърли на пода два медни утена и му даде знак с ръка да не се приближава повече.

Зрелището продължи около половин час. Когато псилите напуснаха двора, при стопанина дотърча негърът, който обслужваше стаите за гости, и му зашепна нещо угрижено. После неизвестно откъде се появи десетникът на квартала и като отведе Асархадон в една отдалечена ниша, дълго говори с него. Достопочтеният собственик на странноприемницата се биеше в гърдите, кършеше ръце или се хващаше за главата. Накрай ритна негъра в корема, нареди да поднесат на десетника печена гъска и кана кипърско вино, а сам се приближи до госта от предната галерия, който сякаш продължаваше непрекъснато да дреме, при все че очите му бяха отворени.

— Неприятни новини имам за тебе, благородни гостенино — рече стопанинът и седна при пътника.

— Боговете изпращат на хората дъжда и тъгата, когато поискат — отвърна равнодушно гостът.

— Докато гледахме тук псилите — продължи стопанинът, като скубеше прошарената си брада, — крадци се промъкнали на втория етаж и откраднали вещите ти… Трите торби и сандъка, навярно много скъп!…

— Трябва да уведомиш съда за сполетялото ме нещастие.

— Защо съда?… — прошепна стопанинът. — У нас крадците си имат свое сдружение… Ще изпратим човек до старейшината им, ще оценим вещите, ще му платиш двадесет процента от стойността и всичко ще се намери. Аз мога да ти помогна.

— В моята страна — каза пътникът — никой не се пазари с крадците и аз няма да направя това. Живея у тебе, на тебе поверих имуществото си и ти отговаряш за него.

Достопочтеният Асархадон почна да се чеше по гърба.

— Пътнико от далечна страна — заговори той с тих глас, — вие, хетите, и ние, финикийците, сме братя; затова искрено те съветвам да не се залавяш с египетския съд, защото той има само една врата; през нея се влиза, но няма врата, през която човек да излезе…

— Боговете и през стена ще изведат невинния — отвърна гостът.

— Невинен!… Кой от нас е невинен в тая земя на робството? — прошепна стопанинът. — Ето, погледни — там дояжда печена гъска десетникът, великолепна гъска, която аз сам бих изял с най-голямо желание. А знаеш ли защо откъснах от устата си това лакомство и му го поднесох?… Защото десетникът дойде да разпитва за тебе…

Като каза това, финикиецът погледна изкосо към пътника, който обаче нито за миг не изгуби самообладание.

— Пита ме десетникът — продължи стопанинът: — „Кой е тоя, черният, който цели два часа седи над шепа фурми?…“ Аз му казвам: „Много благороден човек… достойният Пхут.“ — „Откъде е?…“ — „От страната на хетите, от град Харан; там той има солидна къща на три етажа и притежава много земя.“ — „Защо е дошъл тук?“ — „Дошъл е, казвам, да прибере от един жрец петте таланта, които още баща му бил дал взаем.“

А знаеш ли, благородни човече — продължи ханджията, — какво ми отговори десетникът?… Тия думи ми каза: „Асархадон, знам, че си верен слуга на негово величество фараона и че поднасяш добри гозби и неподправено вино; затова ти казвам — пази се!… Пази се от чужденците, които не свързват познанства, избягват виното и всякакви удоволствия и мълчат. Тоя харанец Пхут може да излезе асирийски съгледвач.“

Сърцето ми замря, като чух това — продължи стопанинът. — Но на тебе, изглежда, ти е все едно!… — възмути се той, когато видя, че дори това страшно обвинение не смути спокойствието на хета.

— Асархадон — обади се след малко гостът, — поверих ти себе си и своето имущество. Постарай се да ми бъдат върнати торбите и сандъкът, защото в противен случай ще се оплача пред същия тоя десетник, който доизяжда гъската, предназначена за тебе.

— Но… тогава позволи да платя на крадците поне петнадесет на сто от стойността на твоите неща — възрази стопанинът.

— Нямаш право да плащаш.

— Дай им поне тридесет драхми.

— Нито утен.

— Дай на тия нещастници поне десет драхми.

— Иди си в мир, Асархадон, и моли боговете да ти възвърнат разума — отвърна пътникът със същото спокойствие.

Стопанинът скочи от възглавниците, задъхан от възмущение.

„Ех, че гад!… — помисли си той. — Не е дошъл само за дълга си той… Сигурно и хубава работица ще направи тук… Сърцето ми подсказва, че трябва да е голям търговец, а може и ханджия, който в съдружие с жреците и съдиите ще отвори някъде под носа ми нова странноприемница… Дано огън небесен го изпепели преди това!… Дано проказа го изсмуче!… Скъперник, измамник, крадец, от когото честният човек не може да изкара нито една драхма!“

Благородният Асархадон още не бе успял да уталожи гнева си, когато на улицата се разнесоха звуци от флейта и барабан, а след малко в двора се втурнаха четири почти голи танцьорки. Носачите и моряците ги посрещнаха с радостни възклицания, дори солидните търговци от галериите ги загледаха с любопитство и почнаха да си подхвърлят забележки за красотата им. С движение на ръцете и с усмивки танцьорките поздравиха присъствуващите. Една засвири на двойна флейта, друга й акомпанираше с барабан, а двете по-млади затанцуваха в кръг из двора така, че почти не остана гост, когото да не закачат с прозирните си наметала.

Пиещите почнаха да пеят, да викат и да канят танцьорките при себе си, а между простолюдието на двора избухна свада, но пазачите я прекратиха бързо, като издигнаха нагоре тръстиковите тояги. Само един либиец, раздразнен от тоягите, извади нож, но двама негри го уловиха за ръцете, взеха му няколко медни пръстена за храната и го изхвърлиха на улицата.

Междувременно една от танцьорките остана при моряците, две отидоха между търговците, които им предложиха вино и сладкиши, а най-възрастната тръгна да обикаля масите и да събира пари.

— За храма на божествената Изида!… — викаше тя. — Дайте, благочестиви чужденци, за храма на Изида, богинята, покровителка на всяко живо същество… Колкото повече дадете, толкова повече щастие и благословия ще се излеят над вас… За храма на майката Изида!…

Хвърляха й върху барабана кълбенца медна тел, понякога зърно злато. Един търговец попита дали може да я посети, тя кимна усмихната.

Когато се изкачи на предната галерия, харанецът Пхут посегна към кожената си кесия, извади златен пръстен и каза:

— Истар е велика и добра богиня, приеми това за нейния храм.

Жрицата го погледна проницателно и прошепна:

— Анаел, Сахиел…

— Амабиел, Абалидот — отговори със същия тон пътникът.

— Виждам, че обичаш светата майка Изида — каза жрицата високо. — Трябва да си богат и си щедър, затова ще ти поврачувам.