свитата остана в преддверието, а номархът заповяда на носачите да изнесат княза на върха на един от пилоните, където го придружи и той.

От върха на тая шестетажна кула, откъдето жреците наблюдаваха небето и с помощта на разноцветни флагове разменяха сведения със съседните храмове в Мемфис, Атрибис и Аму, погледът обхващаше в радиус от няколко мили почти цялата област.

От това място достопочтеният Отоес показа на престолонаследника къде се намират нивите и лозята на фараона, кой канал се почиства в тоя момент, кой яз се поправя, къде се намират пещите за леене на бронз, къде са царските хамбари, къде — блатата, обрасли в лотос и папирус, кои ниви са засипани с пясък и тъй нататък.

Рамзес беше възхитен от прекрасната гледка и горещо благодари на Отоес за изпитаното удоволствие. Но когато се върна в двореца и по съвета на баща си се залови да запише впечатленията си, той се убеди, че познанията му за икономическото положение на номеса Аа никак не са се увеличили.

След няколко дни Рамзес отново поиска от Отоес обяснения относно администрацията на областта. Тогава достопочтеният номарх заповяда да се съберат всички чиновници и да преминат пред престолонаследника, който бе седнал на един подиум в централния двор.

И тръгнаха да минават пред наместника старши и младши ковчежници, писари, които водеха сметките за зърнените храни, виното, добитъка и тъканите, началници на зидари и копачи, сухопътни и хидроинженери, лекари, специалисти по всевъзможни болести, офицери от работнически полкове, писари от полицията, съдии, надзиратели на затвори, дори парасхити и палачи. След тях достопочтеният номарх представи на Рамзес собствените му чиновници в тая област. И князът с голямо учудване узна, че в номеса Аа и в град Сохем той има: личен колар, лъконосец, носач на щита, на копието и топора му, около двадесет носачи на лектики, няколко готвачи, виночерпци, фризьори и много други служители, които се отличаваха с привързаността и верността си, при все че Рамзес съвсем не ги познаваше и дори не беше чувал имената им.

Изморен и отегчен от безплодния преглед на чиновниците, князът изпадна в отчаяние. Ужасяваше го мисълта, че не може нищо да разбере и следователно е неспособен да ръководи държавата. Но дори пред самия себе си се боеше да признае това.

Та ако не е в състояние да управлява Египет и хората разберат това, какво му остава тогава?… Само смъртта. Рамзес чувствуваше, че вън от трона няма за него щастие, че без власт не би могъл да съществува.

Но след като почина няколко дни, доколкото може да се почива в хаоса на дворцовия живот, той отново повика Отоес и му каза:

— Помолих те, ваше достойнство, да ме запознаеш с начина, по който управляваш номеса си. Ти постъпи така: показа ми страната и чиновниците, но аз още нищо не зная. Напротив, приличам на човек, попаднал в подземията на нашите храмове, който вижда около себе си толкова пътища, че накрая не може да излезе на бял свят.

Номархът се разтревожи.

— Какво да правя?… — извика той. — Какво искаш от мене, повелителю?… Кажи само една думичка и ще ти дам поста си, и богатството си, дори и главата си.

А като видя, че князът посрещна ласкаво тия уверения, той продължи словоохотливо:

— През време на пътуването си ти видя населението на тоя номес. Ще кажеш, че не бяха всички. Вярно. Ще заповядам да излезе цялото население, а то е около двесте хиляди мъже, жени, старци и деца. От върха на пилона ти благоволи да разгледаш нашата територия. Но ако желаеш, можем отблизо да видим всяка нива, всяко село, всяка улица на град Сохем.

Най-сетне показах ти чиновниците. Вярно е, че иай-низшите отсъствуваха. Но само заповядай и още утре всички ще се изправят пред лицето ти и ще легнат пред тебе по корем.

Какво да направя още?… Отговори ми, най-достойни господарю!…

— Аз вярвам в твоята преданост — отвърна князът. — Обясни ми тогава две неща: първо — защо са намалени доходите на негово величество фараона и, второ, ти сам какво вършиш в тоя номес?…

Отоес се смути и князът добави бързо:

— Искам да зная какво правиш тук и по какъв начин управляваш, защото аз съм млад и едва сега започвам да управлявам.

— Но притежаваш мъдростта на старец! — прошепна номархът.

— Правилно е следователно — продължи князът — да питам хората с опит, а ти да ме учиш.

— Всичко ще ти покажа и разкажа, ваше достойнство — каза Отоес. — Но трябва да се измъкнем някъде, където не се вдига врява…

Наистина из вътрешните и външните дворове на двореца, в който беше отседнал князът, се тълпеше такова множество хора, сякаш имаше панаир. Те ядяха, пиеха, пееха, бореха се или се гонеха и всичко това в чест на наместника, на когото служеха.

Към три часа след пладне номархът заповяда да изведат два коня и той заедно с Рамзес излезе вън от града и двамата поеха в западна посока. Придворните, останали в двореца, продължиха да се забавляват още по-весело.

Денят беше прекрасен, прохладен, земята — покрита с цветя и зеленина. Над главите на ездачите пееха птици, въздухът ухаеше.

— Колко е приятно тук! — извика Рамзес. — За пръв път от цял месец мога да събера мислите си. А пък бях започнал вече да вярвам, че в главата ми се е настанил цял полк военни колесници и от сутрин до вечер правят учение.

— Такава е съдбата на повелителите на света — отвърна номархът.

Спряха на хълма. Под тях се простираше широка ливада, прорязана от син поток. На север и юг се белееха стените на едно градче. Оттатък ливадата, чак до самия хоризонт, се виждаха червените пясъци на западната пустиня, откъдето понякога като от пещ лъхваше горещ вятър.

По ливадата пасяха безброй стада добитък: рогати и безроги волове, овце, кози, магарета, антилопи, дори носорози. Тук-таме се виждаха мочурища, покрити с водорасли и храсти, сред които гъмжеше от ята диви гъски, патици, гълъби, щъркели, ибиси и пеликани.

— Погледни, господарю — каза номархът, — ето как изглежда нашата страна Кене, Египет. Озирис възлюбил тоя пояс земя сред пустините, покрил го с растителност и животни, за да се ползува от него. После добрият бог взел човешки образ и станал първият фараон. А когато почувствувал, че тялото му увяхва, напуснал го и влязъл в своя син, а после в неговия син. По тоя начин Озирис живее между нас от векове като фараон и се ползува от Египет и от богатствата му, които сам е създал. Разраснал се господарят като могъщо дърво. Големите му клони са всички египетски царе, клоните — номарсите и жреците, а вейките — аристокрацията. Видимият бог седи на земния трон и прибира полагаемия му се данък от страната: невидимият приема жертви в храмовете и чрез устата на жреците изказва волята си.

— Ти казваш истината — намеси се князът. — Така е писано.

— Понеже Озирис-фараон — продължи номархът — не може сам да се занимава със земното стопанство, възложил е на нас, номарсите, които произхождаме от неговата кръв, да се грижим за имотите му.

— Това е истина — каза Рамзес. — Понякога дори слънчевият бог се въплътява в някой номарх и дава началото на нова династия. Така били създадени мемфиската, елефантийската, тиванската, коситската и други династии…

— То е напълно вярно — рече Отоес. — А сега ще ти отговоря на това, което ме попита.

Ти ме попита какво върша аз тук, в номеса?… Грижа се за именията на Озирис-фараона и за моя дял в тях. Погледни тия стада. Ти виждаш различни животни. Едни дават мляко, други месо, трети вълна и кожи. Същото е и с населението на Египет: едни доставят зърнени храни, други вино, тъкани, различни домашни вещи, сгради. А моята работа е да прибера от всекиго това, което дължи, и да го сложа пред нозете на фараона.

Разбира се, аз не бих смогнал сам да надзиравам толкова многобройни стада; затова съм избрал зорки кучета и мъдри пастири. Едните доят животните, стрижат ги, дерат ги; другите пазят да не би крадецът да ги окраде или хищник да ги разкъса. Същото е и с номеса: сам не бих могъл да събера всички данъци и да запазя хората от злото; затова имам чиновници, които вършат това, което трябва, а на мене дават сметка