за делата си.

— Всичко това е истина — прекъсна го князът. — Знам го и го разбирам. Но не мога да проумея защо са намалели доходите на негово величество, при все че сте така бдителни?

— Благоволи да си припомниш, ваше достойнство — отвърна номархът, — че бог Сет, макар да е роден брат на слънчевия Озирис, мрази го, воюва с него и руши всичките му дела. Той изпраща смъртоносни болести върху хората и добитъка, той е причина Нил да приижда понякога недостатъчно или пък прекалено буйно, той засипва през горещите сезони Египет с облаци пясък.

Когато годината е добра, Нил стига до пустинята, когато е зла — пустинята идва до Нил и тогава и царските доходи биват по-малки.

Погледни, господарю — продължи номархът и посочи към ливадата. — Тия стада са многобройни, но през време на моята младост те бяха още по-многобройни. А кой е виновен за това? Никой друг освен Сет, на когото човешките сили не са в състояние да се противопоставят. Тази огромна ливада някога беше още по-голяма и от това място не се виждаше пустинята, която днес ни ужасява.

Там, където боговете воюват, човек не може нищо да направи; където Сет побеждава Озирис, кой може да му попречи?

Достопочтеният Отоес завърши, князът оклюма глава. Не малко се бе наслушал той в училищата за благостта на Озирис и за злобата на Сет и още като дете се ядосваше, че никой не е надвил окончателно Сет.

„Щом порасна — мислеше той тогава, — ще грабна копие, ще потърся Сет и ще си премерим силите! …“

Но ето че сега гледаше необятните пространства, покрити с пясък — царството на злокобния бог, който намаляваше доходите на Египет, ала не мислеше за борба с него. Та как да се воюва с пустинята?… Човек може само да я заобикаля или да загине в нея.

Престоят в номеса Аа толкова измори престолонаследника, че за да може да почине и събере мислите си, той заповяда да се прекратят всички тържества в негова чест, а през време на пътуването му населението да не излиза да го приветствува.

Свитата на княза се учуди, дори се огорчи от това желание, но заповедта беше изпълнена и животът на Рамзес отново затече по-спокойно. Сега той имаше време да се занимава и с обучение на войниците, което беше най-приятното му занимание, а можеше и да подреди мислите си.

Затворен в най-отстранения кът на двореца, князът се опита да си даде сметка доколко е изпълнил заповедта на баща си.

Той беше огледал със собствените си очи номеса Аа: нивите му, градчетата, населението, държавните служители. Провери и се убеди, че източният край на тази провинция вече отстъпваше пред нашествието на пустинята. Забеляза също така, че трудещото се население е равнодушно и тъпо, че върши само това, което го карат, и то без желание. Най-сетне се убеди, че истински верни и обичащи го поданици може да намери само сред аристокрацията. Защото хората от тая среда са или сродени с фараоните, или принадлежат към военното съсловие и са внуци на войниците, воювали под знамената на Рамзес Велики.

Във всеки случай тия хора бяха искрено привързани към династията и бяха готови да й служат с искрено въодушевление. Не като селяните, които, след като изкрещяваха приветствията си, тичаха с все сили при свинете и воловете си.

Главната задача на мисията му обаче не беше решена. Рамзес не само не бе видял ясно причините за намаляването на царските доходи, но дори не умееше да формулира въпроса, защо работите вървят зле и как да се избегне злото? Чувствуваше само, че легендарната война на бог Сет с бог Озирис не обяснява нищо и не сочи никакъв изход.

А князът искаше в бъдеще като фараон да има големи доходи, каквито са имали някогашните владетели на Египет. И кипеше от гняв при мисълта, че когато се качва на престола, може да бъде беден като баща си, ако не и по-беден.

— Никога!… — викаше и стискаше пестници.

За да увеличи царските богатства, князът беше готов да се хвърли с меч срещу самия бог Сет и така да го насече на парчета, както богът направил с брат си Озирис. Но вместо жестокото божество и легионите му Рамзес виждаше около себе си пустота, мълчание и неизвестност.

Под влияние на тая борба със собствените си мисли той веднъж попита първожреца Мефрес:

— Кажи ми ти, свети отче, който знаеш всяка мъдрост: защо доходите на държавата намаляват и как можем да ги увеличим?

Първожрецът вдигна ръце.

— Да бъде благословен духът — извика той, — който ти подшушна тая мисъл, достойни господарю!… О, дано тръгнеш по стъпките на великите фараони, които покриха Египет с храмове, а чрез язовете и каналите увеличиха плодородните земи!…

Старецът толкова се развълнува, че заплака.

— Преди всичко — отвърна князът — отговори ми на това, което те питам. Защото как може да се мисли за строеж на канали и храмове, когато съкровището е празно? Египет го сполетя най-голямото нещастие: бедност заплашва владетелите му. Това преди всичко трябва да се разследва и поправи. Другото само ще дойде.

— Това, което искаш да знаеш, княже, ще го научиш само в храмовете, в подножието на олтара — каза първожрецът. — Само там може да бъде удовлетворена благородната ти любознателност.

Рамзес направи нетърпеливо движение.

— Храмовете закриват от очите на ваше достойнство цялата страна, дори съкровището на фараона!… Аз сам съм ученик на жреците, възпитавах се в сянката на храмовете, познавам тайнствените обреди, на които представяте злобата на Сет, смъртта и възкресението на Озирис. Но какво от това?… Когато баща ми ме попита по какъв начин да напълним съкровището, нищо няма да мога да му отговоря. Навярно ще трябва да го уговарям да се моли още по-дълго, отколкото досега!

— Ти богохулстваш, княже, защото не познаваш високите тайнства на религията. Ако ги познаеше, щеше да си отговориш на много въпроси, които те измъчват. А ако беше видял това, което аз съм видял!… Щеше да повярваш, че най-важното нещо за Египет е почитането на неговите храмове и жреци…

„Старците стават като децата“ — помисли князът и прекъсна разговора.

Първожрецът Мефрес се бе отличавал винаги с набожност, но напоследък в това отношение стигаше до чудачество.

„Хубаво ще изглеждам — каза си Рамзес, — ако се предам в ръцете на жреците, и то… за да участвувам в детинските им обреди. Мефрес може би и мене би накарал да стоя цели часове пред олтара с вдигнати ръце, както казват, че сам правел в очакване на чудо!…“

През месец фармути (края на януари, началото на февруари) князът се сбогува с Отоес, за да отпътува за номеса Хак. Той поблагодари на номарха и на другите знатни сановници за великолепния прием, но тръгна с тъга в душата си, защото чувствуваше, че няма да се справи със задачата, която му бе възложил неговият баща.

Изпратен от семейството и придворните на Отоес, наместникът се прехвърли със свитата си на десния бряг на Нил, където го посрещна достойният номарх Ранузер, придружен от велможи и жреци. Щом князът стъпи на територията на номеса Хак, жреците вдигнаха нагоре статуите на божеството Атму, патрон на тая провинция, чиновниците паднаха ничком, а номархът му подаде сърп и го помоли като наместник на фараона да започне жътвата. Започваше жътвата на ечемика.

Рамзес взе сърпа, отряза няколко ръкойки ечемич-ни класове и ги изгори заедно с благовония пред бога-пазител на границите. След него същото направиха номархът и най-първите сановници. Накрая започнаха жътвата селяните. Те събираха само класовете, които слагаха в чували; сламата оставаше на нивите.

Като изслуша богослужението, което го отегчи, князът се качи на една колесница. Напред излезе войскова част, след нея тръгнаха жреците, а подир тях двама сановници поведоха за юздите коня на престолонаследника. Зад Рамзес на друга колесница пътуваше номархът Ранузер, а след него многолюдна