— О, ако самият той не беше в тая черупка, щях да наредя да я разбият! — каза разгневено царицата.

— Защо? — попита министърът. — Князът нямаше да е потомък на първожреци и фараони, ако не дърпаше тия юзди, които, уви, му налагат законите или нашите, може би погрешни, обичаи. Във всеки случай той доказа, че когато трябва, умее да се владее. Дори има сили да признае собствените си грешки, което е рядко качество, а за престолонаследник — просто неоценимо.

От друга страна, князът иска да ни дразни с любимата си, това доказва, че го наранява немилостта, в която е изпаднал, макар това да е станало по най-благородни подбуди.

— Но тази еврейка!… — прошепна царицата, като мачкаше ветрилото си от пера.

— Сега вече съм спокоен за нея — каза министърът. — Тя е хубаво, но глупавичко същество, което нито мисли, нито умее да използува влиянието си върху княза. Тя не приема подаръци, дори не вижда никого, затворена в своята не особено скъпа клетка. С течение на времето може би ще се научи да използува положението си на княжеска наложница или поне да намали състоянието на престолонаследника с петнадесетина таланта. Но преди да се стигне дотам, тя ще омръзне на Рамзес…

— Дано всезнаещият Амон говори през твоите уста!

— В това съм сигурен. Князът нито за миг не е бил луд по нея, както се случва с младежите от нашата аристокрация; тях една ловка интригантка може да ги лиши и от имот, и от здраве, дори да ги доведе до съд. Князът се забавлява с нея като зрял мъж с робиня. А понеже Сара е бременна…

— Нима? — извика царицата. — Откъде знаеш?

— Това, което не знае нито негово достойнство престолонаследникът, нито дори Сара, нали?… — усмихна се Херхор. — Ние трябва да знаем всичко. Пък и не беше кой знае колко трудно да открия тази тайна. При Сара живее една нейна сродница, Тафет — рядко бъбрива жена.

— Викали ли са вече лекар?

— Повтарям, че Сара не знае нищо, а пък добрата Тафет, от страх да не би князът да охладнее към възпитаницата й, с удоволствие би откъснала главата на тази „тайна“. Но ние няма да й позволим. Та това ще бъде все пак княжеско дете.

— Но ако бъде син… Ваша милост знае, че би могъл да ни създаде грижи — подхвърли царицата.

— Всичко е предвидено — каза жрецът. — Ако бъде дъщеря, ще й дадем зестра и възпитание, както подобава на момиче от висок род. Но ако бъде син, тогава ще си остане евреин…

— Ах, моят внук — евреин!

— Не охладнявайте толкова рано към него, царице. Нашите пратеници ни съобщават, че израилският народ почва да жадува за цар. Следователно, докато детето порасне, тия желания ще узреят. Тогава ще им дадем владетел с наистина прекрасна кръв!…

— Ти си като орел, който само с един поглед обгръща и Изтока, и Запада… — отговори царицата и загледа възхитено министъра. — Чувствувам, че отвращението ми от това момиче започна да отслабва.

— И най-малката капка кръв на фараоните трябва да се издига над народите като звезда над земята — каза Херхор.

В тоя миг лодката на престолонаследника плаваше едва на няколко десетки крачки от голямата дворцова ладия; тогава съпругата на фараона се закри с ветрилото и погледна Сара през перата.

— Наистина е хубава!… — прошепна Никторис.

— Втори път вече казваш това, достопочтена царице.

— Значи, и това знаеш!… — усмихна се Никторис. Херхор наведе очи.

На малката лодка прозвуча арфа и Сара започна с разтреперан глас песента:

— „О, колко велик е господ, колко велик е господ, твоят бог, о, Израил!…“

— Чудесен глас! — прошепна царицата. Първожрецът слушаше внимателно.

— „Дните му нямат начало — пееше Сара, — а домът му е без граници. Под неговото око вековечните небеса се променят като одеяние, което човек облича и снема. Звездите пламват и угасват като искри от твърдо дърво, а земята е като тухла, която пътникът само веднъж докосва с крак и продължава, без да спира из пътя.

Колко велик е твоят господ, Израил! Няма човек, който би могъл да му каже: «Извърши това!…», нито съществува лоно, което би го създало. Той сътвори неизмеримите бездни, над които се издига, когато пожелае. Той искри светлина от тъмнината, а от земния прах — създава живите твари и им дарява глас.

За него хищните лъвове са като скакалци, грамадния слон смята за нищо, а китът до него е като младенец.

Неговата трицветна дъга дели небесата на две части и се опира на краищата на земята. Къде има порта, голяма колкото него? Грохотът на колесницата му кара народите да треперят и никой под слънцето не би се укрил от искрометните му стрели.

Негов дъх е северният вятър, който съживява съхнещите дървета, а подухването му е самумът, който изгаря земята.

Протегне ли ръка над водите, те се превръщат в камък. Той прелива моретата от едно място на друго, както невеста кваса в нощвите. Той раздира земята като прогнило платно и покрива голите планински върхове със сребрист сняг.

Той скрива в едно пшенично зърно сто нови зърна, той кара птиците да мътят яйца и да излюпват пиленца. Той изважда златиста пеперуда от спящата какавида, а на човешките тела в гробовете заповядва да чакат възкресение…“

Заслушани в пеенето, гребците бяха вдигнали гребла и пурпурната владетелска ладия заплава бавно по течението на реката.

Внезапно Херхор се изправи и викна:

— Завивай към Мемфис!…

Греблата удариха, ладията се извъртя на място и с шум тръгна срещу течението. След него се носеше постепенно затихващата песен на Сара:

— „Той вижда как тупти сърцето на мушичката и скритите пътеки, по които крета най-усамотената човешка мисъл. Но няма създание, което би могло да надникне в сърцето му и да отгатне неговите намерения.

Пред блясъка на одеянието му великите духове закриват лица. Под неговия поглед боговете на могъщите градове и народи се гърчат и съхнат като увехнал лист.

Той е мощ, той е живот, той е мъдрост. Той е твоят господар, твой бог, о, Израил!…“

— Защо, ваше достойнство, заповяда нашият кораб да се отдалечи? — попита достопочтената Никторис.

— Знаете ли, господарко, каква е тази песен?… — отговори Херхор на език, който разбираха само жреците. — Та това глупаво момиче пее насред Нил молитва, която е позволено да се произнася само в святая святих на нашите храмове…

— Значи, това е светотатство?…

— Цяло щастие е, че на нашия кораб се намира само един жрец — каза министърът. — Аз не съм чул това, пък и да съм го чул, ще го забравя. Въпреки това обаче страхувам се да не би боговете да сложат ръка върху това момиче.

— Но откъде знае тя тая страшна молитва?… Рамзес едва ли е могъл да я научи!…

— Князът няма никаква вина за това. Но не забравяйте, господарко, че евреите са изнесли от нашия Египет много такива ценности. Затова между всички народи на земята тъкмо към тях се отнасяме като към светотатци.

Царицата улови първожреца за ръка.

— Но на моя син няма да се случи нищо лошо, нали? — прошепна тя, като го гледаше в очите.

— Гарантирам ви, че на никого няма да се случи нищо лошо, щом аз не съм чул и нищо не зная. Но князът трябва да бъде разлъчен от това момиче…

— Да се разлъчи, само че по-внимателно!… Нали, наместнико? — попита майката.

— Колкото може по-внимателно, по-незабелязано, но трябва… Струваше ми се — каза първожрецът сякаш на себе си, — че всичко съм предвидил… Всичко, с изключение на светотатството, което висне върху престолонаследника по вина на тая странна жена!… Херхор се замисли и добави: