гръцки войник спомене по кръчмите името на престолонаследника, ще му строша делва о главата, а парчетата й ще натъпча в гърлото му и… вън от полка!… Всеки, който се провини, ще пасе свинете на египетските селяни, а в шлема му кокошки ще снасят яйца. Такава съдба очаква ония глупави войници, които не знаят да си държат езика. — А сега: наля-во! Кръ-гом! И марш към лодката, дано чумата ви измори! Войникът на негово величество трябва преди всичко да пие за здравето на фараона и за успеха на негово достойнство министъра на войната, Херхор. Да живеят вечно!…

— Да живеят вечно!… — повториха войниците. Всички се качиха на лодката навъсени. Но като наближиха Мемфис, намръщеното чело на Патрокъл се проясни. Той заповяда да запеят песента за дъщерята на жреца, която толкова много обичала войската, че слагала в леглото си кукла, а сама прекарвала цели нощи в караулната будка.

В такта на тая песен се маршируваше най-добре, а и веслата гребяха най-живо.

Надвечер в чифлика на Сара пристигна втора лодка, от която слезе главният управител на имотите на Рамзес.

Князът прие и тоя сановник при портата на градината — може би от строгост, а може би за да не го принуждава да влиза в дома на своята наложница еврейка.

— Исках да те видя — каза престолонаследникът — и да ти кажа, че между моите селяни се бръщолевят глупави измислици за намаляване на данъците или нещо такова… Желая всички селяни да узнаят, че аз няма да намаля данъците им. Ако пък някой въпреки това предупреждение продължи да упорствува поради глупостта си и да приказва за данъците, ще получи тояги…

— Няма ли да е по-добре, ако плати глоба… утен или драхма, както ваше достойнство заповядате — подхвърли главният управител.

— И това може, но на по-упоритите — и тояги.

— Осмелявам се да съобщя на ваше достойнство — зашепна управителят, като стоеше непрекъснато наведен в поклон, — че известно време селяните наистина говореха за премахване на данъците, подбуждани от някакъв непознат човек. Но от няколко дни изведнъж утихнаха…

— Е, в такъв случай може да мине и без тояги — забеляза Рамзес.

— Освен като предпазна мярка — подхвърли управителят.

— Не е ли жалко за тоягите?

— От тая стока винаги имаме в изобилие.

— Във всеки случай… умерено — напомни князът. — Не желая… в никакъв случай не желая да стигне до ушите на негово величество, че измъчвам селяните без причина. За бунтовни приказки трябва да се бие и да се налагат парични глоби, но когато няма повод, може да се прояви великодушие.

— Разбрах — отвърна управителят, като гледаше княза в очите. — Нека викат, колкото трябва, за да не си шушукат богохулства…

И двата разговора на престолонаследника — с Патрокъл и с управителя, бързо обиколиха Египет.

След като управителят си замина, князът се прозина, огледа се наоколо с отегчен поглед и си каза:

— Направих, каквото можах… А сега няма да върша нищо, стига да мога да се въздържа…

В тоя миг откъм стопанските сгради на чифлика долетяха до княза тихи стонове и чести удари. Рамзес обърна глава и видя, че надзирателят над ратаите, Иезекиил, син на Рубен, налага с тояги един от подчинените си, като в същото време го успокоява:

— Тихо де!… Млъкни де, животно такова!…

А битият слуга лежеше на земята и запушваше уста с ръка, за да не вика.

В първия миг князът се хвърли като пантера към сградите, но се спря внезапно.

— Какво мога да му сторя… — прошепна си той. — Та нали това е чифлик на Сара, а тоя евреин е неин сродник…

Той прехапа устни и се скри между дърветата; наказанието и без това беше наложено.

„Значи, така управляват стопанството тия покорни евреи?… — помисли си князът. — Значи, така?… Мене ме гледа като подплашено куче, а бие слугите? Дали всички са такива?…“

И за пръв път в сърцето на Рамзес се пробуди съмнение, че и Сара може би само се преструва на добра, а всъщност да го лъже.

В душата на Сара наистина ставаха някои промени.

В първия миг, когато срещна в пустинната долина княза, Рамзес й хареса. Но това чувство се смълча изведнъж под влияние на оглушителната вест, че красивият момък е син на фараона и престолонаследник. А когато Тутмозис постигна споразумение с Гедеон за отвеждането й в дома на княза, Сара изпадна в състояние на пълно замайване.

Тя не би се отказала от Рамзес срещу каквито и да било богатства, дори ако това би й струвало живота, но не можеше да се каже, че тогава вече го обичаше. Любовта изисква свобода и време, за да разцъфнат най-прекрасните й цветя, а пък на Сара не й оставиха нито време, нито свобода. Един ден тя срещна княза, а на другия я грабнаха, почти без да я питат какво мисли, и я докараха в тая вила край Мемфис. А след няколко дни тя стана любовница, учудена, изплашена, без да проумява какво става с нея.

Освен това, още неуспяла да привикне с новия си живот, тя се разтревожи от ненавистта на околното население към нея — еврейката, после дойде посещението на някакви непознати знатни жени, най-сетне нападението срещу чифлика.

Това, че Рамзес се застъпи за нея и искаше да се хвърли върху нападателите, я уплаши още повече… Тя губеше съзнание при мисълта, че се намира в ръцете на един толкова невъздържан и могъщ човек, който, ако пожелае, има право да пролива чужда кръв, да убива…

Сара изпадна в отчаяние: като слушаше заплашителните заповеди на княза, когато нареждаше на слугите да се въоръжат, струваше й се, че ще полудее… Но една дребна случка или по-скоро една думичка, подхвърлена тогава, отрезви Сара и придаде нова насока на чувствата й.

Князът, смятайки, че тя е ранена, дръпна превръзката от главата й, но като видя, че мястото е само натъртено, извика:

— Та това е само синина?… Колко променя лицето тая синина!…

При тази думичка Сара забрави болката и тревогата си. Обхвана я ново безпокойство: значи, тя толкова се е променила, та това учуди княза?… А пък той наистина се беше само учудил!…

След няколко дни синината изчезна, но в душата на Сара останаха и се разраснаха непознати дотогава чувства. Тя почна да ревнува Рамзес и да се бои, че той ще я изостави.

И още една грижа я измъчваше: че се чувствува слуга и робиня на княза. Наистина тя беше и искаше да му остане най-вярна слугиня и най-предан, неразделен като сянка роб. Но в същото време жадуваше той да не се отнася с нея като господар и владетел, поне когато я милва.

Нали тя беше негова, а той неин? С какво право всъщност той не показва, че поне мъничко й принадлежи, а с всяка дума и жест дава да се разбере, че ги дели пропаст?… Каква? Та нима тя не го държеше в обятията си? Нима той не целуваше устата и гърдите й?…

Един ден князът дойде при нея с куче. Той стоя само няколко часа, но през цялото време кучето лежа в краката му, на мястото на Сара, и когато тя пожела да седне там, кучето изръмжа… а князът се смееше и ровеше с пръсти в козината на нечистото животно по същия начин, както в нейната коса. И кучето по същия начин гледаше княза в очите както тя — с тази може би разлика, че то го правеше по-смело от нея.

Сара не можа да се успокои и намрази умното животно; то й отнемаше част от ласките, без само да се старае за тях, и се държеше с господаря си така фамилиарно, както самата тя не би посмяла. Тя дори не би съумяла да има толкова безразличен израз или да гледа настрани, когато ръката на престолонаследника лежи върху главата й.

Неотдавна князът отново спомена за танцьорките. Тогава Сара избухна.

Как така! Нима той би позволил да го милват тия голи, безсрамни жени? Нима Йехова, като вижда това от високото небе, няма да хвърли гръм върху тия чудовища?…

Наистина Рамзес каза, че тя му е по-скъпа от всички жени! Но думите му не успокоиха Сара; те доведоха до това, че тя реши да не мисли вече за нищо, което е извън нейната любов.

Какво ще стане утре?… Това не е важно. А когато, сгушена в краката на княза, пееше песен за грижите, които преследват човека от люлката до гроба, тя изразяваше в нея състоянието на собствената си душа и своята последна надежда — бога.

Днес Рамзес беше при нея, следователно тя имаше всичко — пълното щастие, което би могъл да й даде