животът. Но тъкмо тук започна за Сара най-тежкото огорчение.

Князът живееше под един покрив с нея, разхождаха се двамата из градината, вземаше я понякога в лодка и я возеше по Нил. Но той не стана за нея нито на косъм по-близък, отколкото тогава, когато се бе озовал отвъд реката, в градините на фараона.

Беше с нея, но мислеше за друго, а Сара дори не можеше да отгатне за какво. Прегръщаше я, играеше си с косата й, но все поглеждаше към Мемфис, към грамадните пилони на замъка на фараона или неизвестно къде.

Понякога дори не отговаряше на въпросите й или внезапно я поглеждаше като току-що пробуден, сякаш се учудваше, че я вижда до себе си.

Такива бяха твърде редките моменти на особено голяма близост между Сара и нейния царствен любим. Защото, след като дадеше заповеди на Патрокъл и на главния управител на имотите си, престолонаследникът прекарваше по-голямата част от деня извън чифлика, обикновено на лодка. Той плаваше по Нил и ловеше с мрежа риба, от каквато гъмжеше благословената река, или навлизаше в мочурищата и скрит между високите стъбла на лотосите, стреляше с лък по дивите патици, които се носеха над него на кресливи ята, гъсти като рояци мухи. Но и тогава не го напускаха честолюбивите мисли; затова от лова направи нещо като предугаждане или врачуване. Неведнъж, като видеше във водата орляк жълти гъски, той опъваше лъка и си казваше:

— Ако улуча, ще стана някога като Рамзес Велики…

Стрелата изсвистяваше тихо, а пронизаната птица пляскаше с криле и издаваше такива болезнени писъци, че в мочурището всичко живо се раздвижваше. Цели облаци гъски, юрдечки и щъркели литваха нагоре и заобикаляйки умиращия си другар, спускаха се на друго място.

Когато отново станеше тихо, князът подкарваше предпазливо лодката напред, като се ориентираше по люлеенето на тръстиките и гласовете на птиците. А когато забележеше сред зелената площ чиста водна повърхност и нов орляк, отново опъваше лъка и си казваше:

— Ако улуча, ще стана фараон. Ако не улуча…

Тоя път стрелата удряше о водата и като отскачаше няколко пъти от повърхността, изчезваше между лотосите. А увлеченият княз пускаше все нови и нови стрели, убиваше птици или само подплашваше ятата. В чифлика познаваха къде се намира Рамзес по облаците разкрещели се птици, които от време на време се вдигаха във въздуха и се въртяха над лодката му.

Когато надвечер се прибираше изморен във вилата, Сара го чакаше вече на прага с леген вода, с кана пивко вино и с венци от рози. Князът се усмихваше и я погалваше по лицето, но като я гледаше в пълните й с нежност очи, мислеше:

„Любопитен съм да зная дали и тя би могла да бие египетските селяни, както правят нейните вечно уплашени роднини… О, права е майка ми, като няма доверие на евреите, при все че Сара може би е по- друга!…“

Веднъж Рамзес се върна ненадейно и завари на двора пред дома цял орляк голи деца, които играеха весело. Всичките бяха рижи. Щом видяха княза, се разпръснаха с викове, както дивите гъски по мочурищата. Преди той да се изкачи на терасата пред къщата, изчезнаха — дори следа не остана от тях.

— Какъв е тоя дребосък — попита Рамзес Сара, — дето така бяга от мене?

— Това са децата на слугите ти — отговори Сара.

— На евреи?

— На братята ми…

— О, богове! Колко бързо се размножава тоя народ! — засмя се князът. — А този кой е?… — добави той и посочи един човек, който надничаше боязливо иззад оградата.

— Това е Аод, син на Варак, мой сродник. Той иска да ти служи, господарю. Мога ли да го приема?…

Князът вдигна рамене.

— Чифликът е твой — отговори Рамзес. — Можеш да приемаш, когото пожелаеш. Само че ако тия хора се размножават толкова бързо, скоро ще завладеят Мемфис…

— Ти като че ли не можеш да понасяш моите братя?… — прошепна Сара и се отпусна в нозете му, като го гледаше с тревога.

Князът й хвърли учуден поглед и отговори гордо:

— Аз дори не мисля за тях.

Тия дребни случки, които падаха като огнени капки върху душата на Сара, не промениха държането на Рамзес към нея. Той беше винаги еднакво ласкав и все така продължаваше да я гали, въпреки че погледът му все по-често отскачаше на отсрещния бряг на Нил и се спираше върху внушителните пилони на двореца.

Скоро Рамзес забеляза, че не само той тъгува поради доброволното си изгнание. Един ден от отвъдния бряг се откъсна парадно царско корабче, премина Нил по посока към Мемфис, а после започна да обикаля толкова наблизо край чифлика, че Рамзес можа да различи хората, които бяха в него.

Под пурпурния балдахин той позна майка си, която седеше сред придворните си дами, а срещу нея, на ниска пейка — наместника Херхор. Наистина те не гледаха към чифлика, но князът отгатна, че го виждат.

„Ах, така, значи! — помисли си той и се засмя. — Моята достопочтена майка и негово достойнство министърът предпочитат да ме примамят оттук, преди да се завърне негово величество.“

Дойде месец тоби — краят на октомври и началото на ноември. Нил спадна с един човешки бой и половина, като всеки ден откриваше нови площи черна тинеста земя. Навсякъде, където водата се оттегляше, тутакси се появяваше тясно рало, теглено от два вола. Подир ралото крачеше гол орач, редом с воловете пристъпваше човек с къс камшик, за да ги подкарва, а отзад — сеяч с пшеница в престилката си; той газеше до глезени в тинята и хвърляше пълни шепи зърно.

Започваше най-хубавото годишно време за Египет — зимата. Топлината не надхвърляше петнадесет градуса, земята се покриваше със смарагдова зеленина, от която надничаха нарциси и теменуги. Тяхното ухание все по-често се чувствуваше между острия мирис на земята и водата.

Няколко пъти вече корабчето с достопочтената царица Никторис и наместника Херхор се появяваше близо до жилището на Сара. Князът виждаше майка си да разговаря весело с министъра и се убеждаваше, че те нарочно не гледат към него — сякаш искат да му покажат своето пренебрежение.

— Чакайте! — шепнеше раздразнен престолонаследникът. — Ще видите, че и аз не скучая.

И когато един ден, малко преди залез слънце, позлатеното царско корабче, пурпурната палатка на което беше украсена по ъглите с щраусови пера, се появи на отсрещния бряг, Рамзес нареди да приготвят лодка за двама души и каза на Сара, че ще се разходят заедно.

— Йехова! — извика тя и скръсти молитвено ръце. — Та нали там са вашата майка и наместникът!

— А тук ще бъде престолонаследникът. Вземи арфата си, Сара.

— Защо пък и арфата… — попита тя разтреперана. — Ами ако достопочтената ти майка пожелае да говори с тебе?… Сигурно ще скоча във водата!…

— Не ставай, дете, Сара — отговори със смях князът — Негово достойнство наместникът и майка ми много обичат пеенето. Можеш дори да ги спечелиш на своя страна, ако изпееш някоя хубава еврейска песен. Нека тя разказва за любовта.

— Аз не зная такива песни — отговори Сара, в която думите на княза продубиха известна надежда. Може би пеенето й наистина ще се хареса на тия всесилни особи и тогава?…

На дворцовото корабче забелязаха, че престолонаследникът сяда в проста лодка и дори почва да гребе сам.

— Виждаш ли, ваше достойнство — прошепна царицата на министъра, — че той плава към нас със своята еврейка!…

— Престолонаследникът поправи държането си към войниците и селяните си и прояви такова разкаяние, като се отдалечи от двора, че ваша милост може да му прости тая дребна нетактичност — отговори министърът.