— Да, господарко! Можем да се надсмиваме над много наши предразсъдъци, но едно е несъмнено: син на фараон не бива да се свързва с еврейка.

След оная вечер, когато Сара пя в лодката, дворцовата ладия не се показа повече по Нил и княз Рамзес започна много да скучае.

Наближаваше месец мехир-декември. Водите спадаха все повече и откриваха нови земи, с всеки изминал ден тревата избуяваше по-висока и по-гъста, а сред нея пламваха като разноцветни искри пъстробагрени цветя с несравним аромат. Като острови сред зелено море се появяваха цъфнали в един ден малки полянки от цветя: бели, сини, жълти, розови или пъстри килими, от които лъхаше упойваща миризма.

Но въпреки това князът скучаеше, дори като че ли се боеше от нещо. Откак бе заминал баща му, той не посети нито веднъж двореца, а и никой оттам не идваше при него; не правеше изключение и Тутмозис, който след последния им разговор изчезна като змия в трева. Дали уважаваха усамотението му, дали искаха да го дразнят, или просто се страхуваха да посетят изпадналия в немилост престолонаследник?… Рамзес не знаеше.

„Дали баща ми няма да отстрани и мене от престола, както постъпи с по-големите ми братя?…“ — мислеше понякога престолонаследникът и челото му се покриваше с гъсти капки пот, а краката му леденееха.

„Какво ще правя тогава?…“

А на това отгоре и Сара не беше здрава: слабееше, бледнееше, големите й очи хлътваха все повече, а понякога сутрин се оплакваше, че й се повдига.

— Сигурно някой я е урочасал, бедната!… — вайкаше се хитрата Тафет, която князът не можеше да понася заради нейната бъбривост и отвратително поведение.

Например той видя няколко пъти как късно вечер Тафет изпращаше в Мемфис грамадни кошове с продукти, с бельо, дори със съдове. А на другия ден се вайкаше с цяло гърло, че в къщи нямало брашно, вино или съдини. Защото, откак престолонаследникът бе заживял в чифлика, харчели десет пъти повече продукти, отколкото преди.

„Убеден съм — мислеше Рамзес, — че тая бъбрива вещица ме краде, за да раздава на своите евреи, които денем не се виждат из Мемфис, но през нощта се роят като плъхове из най-мръсните улички на града…“

По това време единственото развлечение на княза беше да наблюдава беритбата на фурмите.

Гол селянин се изправяше до високата и гладка палма, обвиваше себе си и стъблото с хлабаво вързана примка и почваше да се катери; петите му се опираха о стъблото, а тялото се изпъваше назад. По тоя начин въжето го придържаше към дървото. После селянинът преместваше примката малко по-горе на стъблото, покатерваше се, отново преместваше въжето и изложен всеки миг на опасността да си счупи гръбнака — се изкачваше понякога на височина от няколко етажа — до върха, увенчан с китка грамадни листа и фурми.

Свидетел на тия гимнастически упражнения биваше не само князът, но и еврейските деца. В началото тях ги нямаше. После между храстите и иззад оградата почнаха да се подават къдрави главици с черни, блестящи очи.

А като забелязаха, че князът не ги гони, децата излязоха от скривалището си и предпазливо се приближиха до дървото, което беряха. Най-смелото момиченце взе от земята хубава фурма и я поднесе на Рамзес. Едно от момчетата пък избра най-малката фурма и я изяде; после децата почнаха сами да ядат и да черпят княза. Отначало му поднасяха най-хубавите плодове, после по-лоши, а накрая съвсем развалени.

Тогава бъдещият владетел на света се замисли и си каза:

— Те ще се промъкнат навсякъде и винаги така ще ме черпят: с хубаво за примамка, с развалено — в знак на благодарност!…

Рамзес стана и се отдалечи мрачен, а дечурлигата на Израил се нахвърлиха като орляк птици върху труда на египетския селянин, който високо над техните глави си тананикаше песничка, без да мисли нито че може да си строши костите, нито за това, че се труди не за себе си.

Необяснимата болест на Сара, честите й сълзи, по-вяхването на хубостта й и преди всичко евреите, които престанаха да се крият и все по-шумно се разпореждаха в чифлика, съвсем отвратиха княза от тоя толкова хубав кът. Той вече не плаваше с лодка, не ходеше на лов, не гледаше как берат фурмите, само се разхождаше мрачен из градината или наблюдаваше от терасата царския дворец.

Без да бъде повикан, не би се завърнал в двореца, но вече започна да мисли за посещение на именията си в Долен Египет, край морето.

В такова настроение го завари Тутмозис, който един ден пристигна с парадна дворцова ладия и му донесе съобщение от фараона.

Негово величество се връщаше тоя ден от Тива и желаеше престолонаследникът да го посрещне и приветствува.

Докато четеше милостивото писмо на своя фараон и господар, князът трепереше, бледнееше и се червеше. Той беше толкова развълнуван, че дори не забеляза нито новата грамадна перука на Тутмозис, която излъчваше петнадесет различни благоухания, нито туниката и наметалото му, по-фино от мъгла, нито сандалите, украсени със златни пръстени.

След известно време Рамзес се съвзе и попита, без да гледа Тутмозис:

— Защо толкова дълго не идва при мене? Мигар те изплаши това, че бях изпаднал в немилост?…

— О, богове! — извика контето. — Кога си бил ти в немилост и пред кого? Всеки бързоходец на негово величество питаше как се чувствуваш, а царица Никторис и негово величество Херхор толкова пъти се приближаваха до твоя дом, като очакваха и ти да направиш към тях поне сто крачки, щом те са направили няколко хиляди… За войската няма какво да говоря. Войниците от твоите полкове мълчат по време на обученията като палми и не излизат от казармите, а достойният Патрокъл от мъка по цели дни пие и ругае…

Следователно князът не е бил в немилост или ако е бил — то е вече минало!… Тая мисъл подействува на Рамзес като чаша хубаво вино. Той се изкъпа бързо, намаза се с благовония, облече ново бельо и нова дреха, сложи си шлем с пера на главата и отиде при Сара, която лежеше бледа, грижливо гледана от Тафет.

Сара дори извика, когато видя княза в такива дрехи. Тя седна, преметна ръце през шията му и зашепна:

— Ти заминаваш, мой господарю?… И вече няма да се върнеш!…

— Защо? — учуди се князът. — Колко пъти съм заминавал и съм се връщал…

— Аз те помня в такива дрехи още оттам… от нашата долина… — продължи Сара. — О, къде е онова време!… Толкова бързо изтече то, сякаш беше много отдавна!

— Но аз ще се върна и ще ти доведа най-изкусния лекар.

— Защо? — намеси се Тафет. — Тя е здрава, гълъбицата ми… Трябва само да си почине… А египетските лекари наистина ще я поболят…

Князът дори не погледна бъбривата жена.

— Това беше най-хубавият ми месец с тебе — обади се Сара, като се притискаше до Рамзес, — но той не ми донесе щастие.

На дворцовата ладия засвири тръба, която повтори сигнала, даден горе по течението на реката. Сара трепна.

— О, чуваш ли, господарю, тия страшни звуци?… Чуваш ги и се усмихваш, и горко ми — ти се откъсваш от моите прегръдки!… Щом те зоват тръбите, нищо не ще те спре, а най-малко твоята робиня…

— Нима желаеш да слушам винаги кудкудякането на кокошките в чифлика?… — прекъсна я князът, загубил вече търпение. — Бъди здрава и весела и ме чакай…

Сара го пусна от обятията си и погледна толкова жално, че престолонаследникът се трогна и я помилва.