нашия химн има само далечна прилика. Във всеки случай не бива никога вече да я повтаря.

— Но и трябва да се очисти от греха, нали? — добави князът. — Дали ще е достатъчно за една чужденка, ако подари на храма на Изида тридесет крави?…

— Добре, нека подари — отговори Херхор с лека гримаса. — Боговете не се мръщят на дарения…

— А ти, ваше достойнство — каза Рамзес, — приеми чудотворния щит, който получих от моя свят дядо…

— Аз?… Щита на Аменхотеп?… — извика развълнуван министърът. — Нима съм достоен?…

— По мъдрост ти си равен на дядо ми, а по положение ще се приравниш с него.

Херхор мълчаливо направи дълбок поклон. Тоя златен щит, обсипан със скъпоценни камъни, освен голямата си парична стойност имаше значение и на амулет, така че беше наистина царски подарък.

Но много по-голямо значение имаха думите на княза, че Херхор по положение ще се приравни с Аменхотеп. Аменхотеп беше тъст на фараона… Дали престолонаследникът е решил да се ожени за неговата, на Херхор, дъщеря?…

Това беше заветната мечта на министъра и на царица Никторис. Но трябва да се признае, че когато Рамзес говореше за бъдещото положение на Херхор, съвсем не мислеше да се жени за дъщеря му, а да му даде нови служби, каквито имаше в изобилие из храмовете и в двореца.

От деня, когато Рамзес стана наместник в Долен Египет, за него започна такъв труден живот, за какъвто дори не му беше идвало наум, въпреки че се бе родил и израсъл в царския дворец.

Него буквално го тиранизираха, а тирани бяха просителите от всевъзможен вид и от най-различни обществени слоеве.

Още първия ден, като видя тълпата, която в блъсканицата неволно тъпчеше тревните площи в градината, чупеше дърветата, дори рушеше зида около вилата му, престолонаследникът повика стража. Но на третия ден трябваше да избяга от дома си в двореца, където многобройните постове и преди всичко високите стени затрудняваха достъпа на обикновените хора.

През десетте дни, които предшествуваха заминаването му, пред очите на Рамзес минаха представителите на целия Египет и едва ли не на целия тогавашен свят.

Най-напред при него допускаха най-високопоставените личности. Идваха да го поздравят първожреци от храмовете, министри, финикийски, гръцки, еврейски, асирийски, нубийски посланици, на които не можа да запомни дори облеклото. После се занизаха управители на съседни номеси, съдии, писари, висши офицери от корпуса „Менфи“ и разни едри земевладелци.

Тия хора не искаха нищо — само изразяваха радостта си. Но като ги слушаше от сутрин до обед и от обед до вечер, на княза почваше да му се вие свят, а ръцете и краката му изтръпваха от умора.

После заприиждаха представители на по-низшите класи с дарове: търговци със злато, кехлибар, чуждестранни платове, благовония и плодове. Сетне банкери и лихвари. След тях — архитекти с планове за нови строежи, скулптори с проекти за разни статуи и барелефи, каменоделци, грънчари, обикновени дърводелци и изкусни мебелисти, ковачи, леяри, кожари, винари, тъкачи, дори парасхити, които балсамираха телата на умрелите.

Шествието от хора, които поднасяха поздравления, не се беше още свършило, а вече се проточи цяла армия от просители. Инвалиди, офицерски вдовици и сираци молеха за пенсии, благородници търсеха длъжности на придворни за синовете си. Инженери идеха с проекти за нови начини на напояване, лекари предлагаха нови средства против всякакви болести, астролози носеха хороскопи. Роднини на затворници подаваха молби за намаляване на наказанията, осъдени на смърт — за помилване, болни молеха престолонаследника да се докосне до тях или да им даде от слюнката си.

Идваха най-сетне красиви жени, както и майки на прекрасни дъщери и молеха наместника — едни смирено, други нахално — да ги вземе у дома си. Някои дори определяха каква заплата искат, като хвалеха моминската си чистота и своите таланти.

След като Рамзес цели десет дни гледа нови и нови лица и слуша молбите, които сигурно можеха да бъдат удовлетворени само със съкровищата на целия свят или от някаква божествена мощ, се почувствува напълно изтощен. Не можеше да спи и беше толкова изнервен, че го дразнеше дори бръмченето на мухите, а понякога и не разбираше какво му говорят.

Тук отново му дойде на помощ Херхор. Той нареди да съобщят на знатните хора, че князът няма да приема вече никого, а срещу народа, който въпреки неколкократните подкани не се разотиваше, изпрати рота нумидийски войници с тояги. Те успяха да задоволят човешката алчност несравнимо по-лесно от Рамзес. Не се мина дори един час и просителите изчезнаха от площада като дим, а някои от тях през следващите няколко дни слагаха студени компреси на главите си или върху други натъртени места по телата си.

След тоя пръв опит за упражняване на върховната власт престолонаследникът почувствува дълбоко презрение към хората и изпадна в пълно безразличие.

Два дни лежа на канапето с ръце под глава, загледан безсмислено в тавана. Той вече не се чудеше защо августейшият му баща прекарва времето си пред олтарите на боговете, но не можеше да разбере по какъв начин Херхор успява да се справи с тия грамади от най-различни въпроси, които като бурята не само превъзхождат силите на човека, но дори могат да го смажат.

„По какъв начин можеш да изпълниш плановете си, когато тълпа от просители сковава волята ти, разяжда мисълта и ти пие кръвта?… След десет дни съм болен, след година навярно ще оглупея… На такъв пост човек не може да мисли за никакви проекти, а е принуден просто да се пази да не подлудее…“

Той беше толкова разтревожен от безпомощността си като управник, че повика Херхор и смутено му разказа за своите грижи.

Сановникът изслуша усмихнато оплакванията на младия кормчия на държавния кораб и накрая каза:

— Известно ли ти е, княже, че тоя огромен дворец, в който живеем, е издигнат само от един строител на име Сенеби, който обаче умрял, преди сградата да бъде окончателно готова. Но ти навярно искаш да разбереш как тоя вечно жив архитект е могъл да изпълни плана си, без никога да се измори и да загуби веселото си настроение.

— Интересно?…

— Защото не е вършил всичко сам; не е дялал греди и камъни, не е правил тухли, не ги е носил по скелите, не е зидал. Той само е чертаел плановете, а и за тая работа си е имал помощници.

А ти, княже, искаш да свършиш всичко сам, сам да изслушаш и да удовлетвориш всички молби. Това е свръхчовешките сили.

— Но как можех да постъпя другояче, когато между просителите се намират несправедливо засегнати или невъзнаградени за заслугите им хора? Та нали основата на държавата е справедливостта — отвърна князът.

— Колко души дневно можеш да изслушаш, княже, без да се измориш? — попита Херхор.

— Ами… двадесетина…

— Щастливец! Аз изслушвам най-много от шест до десет души, но това не са просители. Те не ми говорят за дреболии, а ми докладват най-важното, което става в армията, в именията на фараона, в съдилищата, в различните номеси, а също така по религиозните въпроси и за движението на водите на Нил. Те не ми докладват незначителни неща, защото всеки от тях, преди да се яви при мене, е трябвало да изслуша поне десетина писари от по-низш ранг. Всеки от тия писари или управители е събирал сведения от десет подписари или подуправители, които от своя страна са изслушали доклади от по десетина по-низши чиновници.

И така, като разговаряме всеки ден с десетина души, аз и негово величество узнаваме най-важното, което се е случило на сто хиляди места в страната и по света.

Стражарят, поставен да пази част от някоя улица в Мемфис, вижда само няколко къщи. Десетникът познава цялата улица, стотникът — целия квартал, градоначалникът — целия град. А фараонът пък стои над всички — все едно на най-високия пилон пред храма на Птах — и вижда не само Мемфис, но и градовете Сохем, Он, Херну, Тура, Тетаун, техните околности и част от западната пустиня.