— Хайде, хайде, успокой се… Боиш се от звуците на нашите тръби… Но нима тогава те бяха лошо предзнаменование?…

— Господарю — рече Сара, — аз зная, че ще те задържат там… Затова прояви към мене последна милост… Ще ти дам — продължи тя през сълзи, — ще ти дам един кафез с гълъби… Те са се излюпили тук и тук отраснаха… затова, щом си спомниш за своята робиня, отвори кафеза и пусни един гълъб… Той ще ми донесе вест от тебе, а аз… ще го целуна… ще го погаля, като… като… Е, върви вече!

Князът я прегърна за сбогом, а после тръгна към ладията, като нареди на един негър да почака за гълъбите и да го настигне с лека лодка.

При появата на престолонаследника загърмяха барабани, чуха се свирки, а гребците го приветствуваха със силни викове. Щом се озова сред войниците, князът си отдъхна дълбоко и протегна ръце, сякаш току-що ги бяха развързали.

— Ех — обърна се той към Тутмозис, — дотегнаха ми вече и жени, и евреи… Озирис!… По-добре заповядай веднага да ме опекат на слаб огън, но не ме принуждавай да се застоявам втори път в тоя чифлик.

— Така е — потвърди Тутмозис. — Любовта е като мед: можеш да я вкусваш с удоволствие, но е невъзможно да се къпеш в нея. Бррр!… Настръхвам, като си помисля, че ти прекара там почти два месеца, хранен вечер с целувки, сутрин с фурми, а на обед с магарешко мляко…

— Сара е много добро момиче — прекъсна го князът.

— Аз не казвам нищо за нея, а срещу тия евреи, които завладяха чифлика като папирус мочурищата. Не виждаш ли, че още гледат подир тебе, а може би дори ти пожелават добър път… продължи ласкателят.

Князът се извърна с досада встрани, а Тутмозис намигна весело на офицерите, сякаш искаше да им подскаже, че Рамзес няма скоро да напусне тяхното общество.

Колкото отиваха по-нагоре по реката, толкова народът, който се тълпеше по двата бряга, ставаше по- многоброен, движението с лодки по Нил — по-оживено; все повече цветя, букети и венци, хвърляни към ладията на фараона, плаваха по водата.

На разстояние цяла миля оттатък Мемфис се бяха струпали тълпи с хоругви — изображения на богове. Засвири музика и се вдигна врява, която напомняше бученето на буря.

— Ето и негово величество! — извика радостно Тутмозис.

Пред очите на всички се разкри неповторима гледка. По средата на широкия завой плаваше грамадната ладия на фараона. Носът й беше извит като лебедова шия. Отляво и отдясно на ладията, подобно на две големи крила, плаваха безброй лодки на верноподаниците, а отзад ладиите на фараоновата свита образуваха широко ветрило.

Всички викаха, пееха, ръкопляскаха или хвърляха цветя под нозете на господаря, когото всъщност никой не можеше да види. Но беше достатъчно, че над злато-тканата шатра и над големите китки от щраусови пера се развяваше червено-синьо знаме — знак за присъствието на фараона.

Хората в лодките бяха като пияни, а по бреговете — като подлудели. Ту една, ту друга лодка се сблъскваше или обръщаше друга и някои падаха във водата, от която за щастие крокодилите бяха избягали, изплашени от необикновения шум. По бреговете хората се блъскаха и никой не гледаше нито съседа си, нито баща си, нито детето си, а само впиваше омаян поглед в златистия нос на ладията и в царската шатра. Дори сгазените от тълпата, със смазани ребра и изкълчени стави, не викаха нищо друго освен:

— Живей вечно, владетелю наш!… Свети, слънце на Египет!

Опиянението от посрещането се отрази и в ладията на престолонаследника: офицерите, войниците и гребците, притиснати един до друг, викаха в надпревара. А Тутмозис, забравил за присъствието на престолонаследника, се покатери на издадения високо нос на кораба и насмалко не падна във водата.

Внезапно в царската ладия затръбиха; веднага в отговор се обади тръба от ладията на Рамзес. Втори сигнал — и ладията на престолонаследника се приближи до голямата ладия на фараона.

Един служител повика Рамзес. Между двата кораба прехвърлиха мостче от кедрово дърво с парапети, покрити с резба, и князът се намери пред баща си.

Присъствието на фараона, а може би и бурята от ръкопляскания, която бучеше навред, така бяха замаяли княза, че не беше в състояние и дума да продума. Той падна в краката на баща си, а владетелят на света го притисна до божествената си гръд.

Миг по-късно страничните завеси на шатрата се вдигнаха и целият народ, от двете страни на Нил, видя владетеля си на трона, а на най-горното стъпало — коленичилия Рамзес със склонена на бащините гърди глава.

Настъпи такава тишина, че се чуваше плющенето на корабните знаменца. И изведнъж екна всеобщ вик, по-силен от всичко досега. С него народът на Египет чествуваше сдобряването на бащата със сина, поздравяваше сегашния и приветствуваше бъдещия си господар.

Ако някой е разчитал на някакви разногласия в светото семейство на фарона, той би могъл днес да се убеди, че младият фараонов клон се държи здраво за стъблото.

Негово величество изглеждаше твърде отпаднал.

След като поздрави нежно сина си, той му даде знак да седне до трона и каза:

— Моята душа се стремеше към тебе, Рамзес, толкова по-пламенно, колкото по-добри вести получавах за тебе. Днес виждам, че ти си не само младеж с лъвско сърце, а и разумен мъж, който умее да преценява собствените си постъпки, може да се владее и има усет за държавните интереси.

А когато развълнуваният княз почна да целува мълчаливо бащините си крака, господарят продължи:

— Правилно постъпи, като се отказа от двата гръцки полка, понеже ти се полага корпусът „Менфи“, на който от днес ставаш командир…

— Татко!… — прошепна разтреперан престолонаследникът.

— Освен това в Долен Египет, отворен от три страни за вражески нападения, ми е необходим храбър и разумен мъж, който да вижда всичко наоколо, да го преценява сам и да действува бързо при нужда. Затова аз те назначавам за мой наместник в тая част на царството ми.

От очите на Рамзес потекоха изобилно сълзи. С тях той се сбогуваше с младостта си и приветствуваше властта, към която от толкова години вече се стремеше душата му с копнеж и нетърпение.

— Аз съм вече изморен и болнав човек — продължи владетелят. — И ако не се безпокоях поради твоята младост за бъдещето на държавата, още днес бих молил вечно живите ми прадеди да ме призоват в лоното на своята слава. Но понеже с всеки изминал ден ми става по-тежко, ти, Рамзес, ще почнеш вече да делиш с мене бремето на властта. Както квачката учи пиленцата си да търсят зърна и да се пазят от ястреба, така и аз ще те науча на пълното с трудности изкуство да управляваш държавата и да следиш движението на враговете. Та дано един ден да връхлетиш върху тях като орел върху боязливи яребици!

Царската ладия с блестящата свита стигна до двореца. Изморен, господарят седна в лектика; в същия миг към престолонаследника пристъпи Херхор.

— Разреши, достойни княже — обади се той, — да бъда първият от всички, които се радват на твоето издигане. Дано с еднакво щастие командуваш войските и управляваш най-важната област на страната ни за слава на Египет!

Рамзес му стисна силно ръката.

— Ти ли направи това, Херхор? — попита той.

— Ти го заслужи — отговори министърът.

— Приеми моята благодарност и ще се увериш, че тя струва нещо.

— Ти вече ме възнагради с тия си думи — отговори Херхор.

Князът поиска да се отдалечи, но Херхор го задържа.

— Още една думичка — каза той. — Престолонаследнико, предупреди една от твоите жени, Сара, да не пее религиозни песни…

А когато Рамзес го погледна учуден, той добави:

— Тогава, през време на разходката по Нил, това момиче пееше нашия най-свещен химн, който само фараонът и най-висшите жреци имат право да слушат. Горкото дете можеше тежко да плати за певческата си дарба и за своето неведение.

— Значи, тя е извършила светотатство?… — попита князът смутено.

— Без да иска — отговори първожрецът. — За щастие само аз я чух и смятам, че между тая песен и