жреците биха се помирили с тебе, стига само да се съгласиш да участвуваш в религиозните процесии.

— На нас, дъщерите на Юда, не е позволено да носим нескромни дрехи…

— Нито да танцувате, нито да пеете?… Защо тогава си учила всичко това?

— Нашите жени и момичета танцуват само за слава на бога, а не за да сеят зърната на похотливостта в мъжките сърца. А пеем… Почакай, господарю мой, аз ще ти пея…

Тя стана от пейката и тръгна към къщи. Скоро се появи отново, а зад нея вървеше едно младо момиче с изплашени черни очи, с арфа в ръце.

— Коя е тая девойка? — попита князът. — Чакай, чакай, виждал съм някъде тоя поглед?… Ах, да, тук последния път тая изплашена девойка ме наблюдаваше иззад храстите…

— Това е моята сродница и прислужница Естер — отвърна Сара. — Вече цял месец, откак живее при мен, но се бои от тебе, господарю, та затова бяга. Възможно е някога да те е наблюдавала иззад храстите.

— Можеш да си отидеш, дете мое — обърна се князът към вцепененото от страх момиче, а когато то се скри зад дърветата, добави: — И тя ли е еврейка?… Ами тоя пазач на къщата ти, който ме гледа както овен крокодил?

— Това е Самуил, син на Ездра, също мой сродник. Взех го на мястото на негъра, когото ти, господарю, освободи. Та нали ми позволи да си избирам слугите?…

— Да, разбира се! Тогава навярно и надзирателят на ратаите е евреин, защото кожата му е жълта и гледа също така покорно, както никой египтянин не би могъл да гледа.

— Той се нарича Иезекиил, син на Рубен, сродник на баща ми — отговори Сара. — Не ти ли харесват тия хора, господарю?… Това са много верни твои слуги.

— Дали ми харесват! — рече унило князът, като барабанеше с пръсти по пейката. — Той не се намира тук, за да ми харесва, а за да пази твоя имот… Тия хора съвсем не ме интересуват… Запей, Сара…

Сара коленичи на моравата в краката на княза, взе няколко акорда на арфата и започна:

— „Къде има човек без грижи? Къде е тоя, който, преди да си легне, би могъл да рече: това бе ден, прекаран без тъга? Къде има човек, който, лягайки в гроба, може да каже: животът ми изтече без болести и тревоги, като тиха вечер край Йордан!

Но колко много са тия, които всеки ден обливат хляба си със сълзи, а къщите им се изпълват с въздишки.

Плачът е първият глас, който издава човек на тая земя, а стонът — последно сбогуване. Пълен с огорчения влиза той в живота, пълен със съжаление слиза към мястото за вечен покой и никой не го пита къде би искал да остане.

Къде е тоя, който не е изпитал горчивината на съществуването? Може ли това да бъде дете, чиято майка е била грабната от смъртта, или бебе, което не е познало майчина гръд, защото гладът я е изсмукал, преди то да успее да прилепи устните си до нея.

Къде има човек, сигурен в своята съдба, който би гледал утрото си без страх? Нима тоя, който работи на полето, не знае, че дъждът не зависи от неговата воля и че не той сочи пътя на скакалците? Нима търговецът не предава богатството си на ветровете, които идват неизвестно откъде, а живота си не поверява на вълните над морската бездна, която поглъща всичко и нищо не връща?

Къде има човек без тревога в душата? Може ли да е такъв ловецът, затекъл се подир бърза сърна, а среща на пътя си лъв, който се смее на неговата стрела? Може ли да е войникът, който през труд и мъки крачи към слава, а среща гора от остри копия и жадни за кръв бронзови мечове? Може ли да е такъв някой велик цар, който под пурпурната мантия носи тежка ризница и с будно око следи войските на мощните си съседи, а ухото му лови всеки шумол на завесата, за да не го изненада измяната в собствената му шатра?

Навсякъде и всякога човешкото сърце е препълнено със смут. В пустинята го заплашва лъв и скорпион, в пещерите — дракон, между цветята — отровна змия. Когато слънцето свети, алчен съсед обмисля как да му отнеме от земята, нощем ловък крадец опипва вратата към неговия килер. В детството си е безпомощен, на старини — немощен, а в разцвета на силите си е обкръжен от опасности, както китът от водната бездна.

Затова, о господи, създателю мой, към тебе се обръща измъчената човешка душа. Ти си я изпратил на тоя свят, пълен със засади. Ти си вселил в нея страха от смъртта, ти си преградил всички пътища към покоя освен този, който води към тебе. И както детето, което не умее да ходи, се хваща за полата на майка си, за да не падне, така жалкият човек протяга ръце към твоето милосърдие и намира упование…“

Сара млъкна, князът се замисли, а след малко каза:

— Вие, евреите, сте мрачен народ. Ако в Египет вярваха в това, което учи вашата песен, никой край брега на Нил нямаше да се смее. Богатите щяха да се скрият от страх в подземията на храмовете, а народът, вместо да работи, щеше да избяга в пещерите и там напразно да чака милост.

Нашият свят е друг: всичко можеш да имаш в него, но всичко трябва да постигнеш сам. Нашите богове не помагат на мекошавите. Те слизат на земята едва когато героят, който се е решил да извърши свръхчовешко дело, изчерпи всичките си сили.

Така е станало и с Рамзес Велики, когато се хвърлил сред две хиляди и петстотин неприятелски колесници, във всяка от които имало по трима бойци. Едва тогава безсмъртният Амон му подал ръка и довършил погрома. Но ако вместо да се бие, беше чакал помощта на вашия бог, отдавна вече египтянинът щеше да ходи по бреговете на Нил само с ведро и тухла, а презрените хети — с папируси и тояги!

Затова, Саро, по-скоро твоята красота ще разпръсне грижата ми, отколкото твоята песен. Ако постъпвах така, както учат еврейските мъдреци, и чаках помощ от небето, виното щеше да бяга от устата ми, а жените — от дома ми.

И преди всичко нямаше да бъда наследник на фараона, както заварените ми братя, единият от които не може да прекоси стаята, без да се опира на двама роби, а вторият се катери по дърветата!…

На другия ден Рамзес изпрати негъра си в Мемфис със заповеди, а към обед в чифлика на Сара пристигна голяма лодка, пълна с гръцки войници с високи шлемове и лъскави ризници.

По команда шестнадесет души, въоръжени с щитове и къси копия, слязоха на брега и се строиха в две редици. Те вече щяха да тръгнат към къщата на Сара, когато ги спря втори пратеник на княза и им заповяда войниците да останат на брега, а при престолонаследника да отиде само командирът им Патрокъл.

Войниците се спряха и застанаха неподвижни като два реда колони, обковани с блестящ метал. Подир пратеника тръгна само Патрокъл; той носеше шлем с пера и пурпурна туника, върху която имаше златна ризница, украсена на гърдите с изображение на женска глава, със змии вместо коса.

Князът прие знаменития генерал до портата на градината. Той не се усмихна както обикновено, дори не отговори на ниския поклон на Патрокъл, а каза със студен израз:

— Кажи, ваше достойнство, на гръцките войници от моите полкове, че аз няма да правя с тях учение, докато негово величество, нашият господар, не ме провъзгласи втори път за техен вожд. Те загубиха тая чест, като си позволиха да вдигат по кръчмите възгласи, подобаващи само на пияници, а оскърбителни за мене. Обръщам също така внимание на ваше достойнство, че гръцките полкове са недостатъчно дисциплинирани. Войниците от тоя корпус говорят за политика по обществени места, за някаква възможна война, а това е равно на предателство. По такива въпроси може да говори само негово величество фараонът и членовете на върховния съвет. А ние, войниците и слугите на нашия повелител, независимо какъв пост заемаме, можем само да изпълняваме заповедите на най-милостивия ни владетел и… винаги да мълчим. Моля, ваше достойнство, да съобщите тия забележки на моите полкове. Пожелавам на ваше достойнство успехи във всичко.

— Ще бъде така, както казахте, ваше достойнство — отговори гъркът.

После се обърна кръгом и изпънат, тръгна към лодката, като подрънкваше с оръжието си.

Той знаеше за приказките на войниците по кръчмите и в тоя миг разбра, че на престолонаследника, когото войската боготвореше, се е случила някаква неприятност. Затова, когато стигна при останалите край брега шепа въоръжени хора, той си придаде силно разсърден вид, размаха яростно ръце и викна:

— Храбри гръцки войници!… Крастави кучета, дано проказа ви разяде!… Ако отсега нататък някой