титлите на фараона!…

Рамзес познаваше историята на своето отечество и помнеше, че в Египет на големците са били прощавани много неща. Големецът можеше да повреди някой канал, да убие тайно човек, да се подиграва тайно с боговете, да получава дарове от пратениците на чужди държави… Но два гряха бяха недопустими: издаване на жречески тайни и измяна на фараона. Този, който извършеше едното или другото, изчезваше безследно, понякога не веднага, а и след година дори, макар и да бе обкръжен от много слуги и приятели. Но къде се дяваше и какво ставаше с него?… За това никой не смееше дори да говори.

Ето защо, откак войниците и селяните започнаха да споменават името му и да разправят за неговите планове за промени в държавното управление и за бъдещи войни, Рамзес почувствува, че се намира на подобна наклонена хлъзгава плоскост. Когато мислеше за това, князът изпитваше чувството, че него, престолонаследника, го тласка насила някаква безименна тълпа от бедняци и бунтовници към върха на най- високия обелиск, откъдето човек може само да падне и да се превърне на пихтия.

По-късно, когато след дългия живот на баща си стане фараон, той ще има право и средства да извърши много такива дела, за които никой в Египет не би помислил без ужас, но днес трябва наистина да се пази, за да не бъде обявен за предател и бунтовник срещу основните закони на държавата.

В Египет имаше един признат владетел: фараонът. Той управляваше, той искаше, той мислеше заради всички и горко на онзи, който се осмелеше да изрази гласно някакво съмнение във всемогъществото на фараона, да заговори за някакви свои намерения или изобщо за някакви промени.

Плановете се изработваха само на едно място: в залата, където фараонът изслушваше мненията на членовете на придворния съвет и сам изразяваше своето мнение. Всички промени можеха да излязат само оттам. Там пламтеше единственият видим светилник на Държавната мъдрост, чиято светлина озаряваше целия Египет. Но и по тоя въпрос по-безопасно беше да се мълчи.

Всичките тия мисли преминаха като вихър през главата на престолонаследника, когато, седнал под кестена върху каменната пейка в градината на Сара, гледаше пейзажа наоколо.

Водите на Нил бяха вече спаднали малко и почнали да стават бистри като кристал. Но цялата страна все още продължаваше да изглежда като морски залив, гъсто осеян с острови, по които се издигаха сгради, зеленееха зеленчукови и овощни градини и тук-там китки високи декоративни дървета. Около всички тия острови стърчаха геранила с кофи и с тяхна помощ голи хора с бронзов цвят на кожата, с мръсни престилки и шапки черпеха вода от Нил и я изливаха в разположените едно над друго водохранилища.

Една такава местност се запечата особено силно в паметта на Рамзес. Това беше стръмен хълм, по чиито склонове работеха три геранила: едното черпеше вода от реката и я изливаше в най-ниското водохранилище, второто вадеше вода оттам и я издигаше няколко лакти по-високо, третото геранило преливаше водата оттук в най-високото водохранилище, което се намираше на върха на хълма. Там пък няколко също така голи хора черпеха водата с лейки и поливаха зеленчуковите лехи или с помощта на ръчни пръскала оросяваха дърветата.

Движенията на геранилата, които ту се снишаваха, ту се издигаха, наклоняването на кофите, движенията на пръскалата — всичко това ставаше толкова ритмично, че хората, които работеха тук, можеше да бъдат сметнати за автомати. Никой от тях не говори на съседа си, не сменя мястото си, не се озърта, само се навежда и изправя все по един и същи начин от сутрин до вечер, месец след месец — навярно от детинство до смърт.

„Ето такива твари — помисли князът, като наблюдаваше работата на земеделците, — такива твари искат да ме направят изпълнител на своите миражи… Какви промени в държавата могат да искат те? Сигурно тоя, който черпи вода от по-долния кладенец, иска да премине при по-горния или вместо да полива лехите с ведро, да оросява дърветата с пръскало?…“

При мисълта, че той, престолонаследникът, не стана наместник на фараона поради приказките на такива именно същества, които цял живот се клатушкат над ямите с мътна вода, Рамзес бе обзет от ярост и потиснат от чувството на унижение.

В тоя миг чу тихо шумолене между дърветата — и върху раменете му се сложиха две нежни ръце.

— Какво има, Сара? — попита князът, без да обърне глава.

— Тъжен ли си, господарю мой?… — отвърна тя. — Дори и Мойсей не се е зарадвал толкова, когато видял обетованата земя, колкото аз, когато ти ми каза, че идваш тук, за да живееш с мене. Но ето цяло денонощие откак сме заедно, а нито веднъж не видях усмивката ти. Дори не ми говориш, а ходиш мрачен, не ме галиш нощем, а само въздишаш.

— Имам грижи.

— Сподели ги с мене. Мъката е като съкровище, дадено ни да го пазим. Докато го пазим сами, дори сънят бяга от нас и ни става по-леко едва когато намерим втори пазач.

Рамзес я прегърна и я настани до себе си на пейката.

— Когато селянинът не успее да прибере реколтата от полето преди прииждането на реката — каза той с усмивка, — помага му жена му. Тя му помага и да дои кравата, носи му храна, мие го, когато се върне вечер от работа. Оттук произхожда и вярата, че жената може да облекчи грижите на мъжа.

— А ти не вярваш ли в това, господарю?…

— Дори жена, мъдра и властна като… моята майка, не може да облекчи грижите на престолонаследника — отвърна Рамзес.

— За бога! Кажи ми какви са тия грижи? — настоя Сара, като се притискаше до рамото на престолонаследника. — Според нашите предания Адам напуснал рая заради Ева, а пък той е бил най- великият владетел на най-красивото царство…

Князът се замисли и след малко започна:

— И нашите мъдреци учат, че много мъже са се отказвали от почести заради жена. Но не се е чуло никой да се е издигнал благодарение на жена; освен може би някой военачалник, на когото фараонът е дал дъщеря си с голяма зестра и висока служба. Жената не може да помогне на човека нито да се издигне на по-висок пост, нито да се избави от грижи.

— Защото може би не обича така, както аз те обичам, господарю… — прошепна Сара.

— Зная, че ти ме обичаш извънредно много… Ти никога не си искала от мене подаръци, нито си покровителствувала хора, които не се колебаят да дирят кариера дори под леглата на княжеските любовници. Ти си по-кротка от агне и тиха като нощ над Нил. Целувките ти са като благовоние от страната Пунт, а прегръдката ти — сладка като съня на изнурен от работа човек. Аз нямам мярка за твоята красота, нито думи за твоите добродетели. Ти си чудо между жените, чиито устни са пълни с тревога, а любовта им струва скъпо. Но при цялото си съвършенство с какво можеш да облекчиш моите грижи? Нима ще наредиш негово величество да предприеме голям поход на Изток, а мене да ме провъзгласи за главнокомандуващ? Ще ми дадеш ли поне корпуса „Менфи“, за който бях молил, или ще ме назначиш управител от името на фараона на Долен Египет? Нима ще направиш така, че всички поданици на негово величество да мислят и чувствуват като мене — неговия най-верен слуга?…

Сара отпусна ръце на коленете си и прошепна тъжно:

— Вярно е, че не мога … Нищо не мога!…

— Напротив, много можеш!… Можеш да ме развеселиш — отвърна усмихнато Рамзес. — Зная, че си се учила да танцуваш и да свириш. Затова свали тия дълги дрехи, които подхождат на жриците-пазителки на огъня, и се облечи в прозрачен воал като… финикийските танцьорки… И така танцувай и ме милвай, както те…

Сара го хвана за ръцете и с плам в очите викна:

— Та ти, значи, имаш работа с такива разпуснати жени?… Кажи… Нека сама да разбера бедата си… А после ме изпрати при баща ми, в нашата пустинна долина, където по-добре да не те бях виждала никога!…

— Хайде, хайде, успокой се — каза князът, като си играеше с косите й. — Нали съм принуден да виждам танцьорки ако не на пиршества, поне на тържества или при богослужение в храмовете. Но всички те заедно не ме интересуват толкова, колкото ти сама. Та и коя ли от тях би могла да се сравни с тебе? Ти имаш тяло като статуята на Изида, издялана от слонова кост, а всяка от тия танцьорки има някакъв недостатък, Едни са прекалено пълни, други имат слаби крака и грозни ръце, а случват се и такива, които носят чужди коси. Коя от тях може да се сравни с тебе?… Ако беше египтянка, всички храмове щяха да се надпреварват да те вземат за предводителка на хора си. Какво говоря: ако се появиш и сега в Мемфис с прозрачна рокля,