„С такова право, че достойният Дагон заповядва.“ — „Откъде да взема — отговаря му моят мъж, — когато нямаме никакво жито и от месец вече се храним с лотосови зърна и коренчета, а и те се намират все по-трудно, защото големите господари обичат да се забавляват с цветовете на лотоса?“

Задавиха я сълзи. Князът чакаше търпеливо да се успокои, но потапяният селянин измърмори:

— Тая жена ще ни докара с приказките си някое нещастие… А пък й казвах, че не обичам жени да ми се бъркат в работите.

През това време чиновникът се приближи до лодкаря и го попита тихо, като сочеше Рамзес:

— Кое е това хлапе?…

— Дано езикът ти да изсъхне! — отвърна лодкарят. — Не виждаш ли, трябва да е някой големец: добре плаща и здравата бие.

— То аз веднага познах — прошепна чиновникът, — че трябва да е някой големец. Цялата си младост съм минал в пиршества със знатни господа.

— Аха! Навярно от тия пиршества са ти останали петна от сос по дрехите… — подигра го лодкарят.

Като се наплака, жената продължи:

— А пък днес идва тоя писар с хората си и казва на мъжа ми: „Щом нямаш пшеница, дай ни двете си момчета и достопочтеният Дагон не само ще ти опрости тоя данък, но ще ти плаща за всяко момче по една драхма годишно…“

— Горко ми с тебе! — изкрещя селянинът. — Всички ни ще погубиш с тия брътвежи… Ти не я слушай, добри ми господарю! — обърна се той към Рамзес. — Както кравата мисли, че с опашката си ще прогони мухите, така и на жена ми се струва, че с езика си ще отпъди събирачите на данъци… А не знаят и двете, че са глупави…

— Ти си глупав! — прекъсна го жената. — Сияйни господарю, ти, който имаш царствена осанка…

— Вие сте свидетели, че тая жена кощунства… — каза полугласно чиновникът на хората си.

— Благоухайно цвете, ти, чийто глас е като звук на флейта, изслушай ме! — молеше жената Рамзес. — И така, мъжът ми каза на тоя чиновник: „Предпочел бих да загубя две бичета, ако ги имах, отколкото да дам момчетата си, дори и да ми плащахте за тях по четири драхми годишно. Защото излезе ли веднъж детето от къщи и отиде ли на служба, никой вече няма да го види…“

— Дано пукна!… Дано рибите ме изръфат на дъното на Нил!… — стенеше селянинът. — Ти, жено, ще опропастиш целия ми имот с това си хленчене…

Като видя, че е подкрепян от най-заинтересованото лице, чиновникът излезе напред и отново заговори носово:

— Откак слънцето изгрява иззад царските дворци, а залязва над пирамидите, в тая страна са ставали какви ли не чудесии… През времето на фараона Семемпсес около пирамидите при Кахун ставали странни неща и чума връхлетяла на Египет. При Боетос земята се разтворила край Бубастис и погълнала множество хора… През царуването на Неферхес водите на Нил цели единадесет дни били сладки като мед. Тия и още много неща са станали, за които зная, защото съм пълен с мъдрост. Но нечувано и невиждано е непознат човек да излезе от водата и да пречи на събирането на данъците в именията на най-достойния престолонаследник.

— Млъкни! — викна Рамзес. — И да се махаш оттук. А на вас никой няма да ви вземе децата — обърна се той към жената.

— Аз мога лесно да се махна — отвърна събирачът на данъците, — защото имам лека лодка и петима гребци. Но дай ми, ваше достойнство, някакъв знак за господаря ми Дагон…

— Снеми перуката си и му покажи знака, който имаш на главата си — каза князът. А на Дагон кажи, че ще му сложа такива знаци по цялото тяло…

— Чувате ли какво приказва?… — прошепна събирачът на данъци на хората си и почна да се оттегля към брега, като правеше ниски поклони.

После седна в лодката, а когато помощниците му я оттласнаха от брега и се отдалечиха на няколко десетки крачки, той протегна ръка и завика:

— Дано мор ви изтръшка, бунтовници такива, светотатци недни!… Оттук отивам право при престолонаследника, да му разкажа какво се върши в неговите имения…

После грабна една тояга и почна да налага с нея хората си, задето не са го защитили.

— Това те чака и тебе!… — викаше той, като заплашваше Рамзес.

Князът скочи в лодката си и разярен заповяда на лодкаря да настигне дръзкия служител на лихваря. Но човекът с овнешката перука захвърли тоягата и сам се хвана за греблата, а неговите хора му помагаха толкова ревностно, че преследването стана безсмислено.

— По-скоро кукумявка ще настигне лястовица, отколкото ние тях, прекрасни господарю — каза лодкарят, като се смееше. — Но вие, изглежда, не сте по измерването на водите; сигурно сте офицер, дори може би от гвардията на негово величество. Цапардосвате по главата и окото не ви мигва дори. Разбирам ги аз тия работи: цели пет години съм служил във войската. Винаги съм удрял по главата или в корема и добре си живеех на тоя свят. А ако ме бухнеше някой, веднага разбирах, че е някой големец… В нашия Египет — дано боговете не го изоставят никога! — е много тясно: град до град, къща до къща, човек до човек. Който иска да се движи някак си сред тая тъпканица, трябва да налага хората по главите.

— Ти женен ли си? — попита князът.

— Пфу! Когато има жена и място за човек и половина, тогава съм женен, но иначе съм ерген. Нали съм служил във войската! Оттам зная, че жената е добра веднъж на ден, и то не винаги. Пречи.

— Не би ли постъпил на служба при мене? Няма да съжаляваш…

— Извинете, ваше достойнство, аз веднага разбрах, че вие може би командувате полк, въпреки младото ви лице. Но аз няма да постъпя на служба при никого. Аз съм свободен рибар; дядо ми е бил пастир в Долен Египет, а родът ни произхожда от хиксосите. Говорят наистина, че глупавото египетско селячество произхождало от нас, но мене ме надува смях от това. Селянин и хиксос, ваше достойнство, са нещо като вол и бик. Селянинът може да върви зад ралото или пред ралото, но хиксосът няма да служи на никого. Освен във войската на негово величество, защото е войска.

Развеселеният лодкар бъбреше непрекъснато, но князът не го слушаше вече. В мислите му все по-силно крещяха много болезнени въпроси, мъчителни, защото бяха съвсем нови. Значи, тия островчета, край които плаваше, спадаха към неговите имения? … Чудно нещо! Той съсем не знаеше къде се намират и как изглеждат чифлиците му. Значи, от негово име Дагон е обложил селяните с нови данъци, а това необикновено раздвижване, което сам бе наблюдавал, като минаваше край бреговете, се е дължало на събирането на тия данъци?… Изглежда, че селянинът, когото биеха на брега, е нямал с какво да плати. Децата, които плачеха така горчиво в лодката, са били продадени по драхма на глава за цяла година. А жената, която бе нагазила до кръста във водата и проклинаше, е била майка им…

„Жените са много неспокойни — каза си князът. — Сара е най-спокойната между тях, а другите много обичат да дрънкат, да плачат и да крещят…“

Той си спомни селянина, който успокояваше развълнуваната си жена. Него давеха в реката, а той не се сърдеше; нея не я измъчваха, но въпреки това тя крещеше.

„Да, жените са много неспокойни!… — повтори князът. — Дори моята достопочтена майка… Каква разлика между баща ми и нея! Негово величество не иска и да знае, че съм оставил армията заради едно момиче, но царицата се занимава дори с това, че съм взел в дома си еврейка… Сара е най-спокойната жена, която познавам; затова пък Тафет бъбри, плаче и крещи за четири жени…“

После князът си спомни думите на селянката, че вече четири месеца не са слагали хляб в уста, а зърна и коренчета на лотос. Зърната на лотоса са като маково семе; корените — нищо не струват. Той не би ял това дори три дни поред. Пък и жреците, които се занимават с лекуване, препоръчват разнообразие в храната. Още в училище са го учили, че трябва да редува рибата с месо, пшеницата с фурми, ечемика със смокини. Но да се храниш цял месец със зърна от лотос!… Ами конят, а кравата?… Конят и кравата обичат сено, а ечемичната ярма трябва да им тикаш насила в гърлото. Навярно и селяните предпочитат да се хранят с лотосови зърна, а пшеничните или ечемични питки, рибата и месото не са им вкусни. Нали най-набожните жреци и чудотворци никога не докосват месо, нито пък риба.

Изглежда, че сановниците и синовете на владетелите се нуждаят от месо, както лъвовете и орлите, а селяните — от трева, както волът.

Само че… това потапяне във водата заради данъци?… Е, колко пъти той е натиквал под водата свои