другари, когато са се къпали заедно; дори сам се е гмуркал в нея… И какъв смях е падал! Гмуркането — та това е забава. А колкото до побоя с тояги — малко ли и него са били с тояги в училище?… Вярно, боли, но, изглежда, не всекиго го боли. Когато биеш кучето, то вие и хапе, но волът няма дори да се обърне. Така и когато бият големец, ще го боли, но селянинът вика само за да се накрещи по тоя случай. Дори не всички викат, а войниците и офицерите пеят, когато ги налагат с тояги.

Тия мъдри мисли обаче не успяха за заглушат малкия, но досаден смут в сърцето на престолонаследника. Та нали арендаторът му Дагон беше наложил неправилен данък, който селяните вече не можеха да плащат!

Сега князът вече не мислеше за селяните, а за майка си. Тя сигурно знае как финикиецът стопанисва именията му. Какво ли ще каже на сина си по тоя повод? Как ще го погледне? И как иронично ще се усмихне!… А не би била жена, ако не му напомни:

— Казах ли ти, Рамзес, че тоя финикиец ще разори имотите ти?…

„Ако тия изменници, жреците, ми бяха дали днес двадесет таланта — помисли князът, — още утре бих изгонил Дагон и тогава селяните ми нямаше да бъдат налагани с тояги, нямаше да ги потапят във водата, а майка ми нямаше да се шегува с мене… Една десета… една стотна част от богатствата, които лежат в храмовете и насищат алчните очи на бръснатите глави, биха ме направили за дълги години независим от финикийците човек…“

В тоя миг в душата на Рамзес блесна една крайно странна мисъл: че между селяните и жреците съществува някакъв дълбок антагонизъм.

„По вина на Херхор — помисли той — се обеси оня селянин на границата на пустинята… Два милиона души от египетското простолюдие работят непосилно, за да издържат жреците и храмовете… Ако имотите на жреците бяха собственост на фараона, аз нямаше да бъда принуден да заемам петнадесет таланта и селяните ми нямаше да бъдат потискани така страшно… Ето откъде произлизат нещастията на Египет и слабостта на неговите царе!…“

Князът чувствуваше, че селяните са онеправдани и му стана много леко, когато откри, че причината за това зло са жреците. Дори наум не му дойде, че мнението му може да е погрешно и несправедливо.

Впрочем той не съдеше — само се възмущаваше. А гневът на човека никога не се насочва срещу самия него, както гладната пантера не яде собственото си тяло, а върти опашка, свива уши и се озърта за жертва.

Излетите на престолонаследника, предприемани с цел да открие жреца, който бе спасил Сара, а на него бе дал правен съвет, доведоха до неочакван резултат.

Жрецът не бе намерен, но вместо това между египетските селяни почнаха да се носят легенди за Рамзес.

Някакъв човек плуваше нощем от село на село с една малка лодчица и разказваше на селяните как престолонаследникът освободил хората, застрашени от опасността да работят в каменоломните, задето нападнали неговия дом. Друг път престолонаследникът набил един чиновник, защото искал незаконно да изтръгне от селяните данък. Накрая непознатият добавяше, че княз Рамзес се намирал под особеното покровителство на Амон — бога на западната пустиня, който бил негов баща.

Простолюдието слушаше жадно тия вести, първо, защото отговаряха на фактите и, второ, защото човекът, който ги разказваше, сам приличаше на дух: идваше неизвестно откъде и тутакси изчезваше.

Рамзес изобщо не говори с Дагон за своите селяни, дори не го извика при себе си. Беше му неудобно от финикиеца, от когото беше взел пари и може би щеше да заема още много пъти.

Няколко дни след разправията с писаря на Дагон банкерът сам посети престолонаследника, като държеше в ръка нещо, увито в кърпа. Когато влезе в стаята на княза, той коленичи, развърза бялата кърпа и извади от нея една прекрасна златна чаша. Чашата беше обсипана с разноцветни камъни и покрита с релефни изображения. На поставката беше изобразена беритба и мачкане на грозде, а на чашата — пиршество.

— Приеми тая чаша, достойни господарю, от твоя роб — каза банкерът — и я употребявай сто… хиляда години… до края на вековете.

Но князът разбра намерението на финикиеца. Затова, без да докосне златния подарък, каза със строг израз на лицето:

— Виждаш ли, Дагон, тия рубинени отблясъци вътре в чашата?…

— Разбира се — отговори банкерът, — как може да не видя тоя пурпур, който доказва, че чашата е от най-чисто злато?

— А пък аз ти казвам, че това е кръвта на децата, отнемани от родителите им — отговори гневно престолонаследникът.

После се обърна и мина в другите стаи.

— О, Асторет!… — изстена финикиецът.

Устните му посиняха, а ръцете му така се разтрепераха, че той едва успя да увие чашата си в бялата кърпа.

Няколко дни по-късно Дагон взе своята чаша и отплува за чифлика на Сара. Той се беше облякъл в златоткани дрехи, в гъстата си брада беше сложил стъклена топчица, от която изтичаха благовония, а в косата си бе втъкнал две пера.

— Прекрасна Сара — започна Дагон, — нека Йехова излее върху семейството ти толкова благословии, колкото вода тече в Нил! Ние, финикийците, и вие, евреите, сме съседи и братя. А пък аз горя от такава любовна жар към тебе, че ако ти не принадлежеше на нашия най-достоен господар, щях да дам за тебе на Гедеон — желая му здраве! — десет таланта и да те взема за законна съпруга. Толкова изгарям от страст по тебе!…

— Опазил ме бог — отвърна Сара — да се нуждая от друг господар освен от тоя, който си имам вече. Но защо, благородни Дагон, ти се е дощяло да посетиш днес прислужницата на престолонаследника?

— Ще ти кажа истината тъй, както ако ти беше жена ми Тамара, която наистина е от знатен род в Сидон и ми е донесла голяма зестра, но е вече стара и не е достойна да събува сандалите ти…

— Много пелин има в меда, който тече от устата ти — подхвърли Сара.

— Нека медът бъде за тебе — продължи Дагон и седна, — а пелинът да трови моето сърце. Нашият господар, княз Рамзес — да живее вечно! — има уста на лъв и очи на орел. Той благоволи да ми даде в аренда именията си, което изпълни с радост сърцето ми; но не ми вярва и аз от мъка не мога да спя по цели нощи: само въздишам и обливам със сълзи леглото си, в което по-добре е да лежиш ти, Сара, заедно с мене вместо жена ми Тамара, която не може да раздухва вече огъня на страстта в мене…

— Не това искахте да кажете вие — прекъсна го заруменена Сара.

— Аз вече не зная какво исках да говоря от момента, когато те видях и откак нашият господар, като проверяваше как стопанисвам чифлиците му, наби с тояга и взе здравето на писаря ми, който събираше данък от селяните. Та тоя данък не е за мене, Сара, а за нашия господар… Ами че не аз ще ям смокини и пшеничен хляб от тия имения, а ти, Сара, и нашият господар… Нали аз дадох пари на господаря, а на тебе — скъпоценности; тогава защо тия мръсни египетски селяни да ограбват нашия господар и тебе, Сара?… А за да разбереш колко силно разпалваш кръвта ми, за да знаеш, че аз не искам да печеля нито грош от тия имения на господаря, а ви предавам всичко, вземи тая чаша от чисто злато, украсена със скъпоценни камъни и покрита с резба, на която биха се удивявали самите богове.

Като говореше така, Дагон извади от бялата кърпа чашата, която бе отхвърлил князът.

— Аз, Сара, дори не искам — продължи банкерът — да държиш тая чаша в дома си и да черпиш с нея нашия господар. Дай тоя подарък от чисто злато на баща си, на Гедеон, когото обичам като брат. И му кажи тия думи: „Дагон, твоят брат-близнак, нещастният арендатор на именията на престолонаследника, е опропастен. Затова пий, татко, от тая чаша, мисли за твоя брат-близнак и моли Йехова, княз Рамзес — нашия господар, вече да не бие писарите му и да не бунтува селяните, които и без това не искат нищо да плащат.“ А пък ти, Сара знай, че ако някога се съгласиш да бъдем насаме двамата с тебе, ще ти дам два таланта, а на баща ти един талант и пак ще се срамувам, че ти давам толкова малко, защото ти си достойна да те галят и самият фараон, и престолонаследникът, и достойният министър Херхор, и най-храбрият