разберат, че аз няма да се откажа от нищо.

Князът беше раздразнен. Тутмозис вдигна рамене и накрая отвърна:

— Както вихърът отнася птицата в пустинята, така гневът изхвърля човека на брега на несправедливостта. Нима трябва да се чудиш на жреците, загдето не се радват, че престолонаследникът е свързал живота си с жена от чужда земя и чужда вяра? Вярно е, че Сара не им харесва, и то най-вече, защото ти е единствена жена; ако ти имаше няколко жени, както всички млади благородници, никой нямаше да обърне внимание на еврейката. Но какво лошо са й сторили жреците?… Нищо. Напротив, дори един жрец я е защищавал от развилнялата се тълпа нападатели, които ти благоволи после да извадиш от затвора…

— А майка ми?… — пресече го престолонаследникът.

Тутмозис се засмя.

— Твоята достопочтена майка — продължи той — те обича като собствените си очи и сърце. Наистина и на нея не й харесва Сара, но знаеш ли какво ми каза веднъж?… Да съм ти отнемел Сара!… Виждаш ли каква шега е измислила?… Но и аз й отговорих с шега: „Рамзес ми подари цяла хайка ловни кучета и два сирийски коня, защото му бяха омръзнали; може някога да ми даде и любовницата си, която ще трябва да приема вероятно с нещо отгоре…“

— И наум да не ти идва това. Днес не бих дал Сара никому, и то тъкмо затова, че поради нея баща ми не ме провъзгласи за наместник.

Тутмозис поклати глава.

— Много се лъжеш — отвърна той. — Толкова се лъжеш, че дори почвам да се страхувам. Нима наистина не разбираш причините за това, че си в немилост пред фараона? Та тях ги знае всеки просветен човек в Египет…

— Нищо не знам…

— Толкова по-зле — каза смутено Тутмозис. — Значи, не знаеш, че от маневрите насам войниците, и особено гърците, във всяка кръчма пият за твое здраве…

— Та нали затова получиха пари?

— Да, но не за да викат с цяло гърло, че когато наследиш негово величество — да живее вечно! — щял си да започнеш голяма война, след която в Египет щели да настъпят промени… Какви промени?… И кой може да се осмели, докато фараонът е жив, да говори за плановете на неговия наследник?…

Князът се намръщи.

— Това е едно, но мога да ти кажа и още нещо — продължи Тутмозис, — понеже злото е като хиената: никога не ходи само. Ти знаеш ли, че между селяните се пеят песни за теб, за това как си освободил от затвора нападателите? И нещо по-лошо: говорят, че когато наследиш негово величество, щял си да премахнеш данъците… А трябва да добавя, че щом между селяните почне да се приказва за несправедливости и за данъци, винаги избухват вълнения. И или външен неприятел нахлува в отслабената държава, или Египет се разпада на толкова части, колкото номарси има… Най-сетне сам прецени: удобно ли е да бъде споменавано в Египет друго име по-често от името на фараона?… И някой, та който и да е той, да се изпречва между народа и нашия господар?… А ако ми позволиш, ще ти кажа как жреците гледат на тая работа…

— Разбира се, кажи…

— Един много мъдър жрец, който наблюдавал от върха на храма на Амон движението на небесните тела, измислил такава една притча: „Фараонът е слънце, а престолонаследникът луна. Когато луната се движи на разстояние зад светлия бог, имаме светъл ден и светла нощ. Но когато луната поиска да е много близко до слънцето, тогава тя изчезва сама и нощите стават тъмни. Ала ако се случи така, че луната застане пред слънцето, тогава настъпва затъмнение и настава страшна уплаха по целия свят…“

— И всички тия брътвежи — прекъсна го Рамзес — достигат до ушите на негово величество?… Горко ми!… По-добре да не бях се раждал син на фараон…

— Фараонът, който е бог тук на земята, знае всичко, но е достатъчно велик, за да не обръща внимание на пиянските възгласи на войниците или на шушуканията на селяните. Той знае, че всеки египтянин ще даде живота си за него, а ти най-напред.

— Говориш истината! — отвърна угрижено князът. — Но във всичко това аз виждам нова подлост и лицемерие на жреците — добави той живо. — Значи, аз засланям величието на нашия владетел, защото освобождавам невинните от затвора или не позволявам на моя арендатор да товари селяните с несправедлив данък?… А това какво е, когато негово достойнство Херхор се разпорежда с армията, назначава командири, преговаря с чужди князе, а заставя баща ми да прекарва дните си в молитви…

Тутмозис запуши уши и като затропа с крака, викна:

— Млъкни, стига вече!… Всяка твоя дума е светотатство… Държавата се управлява само от негово величество и каквото и да става по земята — то става само по негова воля. Херхор е слуга на фараона и върши това, което господарят му заповяда… Някога ти сам ще се убедиш в това… Дано само думите ми не бъдат разбрани лошо!…

Лицето на княза толкова помръкна, че Тутмозис прекъсна разговора и се сбогува бързо с приятеля си. А когато седна в лодката, покрита с балдахин и завески, той си отдъхна, изпи порядъчно голяма чаша вино и се замисли: „Брр!… Благодаря на боговете, че не са ми дали характера на Рамзес. Той е най-злочестият човек в най-щастливи условия… Би могъл да има най-красивите жени на Мемфис, а се държи само за една, за да дразни майка си! Всъщност той не дразни майка си, а всички тия девици и верни съпруги, които съхнат в копнеж, защото престолонаследникът, който на това отгоре е и прекрасен момък, не посяга на девствеността им или не ги принуждава към изневяра. Той би могъл не само да пие, но и да се къпе в най- хубаво вино, но вместо това предпочита простото войнишко пиво и сухата питка, натрита с чесън. Не разбирам откъде има този селяшки вкус. Дали достопочтената царица Никторис в критичен час не се е загледала в някой работник, когато се е хранел?…

Освен това Рамзес би могъл да не работи от сутрин до вечер. Ако искаше, щяха дори да го хранят най- знатни господа, техните жени, сестри и дъщери. А той не само че сам посяга към храната, но за голямо огорчение на благородната младеж сам се мие, сам се облича, а фризьорът му по цели дни лови птички и способностите му отиват нахалост.“

— О, Рамзес, Рамзес… — въздъхна контето. — Може ли при един такъв княз да се развива модата?… Та ние цяла година вече носим все едни и същи престилки, а пък перуките се задържат само благодарение на дворцовите сановници; защото Рамзес изобщо не иска да носи перука, пък за благородното съсловие това е страшно унижение.

И всичко това… брр… поражда тая проклета политика… О, колко съм щастлив, че не съм длъжен да отгатвам какво мислят в Тива или в Ниневия, че не съм принуден да се грижа за възнаграждението на войската, да пресмятам с колко души се е увеличило или намалило населението на Египет и какви данъци може да бъдат налагани. Страшно е да се каже, че твоят селянин не ти плаща толкова, колкото ти трябват и колкото харчиш, а колкото позволява прииждането на Нил. А пък татко Нил не пита моите кредитори какво им дължа аз…

Така размишляваше елегантният Тутмозис и подкрепяше угрижения си дух със златисто вино. А преди лодката му да стигне до Мемфис, налегна го толкова дълбок сън, че робите трябваше да пренесат на ръце господаря си до лектиката.

След заминаването на Тутмозис, което приличаше по-скоро на бягство, престолонаследникът се замисли дълбоко и дори почувствува известна тревога.

Като възпитаник на висшите жречески училища и член на най-висшата аристокрация, князът беше скептик. Той знаеше, че докато едни жреци се подготвят чрез дълъг пост и изтезаване на плътта си да призовават духове, други наричаха духовете миражи или измама. Той беше виждал също така как свещеният бик Апис, пред който падаше ничком целият Египет, неведнъж биваше налаган здравата с тояги от най-нископоставените жреци, които се грижеха за неговата паша и му водеха крави.

Най-сетне той разбираше, че баща му, Рамзес XII, който за простолюдието беше вечно жив бог и всемогъщ владетел на света, всъщност е човек като другите, само че малко по-болнав, отколкото старците на неговата възраст, и много ограничаван от жреците.

Князът знаеше всичко това и с много неща се подиграваше не само вътрешно, а и публично. Но неговото свободомислие се прекланяше пред неопровержимата истина, че никой не може да се шегува с