Нитагер, и най-богатите финикийски търговци. В тебе има нещо такова, че когато те гледам, губя съзнание, а когато не те виждам, затварям очи и се облизвам. Ти си по-сладка от смокиня и по-ухайна от роза… Аз съм готов да ти дам пет таланта… Вземи тая чаша, Сара…

Сара се отдръпна със сведени очи.

— Няма да взема чашата — отвърна тя, — защото господарят ми забрани да приемам подаръци от когото и да било.

Дагон се втрещи и я загледа смаяно.

— Ти, Сара, навярно не знаеш колко струва тая чаша?… Освен това аз я давам на баща ти, моя брат…

— Не мога да я приема… — прошепна Сара.

— Ужас!… — викна Дагон. — Слушай, Сара, ти ще ми платиш тая чаша по друг начин, без да казваш на своя господар… Нали такава прекрасна жена като тебе трябва да притежава злато и скъпоценности и да си има свой банкер, който да й дава пари, когато тя желае, а не когато нейният господар поиска…

— Не мога!… — прошепна пак Сара, без да скрива отвращението си от Дагон.

Изведнъж финикиецът промени тона и каза, като се смееше:

— Великолепно, Сара!… Аз исках само да се убедя дали си вярна на нашия господар. И виждам, че си вярна, макар че глупавите хора приказват…

— Какво?… — избухна Сара и се хвърли към Дагон със стиснати юмруци.

— Ха, ха, ха!… — почна да се смее финикиецът. — Колко жалко, че нашият господар не чу и не видя това… Но някой път, когато е в добро настроение, аз ще му разкажа, че ти не само си му вярна като куче, но че дори не поиска да приемеш златната чаша, защото той не ти е заповядал да приемаш подаръци… А пък, повярвай ми, Сара, тая чаша би съблазнила не една жена… и то не обикновени жени…

Дагон поседя още малко, като се възхищаваше на невинността и послушанието на Сара. Накрая се сбогува с нея много нежно, седна в лодката си с шатра и отплува за Мемфис. Колкото повече лодката се отдалечаваше от чифлика, усмивката изчезваше от лицето на финикиеца и на него се изписваше гняв. А когато къщата на Сара се скри зад дърветата, Дагон стана, вдигна ръце към небето и завика:

— О, Ваал Сидон, о, Асторет!… Отмъстете на про-клетата дъщеря на Юда за унижението ми… Като капка дъжд в пустинята да се изпари коварната й хубост!… Болести да разядат тялото й, а бяс да овладее душата й… Дано господарят й я прогони от къщи като пършива свиня!… И както днес тя отблъсна чашата ми, дано дойде време така хората да отблъсват изсъхналата й ръка, когато, зажадняла, помоли за канче мътна вода…

После дълго плю и мърмори под нос някакви неразбираеми, но страшни думи, докато чер облак закри за миг слънцето, а водата около лодката се размъти и се надигна на големи вълни. Когато Дагон млъкна, слънцето отново засвети; но реката продължаваше да бъде неспокойна, сякаш я беше раздвижил някакъв нов при-ток на вода.

Гребците на Дагон се изплашиха и престанаха да пеят; но отделени от господаря си със завесата на шатрата, те не забелязваха какво върши той там.

От тоя ден насетне финикиецът не се показа повече пред престолонаследника. Но когато един ден князът се върна във вилата си, свари в спалнята една прекрасна шестнадесетгодишна финикийска танцьорка, цялото облекло на която се състоеше от златен обръч на главата и нежен като паяжина шал на раменете.

— Коя си ти? — попита князът.

— Аз съм жрица и твоя прислужница; изпрати ме господарят Дагон, за да прогоня гнева ти към него.

— Как ще сториш това?

— Ето така… седни тук — каза тя и го настани в креслото. — Аз ще се изправя на пръсти, за да стана по-висока от гнева ти, и с тоя осветен шал ще пропъдя от тебе злите духове… Къш!… Къш!… — зашепна тя, като танцуваше около Рамзес. — Нека ръцете ми свалят мрака от твоята коса… целувките ми да върнат ясния поглед на очите ти… биенето на сърцето ми да изпълни с музика твоите уши, о, господарю на Египет… Къш!… Къш!… Той не е ваш, а мой… Любовта се нуждае от такава тишина, че дори гневът да стихне пред нея…

Като танцуваше така, тя си играеше с косата на Рамзес, прегръщаше го през шията, целуваше очите му. Най-сетне седна изморена в краката на княза, опря глава на коленете му и го загледа втренчено, като дишаше с разтворена уста.

— Не се ли сърдиш вече на твоя слуга Дагон?… — прошепна тя, като милваше княза по лицето.

Рамзес поиска да я целуне в устата, но тя скочи и побягна, като викаше:

— О, не, не може!…

— Защо?

— Аз съм девица и жрица на великата богиня Асторет… Трябва силно да обикнеш и почиташ моята покровителка, за да ти бъде позволено да ме целунеш.

— А на тебе позволено ли е?

— На мене е позволено всичко, защото аз съм жрица и съм се заклела да се запазя чиста!

— Тогава защо си дошла?

— За да разпръсна гнева ти. Направих това и си отивам. Бъди здрав и винаги добър!… — добави тя с пленителен поглед.

— Къде живееш?… Как се казваш?… — почна да пита Рамзес.

— Наричам се Милувка, а живея… Ех, има ли смисъл да ти казвам? И без това няма толкова скоро да дойдеш при мен.

Тя махна с ръка и изчезна, а князът, сякаш замаян, не мръдна от креслото. А когато след малко погледна през прозореца, видя богата лектика, носена бързо от четирима нубийци към Нил.

Рамзес не съжаляваше за девойката, която си отиваше: тя го очарова, но не го завладя.

„Сара е по-спокойна от нея — мислеше той — и по-хубава. Освен това… струва ми се, че тая финикийка е студена, а милувките й заучени.“

Но от тоя ден князът престана да се сърди на Дагон, толкова повече, че веднъж, когато беше при Сара, дойдоха селяни и като му благодариха за покровителството, заявиха, че финикиецът не ги принуждава вече да плащат новия данък.

Така беше около Мемфис. Затова пък в по-далечните имения на престолонаследника арендаторът си наваксваше загубите.

През месец хояк — от средата на септември до средата на октомври — водите на Нил стигнаха най- високото си равнище, след това започнаха незабелязано да спадат. Из градините беряха тамариндите, фурмите и маслините, а дърветата цъфтяха втори път.

В това време негово величество Рамзес XII напусна слънчевия си дворец при Мемфис и е голяма свита потегли на няколко десетки украсени кораба към Тива, за да благодари на тамошните богове за добрия разлив и за да принесе жертва в гробниците на вечно живите си прадеди…

Достойният владетел се сбогува много благосклонно и топло със своя син и престолонаследник, но ръководството на държавните работи през отсъствието си повери на Херхор.

Княза Рамзес се засегна толкова дълбоко от това доказателство на недоверие у монарха, че цели три дена не излезе от вилата си и не прие никаква храна, а само плачеше. После престана да се бръсне и се пренесе в чифлика на Сара, за да избегне всяка среща с Херхор, а също и напук на майка си, която смяташе за причина на своите нещастия.

Още на другия ден Тутмозис го посети в тоя затънтен кът, като влачеше две лодки с музиканти и танцьорки и трета, пълна с кошници храна и цветя, и делви с вино. Но князът изгони музикантите и танцьорките и като отведе Тутмозис в градината, каза:

— Сигурно те е изпратила майка ми — да живее вечно! — за да ме откъснеш от еврейката… Кажи й обаче, че дори Херхор да стане не само заместник, а и син на моя баща, аз ще правя това, което ми харесва… Разбирам ги аз тия неща… Днес искат да ме лишат от Сара, а утре от властта… Но те ще