съдът. Но за мене едно е сигурно: държавата не може да търпи да бъде нападана нечия градина и особено да се вдига ръка върху собствеността на престолонаследника.

— Ти говориш справедливо, но… къде са виновниците?… — попита младежът.

— Където няма виновни, трябва да има поне наказани. Не вината, а наказанието, което следва след престъплението, учи другите, че те не бива да вършат това.

— Виждам — прекъсна го престолонаследникът, — че ваше достойнство няма да подкрепи молбата ми пред негово величество.

— Мъдрост се лее от устата ти, ерпатре — отговори сановникът. — Аз никога не ще мога да дам на моя господар съвет, който би изложил на риск авторитета на властта…

Князът се върна у дома си изтерзан и в пълно недоумение; чувствуваше, че няколкостотин души страдат несправедливо, но виждаше, че не може да ги спаси, както не би могъл да измъкне човек, върху когото е паднал обелиск или колона от някой храм.

„Твърде слаби са ръцете ми, за да могат да повдигнат такава грамада“ — мислеше той с потисната душа.

И за пръв път почувствува, че съществува някаква сила, много по-мощна от неговата воля: това беше държавният интерес, на който се подчиняваше дори всемогъщият фараон и пред който той, престолонаследникът, трябваше да се преклони!

Настъпи нощ. Рамзес заповяда на прислугата да не допуска никого при него. Той се разхождаше самотен по терасата на вилата и мислеше:

„Страшно нещо!… Там пред мен се разстъпиха непобедимите полкове на Нитагер, а тук — надзирателят на затвора, следователят и върховният писар ми препречват пътя… Какво представляват те?… Жалки слуги на моя баща (да живее вечно!), който всеки миг може да ги свали до положение на роби и да ги изпрати в каменните кариери. И защо пък баща ми да не помилва невинните?… Държавата ли иска така?… Но какво е това държавата?… Какво яде тя, къде спи, къде са ръцете й и мечът, от който се боят всички?…“

Той погледна към градината и видя между дърветата, на върха на хълма, двата грамадни силуета на пилоните, върху които пламтяха факлите на стражата. И тогава му хрумна мисълта, че стражата никога не спи и че пилоните никога не ядат, а все пак съществуват. Вековечните пилони, могъщи като властелина, който ги е издигнал, като Рамзес Велики. Да разклатиш тия сгради и стотиците подобни на тях, да измамиш тая стража и хилядите други като нея, които бдят за безопасността на Египет, да проявиш непослушание спрямо законите, оставени от Рамзес Велики и от други още по-големи от него властелини и осветени от признанието на двадесетте династии.

За пръв път през живота му в душата на княза почна да се очертава някакво неясно, но огромно понятие — държавата. Държавата е нещо по-величествено от храма в Тива, по-голямо от пирамидата на Хеопс, по-старо от подземието на сфинкса, по-трайно от гранита… В тая необятна, макар невидима сграда хората са като мравки в скална пукнатина, а фараонът — като някакъв пътуващ архитект, който едва е успял да сложи един камък в стената и вече си отива. А стените растат от поколение на поколение и строежът продължава.

Никога досега той, синът на фараона, не беше се чувствувал толкова нищожен, както в тоя миг, когато погледът му блуждаеше в нощния час над Нил, между пилоните на фараоновия дворец и неясните, но величествени силуети на храмовете в Мемфис.

Внезапно между дърветата, чиито клони достигаха до терасата, се обади глас:

— Зная твоята грижа и те благославям. Съдът няма да освободи обвинените селяни. Но делото може да се прекрати и те да се върнат в мир по домовете си, ако управителят на твоя чифлик се откаже да поддържа жалбата си за нападението.

— Значи, моят управител е подал жалба?… — попита учуден князът.

— Ти каза истината. Той я подаде от твое име. Но ако не дойде в съда, няма да има пострадал; а където няма пострадал, няма и престъпление.

Храстите зашумоляха.

— Стой! — извика Рамзес. — Кой си ти?

Никой не отговори. На княза само се стори, че в светлината на факлата, запалена на долния етаж, се мярна гола глава и кожа на пантера.

— Жрец?… — прошепна престолонаследникът. — Но защо се крие?…

Ала в същия миг съобрази, че тоя жрец би понесъл тежка отговорност, загдето дава съвети, които объркват работите на правосъдието.

По-голямата част от нощта Рамзес прекара в трескави мечти. Ту му се привиждаше държавата като някакъв безкраен лабиринт със здрави, непробиваеми стени, ту му се явяваше призракът на жреца, който само с една мъдра дума му сочеше как да се измъкне от тоя лабиринт. Така съвсем неочаквано пред него се изправиха две огромни сили: държавните интереси, които той не беше чувствувал досега, макар че бе престолонаследник, и жреческото съсловие, което искаше да смаже и подчини.

Това беше тежка нощ. Князът се мяташе на леглото си и се питаше дали не е бил сляп досега и не проглежда едва днес, за да се убеди колко самият той е неразумен и нищожен. Сега виждаше в съвсем друга светлина предупрежденията на майка си, сдържаността на баща си, когато като фараон бе изявил своята височайша воля, та дори и суровото държане на министъра Херхор!

„Държавата и жреците!…“ — повтаряше си князът в полусънно състояние, облян от студена пот.

Само небесните богове знаят какво би станало, ако мислите, които кълняха тая нощ в душата на княза, имаха време да се оформят и узреят. Може би по-късно, когато стане фараон, щеше да се причисли към най-щастливите и най-дълго царувалите владетели. Може би името му, дълбано в подземните и надземните храмове, би преминавало от поколение на поколение в ореола на най-голяма слава. Може би той и династията му не щяха да загубят трона, а Египет би избягнал силното сътресение в най-тежкото за него време.

Дневната светлина обаче разпръсна привиденията, които бяха сновали над разгорещената глава на княза, а следващите дни коренно промениха неговата представа за неумолимостта на държавните интереси.

Посещението на княза в затвора не остана без последици за обвиняемите. Следователят веднага представи доклад пред върховния съдия, съдията проучи повторно делото, сам разпита някои обвиняеми и в продължение на няколко дни освободи по-голямата част от задържаните, а останалите незабавно предаде на съд.

А когато подалият оплакване от името на княза не се яви в съда, въпреки че беше викан и в съдебната зала, и на пазарния площад, делото по нападението бе прекратено и останалите обвиняеми — пуснати.

Наистина един от съдиите забеляза, че според закона надзирателят на княжеския чифлик трябва да бъде подведен под отговорност за клевета и да понесе такова наказание, каквото заплашваше обвинените. Но тоя въпрос бе отминат с мълчание.

Князът изпрати тоя надзирател в номеса Такенс и по тоя начин го отстрани от очите на съда, а наскоро след това изчезна някъде и цялото сандъче с актовете по нападението.

Като узна това, княз Рамзес отиде при върховния писар и го попита с усмивка:

— Е, достопочтени сановнико, невинните са освободени, актовете са унищожени по светотатствен начин, но въпреки това престижът на властта не пострада, нали?

— Княже — отвърна върховният писар с присъщата си студенина, — аз не предполагах, че с едната си ръка ще подавате оплакване, а с другата ще го оттегляте. Вие, ваше достойнство, бяхте обиден от тая сган и наш дълг беше да я накажем. Но щом сте й простили, държавата няма какво да добави към това.

— Държавата!… Държавата!… — повтори князът. — Държавата — това сме ние — добави той и присви очи.

— Да, държавата — това е фараонът и… най-верните му слуги — отговори писарят.

Разговорът с такъв височайши сановник беше достатъчен, за да разсее внушителното, макар и още неясно понятие за значението на държавата, което бе почнало да се пробужда в съзнанието на престолонаследника. Значи, държавата не е вечна и неразрушима сграда, към която всеки фараон трябва да