Тутмозис се дръпна уплашен. Князът хвана Сара за ръка и се качи с нея на горния етаж. Настани я при масата, на която стоеше недовършената вечеря, и като доближи един свещник, смъкна превръзката от главата й.

— Ах — извика той, — та това дори не е рана, а само синина.

След това разгледа Сара внимателно.

— Никога не съм помислял, че можеш да имаш синина… Това много променя лицето…

— Значи, не ти харесвам вече?… — тихо попита Сара и вдигна към него големите си, пълни с тревога очи.

— Ах, не!… Всъщност това ще мине.

После той извика Тутмозис и негъра, на когото заповяда да му разкаже какво се бе случило вечерта.

— Той ни защити — каза Сара. — Застана с топора на вратата…

— Така ли постъпи?… — обади се князът към роба и го погледна проницателно в очи.

— Нима, господарю, можех да позволя чужди хора да нахлуят в дома ти?

Князът го потупа по къдравата глава.

— Ти си постъпил като храбрец — каза той. — Подарявам ти свободата. Утре ще получиш възнаграждение и можеш да се завърнеш при своите хора.

Негърът се олюля и потърка очите си, бялото на които бляскаше. Внезапно той се хвърли на колене, удари чело в пода и извика:

— Не ме отпъждай, господарю!…

— Добре — отговори престолонаследникът. — Ще останеш при мене, но като свободен войник. Точно такива ми трябват — добави, като погледна Тутмозис. — Той не умее да приказва както пазачът на книгохранилището, но е готов да се бие…

И отново започна да го разпитва за подробностите по нападението, а когато негърът му разказа за появата на жреца и чудото, което извършил, князът се хвана за главата и извика:

— Аз съм най-нещастният човек в Египет!… Още малко и дори в леглото си ще почна да намирам жреци… Откъде е той?… Кой е бил?

Това негърът не можа да обясни. Но добави, че държането на жреца било много доброжелателно към престолонаследника и към Сара, че нападението било ръководено не от египтяни, а от хора, които духовникът нарекъл врагове на Египет и напразно ги призовавал да излязат напред.

— Чудеса!… Чудеса!… — каза замислено Рамзес и се хвърли на леглото. — Чернокожият ми роб се оказва храбър войник и много разсъдлив човек… Жрец защищава еврейка, защото е моя… Какъв е тоя странен жрец?… Египетското простолюдие, което коленичи пред кучетата на фараона, напада дома на престолонаследника, водено от някакви врагове на Египет?… Аз лично трябва да проуча всичко това…

Свърши се месец тот и започна месец паофи — втората половина на юли. Водата на Нил от зеленикава стана бяла, после червена и продължаваше да приижда. Царският водомер в Мемфис се напълни на височина почти колкото два човешки боя, а Нил растеше всеки ден с две педи. Най-ниските земи бяха вече залени, от по-високите бързаха да приберат лена, гроздето и един от видовете памук. Където сутринта беше още сухо, надвечер плискаха вълни.

Като че ли някакъв буен, невидим вихър бушува в дълбините на реката. Пори той по нея широки лехи, изпълва браздите с пяна, после изравнява за малко водната повърхност и пак я завърта в бездънни вирове.

Сетне отново пори, отново изравнява, върти, пори нови планини от вода, нови ивици пяна и непрекъснато повдига разшумялата се река, непрекъснато завладява нови късове земя. Тук-там като достигне някаква граница, водата я прехвърля в миг, нахлува в низината и образува лъскаво езерце там, където преди малко е имало превърнала се в прах суха трева.

При все че прииждащата вода все още не достигаше най-високото си равнище, цялото крайбрежие беше вече заляно. С всеки час някакъв малък чифлик, разположен на височина, заприличваше на остров, отначало отделен от съседните само с тесен канал, който постепенно се разширяваше и все повече се откъсваше от тях. Често хората, излезли от работа в полето пеш, се връщаха с лодки.

Все повече лодки и салове се появяваха по Нил. Някъде ловяха с мрежи риба, другаде превозваха реколтата до хамбарите или размучалия се добитък до оборите или пък правеха посещения на познатите си, та със смях и провиквания да ги уведомят, че Нил приижда (което всъщност виждаха всички.) Понякога струпалите се като ято патици лодки се разпръсваха на всички страни пред някой широк сал, който возеше от Горен Египет надолу огромни каменни късове, извадени от крайбрежните кариери.

Във въздуха, докъдето можеше да чуе човешко ухо, се носеше шумът на прииждащата вода, крясъците на изплашените птици и веселите песни на хората. Нил приижда, ще има много хляб!

През целия този месец се водеше следствие по нападението срещу дома на престолонаследника. Всяка сутрин една лодка с чиновници и милиция спираше пред някое имение. Откъсваха хората от работа, обсипваха ги с коварни въпроси, биеха ги с тояги. А надвечер в Мемфис се връщаха две лодки: едната с чиновниците, другата с арестуваните.

По тоя начин бяха задържани няколкостотин души, половината от които не знаеха нищо, а другата половина я заплашваше затвор или няколко години работа в каменните кариери. Обаче не можаха да узнаят нищо нито за ръководителите на нападението, нито за оня жрец, който бе склонил народа да се разотиде.

В характера на княз Рамзес бяха съчетани необикновено противоречиви черти. Той беше буен като лъв и упорит като вол. Но освен това притежаваше голям ум и дълбоко чувство за справедливост.

Затова, като видя, че воденото от чиновниците следствие не дава никакви резултати, един ден той отиде в Мемфис и заповяда да отворят затвора.

Затворът беше построен на един хълм, заобиколен от висока стена. Състоеше се от много каменни, тухлени или дървени постройки. В по-голямата си част тия постройки бяха само входове на затвори или жилища на пазачите. Затворниците живееха в подземия, издълбани във варовиковите скали.

Когато престолонаследникът прекрачи портата, забеляза групичка жени, които миеха и хранеха някакъв затворник. Тоя подобен на скелет човек седеше гол на земята, а ръцете и краката му бяха пъхнати в четири отвора на една квадратна дъска, която заместваше веригите.

— Отдавна ли се мъчи така тоя човек? — попита князът.

— От два месеца — отвърна надзирателят.

— И още дълго ли ще трае това?

— Още един месец.

— Какво е сторил?

— Обидил един чиновник, който събирал данъци. Князът се обърна и видя друга група жени и деца.

Между тях имаше и един стар човек.

— Това затворници ли са?

— Не, достойни господарю. Това е семейството на престъпник, който ще бъде удушен… Ето, водят го вече към килията… А те чакат да приберат трупа му — каза надзирателят.

После се обърна към групата и рече:

— Още малко търпение, мили хора, ей сега ще получите трупа.

— Много ти благодарим, благородни господарю — отвърна старият човек, навярно баща на осъдения. — Излезли сме от къщи още снощи, ленът ни остана на нивата, а пък реката приижда!…

Князът побледня и се спря.

— Знаеш ли — обърна се той към надзирателя, — че имам право да помилвам?

— Да, ерпатре — отговори надзирателят и се поклони, а после добави: — Според законите, като спомен за пребиваването ти на това място, сине на слънцето, осъдените за нарушение на религията или на държавния ред, но с добро поведение затворници трябва да получат помилване. Списък на тия хора ще бъде представен пред вашите нозе в срок от един месец.

— А тоя, когото ще удушат сега, няма ли право да се възползува от моята милост?